Sep 8, 2014, 5:42 PM

Деперсонализация, глава 2 "Лицето с пунктирни и векторни очертания" 

  Prose » Fantasy and fiction
735 0 0
23 мин reading

Глава 2

Лицето с пунктирни и векторни очертания

Маги беше много развълнувана покрай своето решение. Гледаше да бъде търпелива, но това много не й се отдаваше и постоянно си намираше нови и нови теми за разговор с Тейт. Очарова се когато разбра, че в сиропиталището са го учили как да прави рамки на гоблени, как да стреля с лък или да язди и да оцелява в гората. Очевидно, че занаятите му се отдаваха повече, отколкото ученето.

На връщане от гората, Маги, Тейт и Уаруик не се прибраха директно вкъщи, а решиха да поостанат малко на близката площадка за да измислят как да представят нещата на нейните родители. Тъй като бе започнало вече да се смрачава, скромната площадка бе абсолютно безлюдна и единствените звуци, които я изпълваха, бяха скърцането на металната въртележка и щурците, които насищаха пейзажа с слабите си и ритмични крясъчета.

- Ето така... Дай един пръст тук... - рече Тейт, който се бе съсредоточил върху това да завързва възел на скъсаната люлка, но все не му се получаваше. По едно време отново изпусна въжето и люлката пак увисна на една страна. - Да му се не знае и тъпото въже.. - измъмри той  - страшна комбинация са с прецаканите ми очи...

Маги седеше на другата люлка и галеше стенещият от скука Уаруик за да млъкне. Като виждаше, че несполуката около скъсаната люлка само изнервяше Тейт, тя стана и рече:

- Хайде, остави. Ще отидем на пейката...

- Не, ще го оправя. - сопна се Тейт.

- Няма нужда, не е наша работа...

- Почти съм готов, само, сложи си пръста пак тук и виж отзад дали го увивам правилно...

Маги се подчини и Тейт взе да го стяга все по-силно. Когато видя, че този път няма да се развърже, тя си дръпна пръста, а Тейт опъна от двете страни въжето с все сила. Получи се една голяма буца в дръжката на люлката  и той, доволен от себе си се метна отгоре й. Започна бавно да се залюлява, но спря, когато видя, че Маги сяда до него, защото знаеше че ги очаква дълъг разговор изпълнен с идеи за поставянето на предложението пред родителите.

- Чакай малко първо - подхвана Тейт. - Не мислиш ли, че цялата тая работа е леко прибързана? Имам предвид - ти едва ме познаваш...Как реши, че точно аз трябва да съм твоя брат?

- Ами.. За едно не си прав - опознах те достатъчно, за да те разбера. - заяви Маги.-  Отдавна искам да си имам сигурен приятел, не от онези, с които един ден си приятел, на другия те забравят...

- И откъде си сигурна, че аз не съм такъв?

- В големите ти очи нищо не ми убягва - ухили се Маги - освен това... Ние ще имаме семейна връзка. Нещо, което не може да бъде заличено. Само че - тук тя паузира и  тихо довърши - така и не допуснах, че ти може да не искаш...

Маги сведе глава и замълча, а Тейт се зачуди с какво да пречупи неловкото мълчание. Сетне промълви:

- Никога не бих предположил, че красиво момиче като теб ще ме хареса и обикне по този начин. Наистина, не искам да се натрапвам...

- Ако се натрапваше нямаше да ме виждаш да ти се моля така! - викна Маги

В тъмнината, която бе залегнала над тях Тейт не можеше да види ясно лицето на Маги, но като че ли викът й бе прозвучал леко сподавено той се обзалагаше, че сега очите й са пълни със сълзи. Макар да бе гол и окалян до кръста той се приближи до мълчаливата Маги и я прегърна през кръста. Досега не бе изпитвал такава близост с момиче. Чувството беше опияняващо и сякаш цялата самота, която Маги бе изживяла досега се разплиска в лицето му. Енергията идваше като че ли от меките й, черни коси, притаения дъх, едва доловимите туптения на нежното й сърце.

