Когато пак ги отворих, в стаята нямаше никой. Изглежда доста съм спала - мракът, разстилащ се отвъд стъклото на прозореца, само потвърждаваше   
първоначалното ми предположение. Чувствах се странно спокойна и отпусната... не изпитвах нито болка, нито бях бясна, както при първото ми събуждане.
Дори се почувствах леко глупаво, когато се сетих за причината да съм тук сега. Каква нелепа мисъл... да се самоубия... що за пораженческо мислене -
та аз съм най-коравото момиче на юг от Карпатите. Засмях се на собствената си шега. Надигнах се  до седнало положение, светнах лампата над леглото си, секунди по-късно, когато очите ми свикнаха с ярката светлина, се заоглеждах трескаво около себе си. Паниката се просмукваше постепенно в мен с всеки изминал миг, усетих как писък се надига в гърлото ми, но се овладях навреме и запуших уста с двете си ръце. Треперенето на собственото ми тяло тресеше леглото и правеше  виждането през замъглените ми очи  още по-трудно. Въпреки това обаче, виждах достатъчно ясно, за да се уверя напълно, че тази стая не е стаята, в която се събудих първия път, когато дойдох на себе си. Докато погледът ми шареше наоколо, откривайки разликите, мозъкът ми се бореше с паниката. Опитвах се да намеря разумно обяснение, какво, по дяволите, правя тук и защо са ме преместили. Поех дълбоко дъх и започнах да се убеждавам, че вероятно лекарите са преценили, че състоянието ми се е подобрило и просто са ме преместили в друго отделение.
Аргументът звучеше напълно нормално, но някак си не можех да повярвам на подобна прозаична развръзка след цялата каша, през която преминах днес.
Натиснах звънеца над главата си и зачаках да се появи нощната сестра... или който там трябва да се появи в случая. Чаках вече цяла вечност, но колкото и да напрягах слуха си, не долавях звук от приближаващи стъпки, всъщност нямаше абсолютно никакъв звук. Започнах пак да треперя. Полудявам, казах си.
Натиснах пак звънеца и задържах пръста си няколко секунди. Сигурно не са ме чули първия път, но сега вече трябва да ме чуят. Търпението не ми е силна
черта, станах и посегнах да отворя вратата, за да изляза в коридора и да видя какво става. Оказа се заключена. Натиснах бравата повторно - отново без
резултат. Започнах яко да се изнервям, дланите ми се изпотиха и през тялото ми преминаха ледени тръпки. Започнах да крещя и да блъскам с юмруци
по вратата, но нищо не се промени. Отидох до прозореца и напънах дръжката по- силно от нужното, просто бях убедена че няма да поддаде, но за мое
учудване прозорецът се отвори. Погледнах пред себе си и веднага разбрах защо никой не си е направил труда да го заключи. Зави ми се свят, когато
погледнах надолу - бях поне на 100 метра височина от земята, пресметнах на ум приблизително колко етажа е това... и застинах в почуда. Бях абсолютно
сигурна, че в града няма толкова висока сграда. 100 метра са си 40 етажа поне, а най-високата сграда, която изобщо е строена някога тук, е на 25. Поех
си дъх и отново погледнах вън, този път се стараех настина да преценя максимално точно разстоянието до долу... нямаше как, трябваше да си призная,
че отново съм права, колкото и невероятно да изглежда, наистина се намирам на 100 метра над земята... при това положение просто отказвам да взимам каквито и да е решения - ще си стоя тук, ще си зяпам през прозореца и ще чакам. Но какво и аз не знам... може би, някой да дойде и да ме измъкне оттук. В този ред на мисли... къде ли е Джокера, зачудих се, напоследък имаше навика да се появява най-неочаквано на най-невероятни места. Замислих се над отношенията ни през последните няколко месеца. Главата ми беше бистра като след конска доза кафе, мислите ми течаха гладко и бързо, спомнях си някои неща - не може да се каже, че паметта ми се е върнала напълно, но започвах да подреждам пъзела на миналото си. Сега обаче основният проблем се оказваше настоящето. Бях успяла да възвърна част от спокойствието си и се опитвах да сортирам информацията в главата си, когато изведнъж прозрението блесна като светкавица в съзнанието ми - просто се сетих къде съм и защо съм тук. Нямаше обаче нищо радостно в това.
