Демоните на любовта

Аз като един обикновен разказвач без име или самоличност просто искам да разкажа една трогателна история за младеж на име Алехандро и едно красиво момиче на име Мария. Всичко започнало в Испания в едно затънтено градче, не голямо и разположено в подножието на Пиринеите. То било малко почти няколко къщи на една голяма поляна, но то колкото и разнебитено да бе имаше неповторими хора в него, весели и щастливи, макар бедни. Оттам започва историята. В този малък град всеки познаваше всеки и всички знаеха за красотата на Мария, дъщеря на едно скромно семейство, с което тя се гордееше с него както и те с нея. Всички момчета бяха влюбени в нея, погледите им постоянно искали да я видят, а веднъж направили го ахвали от красотата. Между тези момчета най-много я харесвал едно селянче на име Алехандро. То било стройно, високо, силно с къса коса и сини очи. Всяка вечер обичал да ги използва за да наблюдава тази прелест когато тя отиваше за вода до близкият кладенец, където се наслаждавал на тази прелест макар и отдалеч, скрит зад гъстите гори около града. Както се предполагаше всички ухажваха Мария и нейните приятелки, красиви почти колкото нея винаги ги отблъсквали. Дори и Алехандро се бе пробвал да и признае колко я обича, но докато при другите тя поне се усмихваше, при него лицето и било безчувствени и винаги се държала грубо с него. Винаги се  питаше дали в него е проблемът, но така той и не разбра. Както винаги и тази вечер той я наблюдаваше скрит зад дърветата и те даващи му укритие даваха възможност да я забележи отново. Тя се зададе от града и с голяма омайна усмивка тя закрачи към кладенеца, носеща голяма кофа, която и бе непосилно да я носи, но въпреки това се справяше. Алехандро погледна към небето, където сега там се бяха настанили тъмни облаци.

    - Боже, моля те дай ми възможност да я имам. Ще се грижа за нея, ще я обичам. Само ми дай шанс да я имам.

Макар непрогледни облаците се расеяха и Вечерницата, най-ярката звезда спусна лъч, който огря Алехандро, единствено и само него. Разбра, че това е неговияит шанс и Бог е чул молитвите му. Излезе бързо от укритието си зад дървото и пъргав като сърна за няколко мига бе при нея. Пое кофата с вода и я огледа. Искаше да каже нещо, поне едно „здравей”, но как, вцепени се. Че кой друг не би го направил ако имаше такава красота пред себе си. Дори ангел паднал небесен не можеше да се сравни с красотата и. Буйни и черни къдри взимаха ума на всеки. Сини, омайни очи, пълни с нежност щом те погледнеха губеше ума и дума. Проронеше ли и най-слабата дума караше сърцето на всеки младеж да капитулира, а направеше ли го се открояваха снежнобели като сняг зъби. Руменината по бузите и имаше ален цвят, почти като на роза, нейното любимо цвете. Осанката като и всичко в нея казваше едно и също нещо; красота, неповторима и дълбока.

    - Благодаря ти – каза му тя с тъй нежният си глас.

Погледна го, – ах какъв поглед, направо не се знаеше как оставаше на земята, а не политаше в облаците, и му се усмихна. Тази ангелска красота разкри обаяние и омайност, която накара Алехандро да застине на място. Но в това имаше и хубава страна – най-после му се усмихваше, явно Бог бе чул молитвата му.

Мария погледна момчето, вцепенило се пред красотата и. Това нещо я накара да се усмихне и за да не се изложи пред нея Алехандро едвам промълви:

    - Здравей.

Здравей, много хубава дума за да свалиш един земен ангел или да му кажеш колко го обичаш.

    - Мария, слушай. Ти си едно прелестно създание с неземна красота и се чудя и се бая каква дума да използвам за да ти го кажа, че те обичам, но любовта ми към теб е толкова голяма, че на света още няма такава дума. Обичам те и искам да го знаеш.

Момичето загуби омайната усмивка на лицето си. Това любовно обяснение и докара безизразно чувство на лицето, което трудно можеше да се опише какво е – гняв, любов, тъй желано нещо или каквото и да е. Тя не каза нищо и не удостои Алехандро с честта да той да чуе отново нейният глас като му даде знак да я последва. Запътиха се към къщата на момичето като през цялото време тя не пророни и дума. Алехандро изпадна в паника. Какво ли бе направил за да му говори тя? Дали Бог бе забравил молитвата му? Реши да не казва и той нищо друго, а да я пита пред къщата и, където явно отиваха. Щом стигнаха там, бе в покрайнините на града и облаците все още си стояха над града и го забулваха в мрак.  Мария застана пред вратата на къщата си и Алехандро и подаде кофата с вода с с думите:

    - Какво направих, нещо лошо ли, че не чух и дума от ангелският ти глас през целият път? Моля те кажи ми че ме обичаш или инак ще умра от мъка.

Мария пак не му каза нищо. Отвори вратата и преди да мине прага тя му каза тихо и леко, почти шепот, но и той бе божествено звучение:

    - Виждам че ти ме обичаш, но не мога да отвърна на чувствата ти.