- Ето това... Искам да продължи вечно. - прошепна Маги.

- Ще продължи. - заяви Тейт.

- Значи приемаш офертата ми? - подскочи Маги.

Тейт се усмихна.

- Приемам офертата ти.

Маги се извърна и го прегърна с всичка сила. Усмивката още не беше слязла от лицето му и той също я обви в обятията си. След малко обаче се наложи да се опита да се изниже от хватката на увисналата от него Маги.

- Само че.. Ъъ.. Как ще навием вашите...

- Баща ми е военен на пръв поглед, но чувствителен по душа. - забъбри тя -  Първо ще се промъкна в стаята ми и ще ти взема нещо да облечеш, че като те види може да те вземе за клошар, а първото му впечатление е много важно. А и с тая рошава коса... Сигурно ще си я измиеш на чешмата в градината. След това оставяме Уаруик в бараката и влизаме... - Маги забеляза, че Тейт тревожно гледаше напосоки. - Какво има?

- Драконът ти го няма...

                                                                    ***

Маги изпадна в паника отново. Набързо състави план, по който да действат за да го открият възможно най-бързо и да се приберат колкото могат по-рано, защото иначе целият й изтънчен план за запознанството на техните с Тейт се обезсмисляше. Или пък, майната му на това, ами Уаруик? Можеше само да се гадае на къде е потеглил този път и едно от вероятните места беше вилата. Затова Маги даде няколко бързи инструкции по това как се вика Уаруик и заръча на Тейт да отиде към хълма и да го потърси там. Тя щяла да се прибере, хем за да провери дали не се е прибрал, хем за да може тихомълком да отмъкне някоя друга дреха. В случай, че драконът не бил в бараката си, тя щяла да дойде до хълма и да се присъедини към среднощното търсене.

И така, с тези думи Маги се втурна към единствената светлина, която се виждаше от мрачната площадка и остави Тейт сам. Той постоя известно време седнал на поправената от него люлка като от време навреме се залюляваше с един крак и забиваше погледи в колената си. Опитваше се да си събере мислите, но всичко прехвърчаше със страхотна скорост пред него. Сякаш беше вчера, когато от операционната маса пъргаво прехвърляше още здравия си поглед от единия хирург към другия. Всичките - съсредоточени, говорещи бързо на неразбираем за него език, въртящи главата му на всякакви посоки... И изведнъж - от килията, в която нарочно бе отказвал да се храни и бе плюл по лицата на лекарите през решетките, се озовава на брега. И единственото, което фокусира е красивото лице на Маги - снежнобяло, с очи бистри и сини като минерали, с коса, която бе в най-тъмния нюанс на черното. И тя иска да му бъде сестра. Не, той определено сънуваше. Но пък всичко бе толкова детайлно... Може би просто невероятната болка по време на операцията бе накарала мозъка му да изкуфее и бе провокирала появата на изключителен сън, с изумителна яснота, досущ като в живота. Или пък... О, Боже, Тейт, стегни се! Една възможност за щастие ти се поднася на тепсия, както никога досега и ти веднага започваш да я отричаш.О, Да, втория вариант определено повече му допадаше.

След като превъртя през главата си всичко, което бе преживял досега, му беше ясно, че съвсем неусетно е минал около половин час. И Маги сигурно вече бе взела дрехите и го очакваше на хълма. Затова набързо стана от люлката и се запъти натам.