За сетен път се убедих, колко удобно е човек да не си спомня нищо... и колко по-безопасно. Чух глухи стъпки и побързах да се върна в леглото. Никой не
трябва да разбира, че съм се оправила, ако подозренията ми се окажеха верни... Припряно нагласих завивките върху себе си и затворих очи. Ха, самата невинност си - ни лук яла, ни лук мирисала - само да беше затворила и прозореца, подиграх се полугласно на себе си. Мислех да скокна бързо и да го хлопна, но стъпките вече приближаваха. Е, може пък и да не забележат... опитвах се да се успокоя и да вкарам дишането си в нормален за спящ човек ритъм. Наблюдавах тайно вратата през миглите си и продължавах да се ослушвам. Стъпките се чуваха вече ясно и отчетливо. Спряха точно в мига, в който си помислих, че ще подминат вратата ми. Не чух нито звук, когато бравата се отмести надолу и пропусна лъч изкуствена светлина, който се разшири бързо с отварянето на вратата. В стаята беше сравнително светло заради големия прозорец, който нямаше никакви пердета или щори, така че ярката лунна светлина достигаше безпрепятствено и до
най-отдалечения ъгъл на стаята... но за човек, идващ от силно осветения коридор, сигурно трябва да е, ако не непрогледен мрак, то поне достатъчно тъмно,
за да не забележи, че очите ми не са съвсем затворени. Искрено се надявах да е така, искаше ми се да огледам колкото се може по-внимателно човека,
който влизаше, за да преценя дали съм в опасност. Открехнах клепачите си още милиметър и се опитах да фокусирам силуета. Секунда по-късно ярка
светлина обля стаята и аз инстинктивно стиснах очи. Явно човекът не забеляза, защото не последва никаква реплика. Усещах и чувах как се движи из
помещението, но стъпките му не приближаваха леглото. Отваряше и затваряше вратичките и чекмеджетата на обзавеждането подред от вратата към най-
левия ъгъл. После прегледа и в обратната посока. Въздъхна и измърмори нещо под нос. После се приближи до главата ми. По движението на въздуха около лицето ми разбрах, че се навежда над мен. Изтръпнах. Секунда по-късно усетих и дъха му върху челото си. Целуна ме лекичко и отмести кичур коса зад ухото ми.
- Хайде, отвори очи, знам, че си будна.
Усещах усмивката в гласа му, но се заинатих и стиснах очи още по-силно. Джокера се засмя с глас.
- Не ставай смешна, държиш се като дете.
- Офф, добре, будна съм. Казах с досада, без да си правя труда да поглеждам.
- Просто не знаех какво да очаквам. Чух, че някой идва насам и се паникьосах. Къде съм, какво е това място? Попитах, просто за да не разбере, че съм
вече с всичкия си. Е, с почти всичкия си, де. Реших да се "правя на мотика", явно паниката ме беше направила твърде подозрителна, въображението  ми рисуваше картини, достойни за детективски роман от типа "всички са замесени, убиецът е най-добрият приятел на жертвата". Отворих очи, за да прогоня Шерлок от главата си.
Той ме гледаше озадачено, повдигна едната си вежда и с леко разколебан глас попита :
- Крейзи, не помниш ли това място? Това е клиниката за наблюдение на "опитните зайчета". Аз мислех, че си възвърнала вече спомените си. Докато бяхме
в болницата, бълнуваше и от това, което чух, ми се стори, че вече си спомняш. Докторите ти промиха стомаха, заради алкохола, който си изпила.
Пречистиха целия ти организъм, би трябвало експерименталните лекарства вече да не действат. Трябва да си чиста, дори кръвната ти картина е идеална.
