Всеки, който ме познава, ще потвърди, че по-голям фен на "Хари Потър" от мен не може да се намери по света. Обичам ярките запомнящи се персонажи на Роулинг и странния, леко откачен свят на магьосниците. Затова и съм написал доста фенфикшъни, предимно пародии, малка част от които съм качил и на този сайт.

"Дневникът на Хари Потър" беше нещо като експеримент, който започнах (и завърших) преди около две години. Идеята ми беше всеки ден да пиша по една кратичка история. И макар, поне по мое мнение, това да е най-сквернофенският ми фенфикшън, се оказа, че е и най-харесваният.

Голяма част от шегите ще останат неразбираеми за онези, които не са чели "Хари Потър", но за феновете се надявам да е забавно.)

-------------------------------------------------

84/февруари/преди години

Скъпо дневниче, днес имах много неприятно преживяване.

Беше ми много скучно и реших да отскоча до Нужната стая, за да видя какво ще ми предложи тя. Когато отворих вратата, стаята беше пълна с… книги.
„Аз да не съм Хърмаяни?” – помислих си тогава, проверих и не бях. Но все пак реших да прегледам книгите и открих някои наистина интересни. Явно стаята е знаела какво наистина ми трябва.

По-късно същия ден забелязах, че столът ми в часа на Бинс се клати и ми пречи да спя. Помолих преподавателя да изляза, той не ме чу и аз излязох. Това му харесвам на Бинс.
Изтичах до Нужната стая, отворих вратата и там… книги.
Много се зарадвах, взех една с подходящ размер и се върнах в часа. До края на урока сънувах един страхотен сън: бяхме с Джини в банята на префектите и се целувахме. Беше хубаво, но след малко дойдоха Чо, Хърмаяни и Фльор. Тогава стана още по-хубаво. Обаче след известно време се включиха и Дъмбълдор, Рон и Снейп, тогава стана малко странно, най-вече като Дъмбълдор извади ананаса. После дойдоха и близнаците Уизли. Тогава стана забавно и много съжалявах, когато часът свърши.

По-късно бях в тоалетната. По голяма нужда. И изведнъж установих, че тоалетната хартия е свършила.
Добре че си носех мантията невидимка, заметнах се и със свалени гащи изтичах до Нужната стая. Когато отворих вратата… книги.
Избрах една с по-меки страници и повече картинки, свалих мантията и започнах да правя това, което се прави с тоалетната хартия или със заместващите я книги.
Обаче точно в този момент дойде мадам Пинс. Оказа се, че съм сбъркал етажа.

Сега съм наказан до края на седмицата, но това не е най-лошото. Най-лошото е, че докато се качвах по стълбите, видях Дъмбълдор да носи цяла чанта ананаси, а Рон му помагаше и ми намигна като се разминахме.
Да го вземат хипогрифите, почвам да се плаша…

---------------------------------------------

85/февруари/преди години

Скъпо дневниче, днес имах много гаден ден.

Това беше първият ден от наказанието ми, заради образно казано „осирането” в библиотеката (макар че според мадам Пинс си е чисто безобразие).
Първоначално Макгонагол искаше да ме накара да помагам нещо на злата библиотекарка, но тя изпадна в ужас само при мисълта да се приближа отново до безценните й книги.
„Изпадам в ужас само при мисълта Потър да се приближи отново до безценните ми книги!” – ей така каза на Макгонагол.
Все едно ми е притрябвало да ходя до библиотеката. Нали имам Хърмаяни.
В крайна сметка ме пратиха да помагам на Хагрид и да прекопая лехите на училищния римгокинп.*

Докато копаех, попаднах на нещо като камък, но когато се вгледах по-отблизо, установих, че е череп. В лехата на римгокинпа беше заровен труп.
„Рон, Хърмаяни!” – развиках се аз, а Рон ми каза:
„Няма нужда да викаш, Хари. Ние си говорим зад гърба ти.”
Показах им трупа и те също като мен бяха много изненадани.
„Умрял е отдавна” – заключи Хърмаяни.
„Хари Потър, защо не копаеш?” – чу се отнякъде гласът на Макгонагол. Тя идваше към нас, следвана от група първокурсници.
„Намерихме труп, професоре” – каза Рон щастлив.
Макгонагол се приближи и погледна черепа.
„Нали никой от вас не го е убил?” – попита тя.
След като отрекохме да имаме нещо общо със смъртта на човека, професор Макгонагол ни нареди да чакаме, отпрати учениците и отиде да извика професор Дъмбълдор.
Вестта за открития скелет се разнесе бързо и още преди Макгонагол да се върне с директора, цялото училище беше на двора, за да види.
Дъмбълдор се приближи и погледна трупа. Изведнъж започна да се смее и каза:
„Пу за Гелърт! Прав беше, приятелю, наистина си открил страхотно скривалище…”


*Римгокинп –растение, изискващо много грижи, от което изобщо няма полза (Б.М.)