На хълма, обаче, нямаше никой. Заставайки на върха му, Тейт осъзна, че това е идеалното място за трениране на зрението му. Очите му правеха големи чудесии и той отново се убеди, че ще му е много трудно, даже почти невъзможно да ги обуздае. На почти триста метра пред него, в гъстата и тъмна гора, той можеше да съзерцава кората на клон на едно от дърветата. Трудното беше да остава съсредоточен в това задълбаване в зрението му, защото в момента, в който леко се разсееше, картината се разширяваше до неузнаваемост. А пък когато искаше да огледа гората без да приближава, пак несъзнателно насочваше вниманието си нанякъде и специфичният му зрителен инстинкт го прекарваше към дълбините на избраната точка. Скоростта на приближаване и на отдалечаване зависеше от бързината на концентрирането и на разсейването му. Не след дълго, Тейт разбра, че засега мракът бе по-благоприятен за зрението му, защото до някаква степен бе  успял да се адаптира към него. Просто усещаше как с постоянните, още трудно контролируеми движения на механизма в очите му, се прибавяше и изкуствена светлина, като че ли запечатана вътре в зениците му. Това осветяване беше първото нещо, което той се научи да контролира. Незнайно как, но можеше да я кара постепенно да се появява и да се разсейва.

Понеже усети, че започва отново да се отклонява от мисията си, Тейт осветли визуалната си картина до такава степен, че започна да вижда всичко черно и бяло. Така можеше да различава по-лесно храстите, клоните и дърветата от животните в  тъмнината. Реши, че щом от поляната можеше да вижда гората в дълбочина, то много по-проницателен и обширен ще е огледа му ако се приближеше. 

Започна бързо да крачи през поляната и да привикна дракона.

-          Уари! Уари, ела да видиш какво ще ти дам... Уари...

Както си вървеше и подвикваше весело, изведнъж от най-предните храсти на гората се чу шумолене на листа и слаби пукания, като от чупене на пръчки. Нямаше никакъв вятър. Тейт запази самообладание и застина на едно място. След  като съсредоточи детайлния си поглед в храстите, черно-белия контраст очертаваше образа на огромно и здраво куче. Листата го закриваха наполовина, но от това, което можеше да се види, съществото изглеждаше по-скоро като звяр; муцуната му беше набита и издължена, с огромна захапка и остри, дебели зъби спускащи се от устата му. Имаше гъста грива около главата си и дълги, щръкнали уши. Тъй като съществото не помръдваше, у Тейт постепенно се зареждаше все по-силна вълна от страх. Ами ако хукнеше сега да бяга? Вероятно щеше да вземе първите петдесет метра на спринт, но след това, ако то се втурнеше подире му със сигурност щеше да го настигне. А и този баир на хълма...

Докато впускаше в най-дълбоки подробности паническите си размисли, изневиделица нечия ръка го хвана за рамото и го стисна. Тейт подскочи като попарен, а пред него сега стоеше черно-белият баща на Маги.

- Ти си Тейт, нали? – Започна господин Николов

- Да...

Бащата измрънка нещо под носа си и плъзна поглед към лицето му, изумен от очите му.

Тейт използва момента за да се извърне и да провери храстите. За щастие, от съществото нямаше и следа.

- Хайде, момче, идвай с мен на вилата сега... – Явно, че драконът е бил в бараката си и господин Николов даже и не е разбрал, че са го търсили. - Маги беше доста притеснена за теб.

                                                                           * * *

Стоян Николов бе доста изряден човек. Дори по неофициалните поводи той ходеше с ризи и папийонки, около него се носеше типичния аромат от афтършейвът и парфюмът му, а косата му – винаги стоеше зализана на една страна. Беше тръгнал вече към побеляване, а на места даже имаше и дупки със силно оредяла коса и отчасти над рунтавите му вежди се бяха появили бръчици, но това не можеше да се бърка в достолепността му.

Щом се отнасяше до служба, всички имаха респект към капитан Николов. Това бе някаква сложна смесица от противоположните чувства, които той умееше да всява в своите кадети. Донякъде си беше чисто страхопочитание – всички негови познати военни бяха наясно с факта, че на него наказания не му се свидят. Но пък извън марша на армията, по разните банкети и празненства, капитан Николов имаше навика да се слива с тълпата и да отдава заслуженото уважение на войниците си. Точно този усет за границите на стриктността и взаимния респект го правеха идеален за работата си.

