Дано не бъде късно!

Две красиви момичета. Къси поли. Токчета. Грим и червило. Като кукли се движат и всички след тях се обръщат. Гледат ги и им се чудят как може да са толкова красиви, но никак щастливи. Седят всяка вечер на пейката в парка и смеят се, не защото са много щастливи, а защото галона в ръката е празен почти. Алкохолът е замаял техните глави. Намират утеха в шишето. Намират единствено радост с него. Смеят се само, когато е празно. А после горчиви сълзи по пътя за вкъщи пак ронят и спомнят си как до преди месеци, дни … сами не са били. Как някой до тях е стоял и ръка им е подавал. Как нежно ги е целувал и ги е карал да се чувстват както никога до сега. Но вече този човек го няма. Всяка е толкова сама, тъжна, отчаяна... И свежда глава. Отново се моли на Бога да й върне любовта, вярата в него. Да го види до нея, да го целуне, прегърне... И завинаги щастливи да бъдат те.