Гласът му изтъня в края на изречението от учудване и треперещите му ръце издадоха бушуващия в него страх. Не отговорих, просто свих рамене и
втренчих поглед в тавана, само и само да не срещна очите му.Той ме хвана за раменете и ме изправи, твърдо решен да ме погледне в лицето, но аз сключих ръце около шията му и се  разридах. Маневрата се оказа успешна, той ме прегърна неумело и ме потупа по гърба.
- Хайде, стига, не плачи, ще разберем какво става с главата ти. Успокой се.
Реших, че трябва да отклоня вниманието му напълно и поех дълбоко дъх, измъкнах се съвсем естествено от прегръдката му - сякаш исках просто да изтрия
 сълзите си - и прочистих гърло. Изчаках секунда и с все още дрезгав от плача глас, попитах :
- Какво търсеше преди малко? Чух, че ровиш по чекмеджетата...
Той се огледа притеснено и аз побързах да се обадя :
- И двамата знаем, че бях будна - смигнах му и се опитах да си докарам хитър вид. Очевидно бях разтълкувала погрешно притеснението му, защото той заекна в опита си да ми обясни :
- Не, не... просто... тук не е безопасно за говорене, сниши гласа си той.
- Ще ти кажа после. Нека да мине вечерната визитация. Аз всъщност дойдох само да те предупредя, в никакъв случай да не казваш,  че си спомняш каквото и да е. Той захапа долната си устна виновно - защото, нали, аз... ъъъ, си бях помислил, че си спомняш, но ти така или иначе...
- Защо, Тео? Какво става?
Трябваше да разбера дали опасенията ми ще се потвърдят от думите му, изоставих всяка предпазливост и едва ли не го раздрусах, когато положих ръце върху раменете му.
- Трябва поне това да знам, по дяволите. Така и така нямам минало, нека поне с настоящето да съм наясно. Разбираш ли, трябва да има за какво да се хвана,
иначе съвсем ще полудея. Гласът ми потреперваше от притеснение, че ще усети, че лъжа, но явно той  отдаде треперенето на тревога и вълнение, защото
въздъхна и се освободи внимателно от ръцете ми, гледайки ме право в очите. Сплете пръсти и сведе глава. Самата му поза излъчваше толкова
 безнадеждност, че не ми беше нужно да чуя думите му, за да разбера, че съм права и животът ми виси на косъм.
- Истината е, че ръководството на компанията те иска мъртва. Едва чуто промълви той и облиза нервно устни. Успях да ги убедя, че си безобидна и не помниш нищо за експериментите, и изобщо не си наясно какво става с теб. Използвах всичките си връзки, за да накарам лекаря от спешното да си държи езика зад зъбите. Наложи се да жертвам и по-голямата част от спестяванията си, но успях да го принудя да мълчи. Доза задоволство се прокрадна в тона му, но той го овладя. Ако повтори и една дума от това, което каза, докато бълнуваше, и двамата сме мъртви.
Погледнах го и задържах погледа си върху очите му. Той отговори на въпроса ми преди да съм го задала:
- Ами аз ги убедих, че ще е най-безопасно да те доведем тук и да те държим под наблюдение известно време, докато се успокоят, че нищо не знаеш.
Подчертах, че последното нещо, което им трябва при създалата се ситуация, е вестниците да гръмнат, че има смъртен случай на доброволец. Нещата са много сериозни, експериментът излезе извън контрол, медиите вече раздухват историята... Искам да разбереш, че и двамата сме на ръба. Дори и да си спомниш нещо, не казвай на никой. Ще задържим положението така, докато не измисля как да се измъкнем от кашата.
Кимнах.
- И ще трябва да останеш тук и да се държиш прилично.
Подбелих очи, но той рязко се изправи и тръгна към вратата.
- Трябва да ида да сложа престилката, нали ще минавам на визитация. Вяло се усмихна  и щракна ключа на осветлението на излизане. Обърна се на вратата и подметна :
- Ще ти бъда много благодарен, ако не блъскаш повече по вратата, привличаш излишно внимание. Успях да видя скованата му, но топла усмивка, преди да
хлопне вратата след себе си и да ме остави сама с отворения прозорец.