Когато се прибереше вкъщи, обаче, Стоян се превръщаше в любящ баща и съпруг, без да оставя и следа на лицето си от безмилостните погледи и маниери, които отправяше към подчинените си. При раждането на дъщеря си, той се бе съгласил да й вземат Уаруик – съзнаваше колко безгранично големи грижи идваха наред с него, но го бе направил само за доброто на Маги. Когато Маги беше вече четири – пет годишно момиченце, всеки път, когато той си идваше вкъщи я посрещаше с два малки шоколада, които бе получил от работата си като малка награда. Когато тя стана първи клас, той започна да развежда Уаруик с нея и да й позволява да се качва на гърба му и лека полека да го язди. Ако можеше с две думи да се опише любовта към дъщеря му, то това биха били „безкористна всеотдайност”.

Съвсем наскоро Стоян бе разбрал, че тя тихо е копнеела дълги години за още един близък. Новина, която го бе зашеметила. Всъщност това се бе случило точно тази вечер, когато бе закъсняла много и той я бе заварил да влиза в къщата през прозореца. Тя панически му бе обяснила всичко и думите, макар и бързо изстрелвани една подир друга, постепенно се занареждаха и придобиваха смисъл в Стояновата глава. Имаше някои неща, които той явно, че бе занемарявал в нейното ежедневие. Като например това, че та прекарваше прекалено много време в учене, четеше материал и за по-горните класове, обръщаше цялото си внимание към дракона, като че ли се опитваше да го превърне в дете от плът и кръв. Досега бе считал, че е просто по-индивидуално дете и харесва тишината, науката, света на книгите. Никога досега Стоян не бе предполагал, че Маги може и да няма приятели в училище и че е способна да държи това нахално и потъпкващо чувство на самотата в забвение без той да забележи.

Ето, че сега беше поканил на една малко по-късна семейна вечеря, момчето, у което Маги бе видяла своя брат. Имайки предвид изумяващата истина за дъщеря му, Стоян бе склонен, да го приобщи, барабар с особените му очи, към семейството си.

Масата бе голяма и отрупана с всякакви  вкусотии. Насядали около нея, Маги, Тейт, Стоян и съпругата му, Силвия, си похапваха мълчаливо от агнешкото, пийваха си от ябълковата безалкохолна напитка или пък се пресягаха и взимаха някоя друга круша от купата по средата. Като знак за финала на храненето си и начало на разговорите Стоян прецизно остави ножа и вилицата си до чинията и подхвана:

-          Тейт, къде каза, че си бил в сиропиталище?

-          В Суботица. – отвърна Тейт.

-          И оттам имаш ли близки?

-          Не. Може би само учителката ми, ама сега като се замислих, не искам да я виждам повече...

-          Не може да нямаш приятели... Все пак е имало и други сирачета там, нали? – зачуди се Силвия.

-          Имаше, но аз едва ли ще ги видя някога отново.

-          Не ти ли липсват? – продължи Стоян.

-          Липсва ми класа като цяло, не само отделни хора. – рече Тейт - Имам предвид, бих дал всичко на света за да може да се върна там и всичко да си е както преди. Но това няма как да стане...

-          Какво те спира да се върнеш?

Тейт посочи очите си и отвърна:

-          Тази проклетия.

-          Да, ти каза, че си имал някакъв проблем с очите... – запелтечи Стоян

-          Не съм имал никакъв проблем – прекъсна го Тейт – просто лекарите решиха да ми махнат зениците и да ги заместят с някакъв вълшебен, техен си механизъм.

-          Е, как така без ти да си съгласен ще ти правят операция? И то без да имаш проблем?

