Да ти кажа, сестро...
(Дъ ни съ чите от ора, дека ни страдат от чуфство за смех)
Да ти кажа, сестро, да ти се оплача. Не че съм такъф чиляк, ама ей на кът съм рекъл дъ са почна с нящу полезну и опс, секнаха мъ. Ей тъй изведнъш. От кво ли? Завис сигур и ревнос. Да ти расправям отначало.
Нали мъ знайш, сестро, дека съм кмет на селу Откровеново. Арно селу, с убави ора. Обачи напоследък мъ`й фанала идна шеметиа. Изявявъм са къту писателин. Оти чиляк коги навлезе в узряла възрас почва дъ му иде у главата нящо. Така и с мени. Оно мен мъ почна по-отрано, оти жината Стойна мъ съветваше с „Тифаля” у главатъ. Кой „Тифал” ли? Как кой, на кметица Дарка либовника. Ама она после го подари на жината. Те такива са они у наше селу. Та ти расправям за писанету. Коги съ усетих по-умен и съ отпочнаф. Идни разказе, идни стихови... Макя му! Ни съ удържаф. Ногу ми съ утдавъше. Секаш цел живот мъ`й чакало туй нящо.
Пиша си, сестро, за сичко. Как си съ онождаме с жината, как с попа си пиянстваму у хоремага. Пиша си как съ шеметя с булките у жакузито и ф „Пипирудити”. Писаф и как успокоявах попадиата Виличка ф синото, коги и забегна попа. Сичко си описаф, нищо не скрих. Жината ли? Она ни мъ ривнува, сестро. Язе съм и рекъл, дека путкрепям новити пуйтеси. Помагъм им идин вид дъ са улегнът. Оти нали язе веке съм фтвърден писателин. Разбрана жина излезе. Гордей съ, дека съм търсен.
А па стиховите, сестроо, чудесия. Не чи съ фаля, ама ногу съм дарувит. Заран кът са събудя и кът видам слънцето... Виднага мъ фаща музата за химикала и почвами. Коя ми йе муза ли? Ми с коя замръкна, сестро. Секоя мъ вдъхновява. Язе затуй се съм у творческа кумандирофка. Виш кво написаф неска:
„Фчеръ вечер кака Стана
с кметя стихови зафана.
И до късно ги твуриха,
та кревато потрошиха.”
АресАА ли ти, сестро? Ама ячка беше Стана и ногу талантлива. Уф, идни рими знайше... Ш`га викам пак дъ пуфторим.
Жалко за кревато, ногу лефтерни ги прават сега. Сичко си вървеши по живо, по здраво, сестро. Обачи сигур са яви некой зависник и ми стори магиа при онаа дъртата циганка.
Седам фчера, сестро, да изпращъм пореднио си шидьовър на ората и опс... йок... нема никой. Ни ма пуща у Итренета. Там пиша, сестро. Сига там йе модерно. Ората немат пари за книги. От зор си зимат некой весник, ама сичко друго у Итренет го читат.
Та викам ти, сестро, ни ма пуща. Брях, макя му и тихнологиа! Ш`ма шимети мени. Врътвам идно съупщение по онуй цветето – „я сикю” ли му викаа, ни знам. Обаждам съ на мойта ридакторка. Она ни йе само моя, на сички йе и йе главна. Та и викам:
- Така и така, другарке главна редакторке, те таа ваша тихнологиа мъ ни пуща да образовам населенийету с пореднио си шидьовър.
- Ми ти, кмете – ми вика она – си бамнат.
- Брей, ми кво йе това сига? Нящо като пувишенийе ли йе? Или нящо като треснат у главата?
- Ти, кмете - вика – си префърлил лимита нъ иротиката у писанйето.
Сега веке га увапцъхми. Ми кво дъ права къту мойт живот йи само бачкане и иротика. Нема време за глупости.
- Ти, кмете, ногу прекали напуследък. Сичко си пишеш и съ фалиш. Излъжи поне веднъш. Почнаа дъ са уплакват ората. Жените искале къдя тебе дъ заождат и мъжете им ги ревнувале. Ама и ти широка уста... а с некоа и посли цъфнала у твой расказ или стих. Па напоследък та гледам и у група си са записал...
Слушам язе и мигам на парцале. Верно рича ридакторката (оно затова съ га избрале, дека се верни работи вика), ама кво да права. Оно се мъ напира дъ са фърлям къдя жините и посли ми напира повече дъ га исписвам.
Обачи ш`си зема поука. Почвам да слагвам отпреде идна чирвена точка. Мое на калинка (аа, не. По-добре калинчо.) да станам от точки, ама ще га тургам. И спицялен натпис вътре шъ турна – „Дъ ни съ чите от ривниви мъже. Кой го направи, дъ го`й яд на негу си”.
Такива работи, сестро. Отивам сига дъ путърса некоа муза и шъ чекам дъ ми мине онуй треснатото. Оти мъ путпира отвътре веке, сестро. Чак съ ни търпа от талант и гиниялнус. Айде, до скоро и ш`ма прущаваш, дека тъ забремениф духовно и интиликтално! Цалуфки!
Твой бат Ваньо – кмет и писателин.
© Христо Костов All rights reserved.