Затръшна вратата силно и с това свое действие съкруши Алехандро, вътрешно и външно. Оттогава той бе жив труп, не спеше, не се хранеше, станал бе бял като лист и вече не следеше Мария при горите. Бог го бе предал и не му я бе дал, а щом бе така нищо не можеше да се направи. Искаше да се бори за нея, но как да го направи като отникъде не идваше надежда, поне искрица.

Така се мина почти цяла година когато Испания бе връхлетяна от война като всички момчета били повикани на фронта. В това число и Алехандро. Преди да отиде на фронта всеки се напиваше в кръчмата докато той постави червена роза пред вратата на Мария. Поне отиваше на бойното поле, знаейки че я обича все още. Той бе като труп и не смееше да убие човек, но се налагаше да отиде и спази дългът към народа си. След първата седмица от войната в окопа той се падал патрул, макар всички да го знаеха какъв заплес е. Докато се взираше тъпо в падналият сумрак се появи фигура на някакъв костюмиран човек с черен цилиндър, който се приближаваше към него. Алехандро веднага посегна към кобура и с насочен пистолет към него с трепереща ръка викна силно:

    - Не мърдай!

Викът му бе силен и погледна към другарите му,  които не се събудиха каквото и да правеше.

    - Имам предложение за теб – изсъска като змия костюмираният и вдигна цилиндъра си, където се открои демонско лице.

Бе воин на Сатаната, но не от тези, които носеха кошмари и ужаси, а от тези, които правеха сделки с хората и бяха по-подмолни и опасни от другите.

    - Бог се отрече от теб в онази нощ, когато не ти даде Мария, но Сатаната, моят господар е мразен защото се обръща към всички и им дава това, което искаш и затова ангелите го мразят, защото хората го обичат. Ако искаш ще ти да дам шанс да получиш Мария.

При мисълта за нея Алехандро загуби всяка здрава част от мисълта си. Най-после имаше шанс да я получи, пък каквото и цена трябваше да плати.

    - Какво трябва да направя за да я имам? – изстена жално младежът.

Демонът се усмихна и по грапавата змийска кожа се прокрадна усмивка.

    - Стани добър на фронта и убивай всеки неприятел на фронта.

Демонът изчезна, дал своите условия. Алехандро се облегна на окопа и дишащ тежко, почти мъртвешки се замисли. Да убиваше всеки неприятел? Това не бе ли дългът на всеки войник, който трябваше да изпълни, бранейки родината. Щеше да изпълни всичко само и само да получи Мария.  Получил задача Алехандро оттогава стана същински звяр, почти не можеше да се познае отпреди. Бързо по този начин се издигна до главнокомандващ на испанската армия, славен из земите на този народ като спасител и много момичета вече го обичали, но той искал само Мария.

Демонът изпълнил своята част от сделката.  В сърцето на тази неземна красавица той насадил любов, която захванала силни и здрави корени. Също като другите момичета тя започнала да харесва Алехандро и да съжалява за това как го бе отхвърлила, знаеше че той и бе оставил розата, в чиито алени цветове тя се бе влюбила и сега  тя красеше буйните и къдри в които бе поставен. Ако той все още я обичаше тя щеше да му даде шанс.

Скоро войната свършила Испания победила заради командването на Алехандро, но преди да разпусне бойците, той получил тревожна вест, че макар и победени враговете са вкарали тайно няколко отряда бойци, които са се насочили към родният му град. Тръгнал веднага и с войниците си бързо настигнали неприятелите и завързали сражение в началото на града. Вражи войници нахлули в града и скоро подпалили малка част от него, в непосредствена близост до къщата на Мария. Идваше времето за Алехандро. Той щеше да спаси красавицата си и както се бе споразумял с демонът тя щеше да бъде негова.

Насочил се към къщата и, следван от вражи войник зад гърба си. Алехандро отишъл до къщата на Мария и веднага влезна в нея. Видял я веднъж и розата в косите и знаеше че тя го обича и демонът не го бе излъгал. Чувствата взеха превес в него и той бързо пристъпи няколко крачки напред, но изведнъж се спря. Вражия войник го бе улучил смъртоносно в гърба, но Алехандро не остана по-назад и пистолетът му отмъстително го убил.

Срина се на земята. Почувства хладнина и смъртта леко си прокрадваше път в тялото му.

Мария го хвана и го дари с тъй желаната от него целувка. Тя бе страстна, изпълнена с нежност и хиляди омайни думи не можеха да я опишат.

    - Обичам те! – гальовно му каза Мария и веднъж чул го той се спомина щастлив.

Демонът бе спазил уговорката си, но никъде не бе споменал че ще живеят щастливо, само че ще се влюбят и нищо повече. Беше го измамил, нали бе демон. Алехандро обаче бе получил това, което искаше и бе умрял в ръцете на Мария, каква сладка смърт.

Неприятелите били победени, а на Алехандро направили огромно погребение, където Мария стоеше коленичила и плачеше, гледаща розата, която бе запазила, но вместо с алени цветове тя сега бе почерняла, също като сърцето и сега.

 След дни тя се спомина от мъка и бе погребана до Алехандро. Розата обаче все още стоеше там, но тя сега вече пак имаше алени цветове, символ за тяхната любов.

Бог обаче не го бе забравил. Ни най-малко. Всеки ден го благославяше и му даваше късмет. Колкото до двамата влюбени той ги венча в рая и там те се обичаха през вечността.