-          Ще ви дам прост пример. – подхвана Тейт - Един мой много добър приятел от сиропиталището, го преживя това, само че много преди да ми се случи на мен. Той беше един от многото опити за слагане на чип в мозъка. За жалост, неуспешен. - С всяка следваща дума, Тейт задълбаваше изумлението на Стоян и Силвия, а Маги само стоеше покрай тях и незабелязано следеше разговора изкъсо. - В този момент онова момче, което познавах, което тичаше и скачаше и се катереше по дърветата, си отиде. Преместиха го в някакво училище за бавно развиващи и започнаха да го подлагат на всякакви рехабилитации, защото не можеше да си движи крака. И така, всеки път като ходех да го видя, той не можеше да си спомни кой съм.

    -       Това не се обикновенни хирурзи. – обърна се Стоян към съпругата си. – Дори не са лекари. Тейт, спомняш ли си нещо друго, нещо, което да ти е направило впечатление, някое име или каквото и да е?

    -        Ами, не...

    -        Хайде, хайде... – подкани го Стоян. - Имаха ли лекарски маски и ръкавици, престилки...

    -         А, да! Имаха престилки и на тях имаше един знак – лице, което бе образувано от много лъчи и пунктирни линии... 

         Стоян го изгледа така, сякаш току-що бе чул нещо ужасяващо. Сетне каза:

-          Не е възможно... И те пуснаха ей така? Просто да се разхождаш с новия им продукт?

Тейт леко се смути. Нима господин Николов знаеше за тези лекари?

-          Не, избягах. – тъжно оповести Тейт.

С тези си думи, той потопи масата в напрегната тишина.

-          Добре, деца, хайде качете се сега горе в детската – изведнъж се намеси и Силвия – Маги, покажи на Тейт игрите си на компютъра и онези списания, дето ги събираш. С баща ти трябва да си поговорим.

И с тези думи Силвия отпрати Тейт и Маги. Те се заизкачваха, потропвайки по дървените стълби към горния етаж и чак когато се убеди, че са горе, Силвия затвори вратата. Като се обърна, видя съпруга си сам, насред празната маса с  чиниите, в които вече имаше само останки от храна. Стоян си бе подпрял главата на ръката си и забил замисления си поглед в купата с плодовете. Силвия си издърпа един от дървените столове и се настани до него.

 -      Не изглежда чак толкова лошо момче.  – рече Силвия – Дай му шанс.

 -      Изобщо не е заради характера му. – отсече Стоян.

 -       Аз видях едно измъчено, младо момче, което търси начин да поправи живота си – изтананика Силвия.

-        А аз видях момче, което се е загубило и има куп учени зад гърба си, които само чакат да го открият в някое семейство за да ги осъдят и да го грабнат обратно в лабораториите си.

Силвия остана в недоумение.

-          Знаеш за какво говоря. ДАРП. Лицето с пунктирни и векторни очертания е тяхната емблема.

Стоян усещаше, че Силвия го разбира и схваща притесненията му. Гладкото й чело се бе понабръчкало, бе свила тревожно ръка на устата си, а сините й очи не помръдваха.

-          Може... Може да поговориш с тях... – отнесено предложи тя. – Нали Алекс и Петьо работят там?

-          Скъпа, те не са ми приятели. Те са просто познати и не знам дали мога да им се доверя за такова нещо.

-          Ами тогава ще обясним на Маги как стоят нещата и ще им го върнем.

-          Не! – Стоян реагира рязко и това изненада Силвия. – Маги има нужда от това.

-          Е, добре, дай ти някакво предложение! – сопна се Силвия.

-          Като се приберем в София ще намеря някакъв начин да се срещна с Алекс, че с Петьо сме съвсем непознати. Ще му обясня съвсем човешки дилемата и... Ще се надявам на Божията помощ. – Стоян си зарови лицето в ръцете си, а Силвия нежно го погали по темето и му отправи един от онези чудотворни, усмихнати погледи.

-          Всичко ще бъде наред. – прошепна тя.

Маги, която досега бе слухтяла зад вратата, беше чула достатъчно, за да се качи бързо и тихо до детската и да съобщи радостната новина на брат си. Тейт беше напът да стане пълноправен член на семейство Николови!

© Борислав Ичев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??