Диви коне между съня и будната ми стена (импресия)

Пред огледалото съм.... А там стои образ на друга жена, която не познавах. Коя беше тя и как се появи? Почувствах, как вътрешното ми „Аз” потъна в небитието и изчезна само за един миг. Нима на никой не се е случвало подобно нещо? Не знам дали заслужавах съдбата си, но със сигурност заслужавах да изпитам всичката болката от любовта в живота си. Никога не пожелах чуждото щастие, исках да изживея само своето, затова не надничах в чужди животи. Защо тогава този образ надничаше в моя? Гледаше ме, разучаваше ме и мълчеше. Заслужавах поне някакъв отговор. Винаги съм се борила да го получа с логично обяснение.Всъщност аз давах ли обяснения някому и защо настоявах тогава другите да го правят?
          Въпроси, въпроси и хиляди въпроси се блъскаха в мен и чакаха развитието на нещата. Грешах ли или дълго не се решавах да бъда себе си? Убеждавах хората каква съм, без самата аз да се убедя в това. Смешно е, нали?
          Диви коне препускаха бясно между съня и будната ми стена до леглото. Писъци на прилепи и бесни крясъци от блъскащи се птици идваха отвън и се плъзгаха по стъклата на прозорците. Загадъчна, неуловима, топла, неизискваща нищо друго при тази дрямка, душата ми се разстилаше и владееше мислите ми. Беше се отпуснала в нежните ласки на съня и притваряше уморените си очи. 
        Плъзнала се в безкрайните лабиринти на времето, в които с удоволствие мързелуваше- тя се беше измъкнала изведнъж от реалността. Палавият вятър я отнасяше влюбено надалеч - там, в безкрайността. Целувайки и понасяйки над покривите на заспалия град, палавникът я въздигаше и желаеше за себе си. Искаше, сякаш да я окъпе в морето на необикновените преживявания и да й се подари. Образът от огледалото бързо се скри при появата на прозрението. Разпознах ли го или все още се самозалъгвах? Отново потънах в сън и нищо не можеше да ме убеди, че всичко това не беше нарочно. Появата на душевността се изпари, тъй както се беше появила. Помръднах ръката си пред огледалото, но не се отрази никакво движение. Изумително спокойствие цареше от лицето насреща. Усмихваше се насън - май спях с отворени очи. Мисълта прелестно се беше отпуснала, гледайки към вратата. До нея имаше безброй много решения. Изведнъж закачливо вятърът разроши косите ми и спря мига на съмнението. Беше отключил вратата, към която въздишах. 
          Беше   ме  събудил. Беше реалността...