-----------------------------------------------

86/февруари/преди години

Скъпо дневниче, днес имах наистина гаден и дълъг ден.

След като през първия ден от наказанието си, заради гафа в библиотеката, намерих трупа на Гелърт Гриндълуолд, Макгонагол реши, че вече няма нужда да копая и през останалата част от деня бях свободен.
На следващата сутрин на таблото със съобщенията видяхме следната обява: В петък, 89-ти февруари, очаквайте световноизвестния „Цирк на комарите”.
Никога не бях чувал за този цирк, но изглежда той беше известен в магьосническия свят. Една многокурсничка в общата стая се разпищя:
„Циркът на комарите!!! Това значи, че ще доведат и Клуба на пробитите глави!!!”
„Какъв е този клуб?” – попитах аз.
„Ами това са хора с пробити глави. Толкова е готино!!!”
Реших да потърся Рон и Хърмаяни и да попитам тях. Заварих ги да учат по трансфигурация в една празна стая, но се правеха, че уж се целуват.
„Хари, чукай преди да влезеш!” – викна ми Рон и побърза да скрие учебника.
„Аз почуках, но не го написах, защото ме мързи. Исках да ви питам дали сте чували за Цирка на комарите?”
Хърмаяни беше озадачена, но Рон веднага викна:
„Клубът на пробитите глави!!! Това е най-великата трупа на света. О, как мечтая да се срещна с прословутия Небез-Известен.”
В този момент вратата се отвори и в класната стая влезе професор Снейп:
„Отнемам 10 точки на Грифиндор за здраве” – каза той и се обърна към мен: „И десет точки от Грифиндор заради съществуването на Потър.”
„Какво искаш, Снейп?” – попитах аз, а от гардероба се чу глас:
„Професор Снейп, Хари.”
„Дъмбълдор? Какво правите в гардероба?” – зачуди се Снейп.
„Понякога обичам да се крия и да гледам как учениците учат. Малко съм извратен.”
„Ние не учехме, целувахме се.” – развика се Рон.
„Да бе, все едно не те видях как упражняваш заклинанието за трансфигурация на ненужни предмети в още по-ненужни предмети.”
Рон стана червен като косата си от срам.
„Потър” – Снейп ми напомни за присъствието си. – „Професор Макгонагол каза да отидеш на двора и да помогнеш на циркаджиите да си разпънат шатрата. Това ще е наказанието ти за днес.”
Снейп се врътна и излезе. Аз въздъхнах и казах:
„Време е да тръгвам. Довиждане, Рон и Хърмаяни. Приятно шпиониране, професор Дъмбълдор.’
„Благодаря, Хари” – чу се от гардероба.
Аз тръгнах по коридора, но след малко Рон ме настигна.
„Хари, приятелю, вземи ме с теб, искам да ти помагам.”
„Добре, но само при условие, че ти вършиш цялата работа. Става ли?’
„Става!”
Обичам Рон.
Когато излязохме на двора, видяхме, че шатрата е почти готова.
‘Можем ли да помогнем с нещо?” – попитах аз един от работниците.
„Винаги имаме нужда от помощ, дори когато нямаме работа” – каза ми човекът. – ‘Каква работа предпочитате - имаме приятна, трудна и отвратителна?”
„Нека да е отвратителна, защото ще я върши най-добрият ми приятел.”
И така, цял ден Рон носи разни неща, вдига разни неща, пипа разни неща… чак докато слънцето залезе. Тогава един от работниците дойде при нас и ни каза:
„Момчета, идва господин Небез-Известен. Искате ли да се запознаете с него?”
„Да!!!” – викна Рон и стресна един заспал работник.
След малко в шатрата влезе един висок и слаб мъж. Около главата му кръжаха стадо комари.
„Това е той” – уведоми ме Рон. „Той е повелителят на комарите. Командва ги с книгата, която държи в момента. „Здрач”. Комарите обичат „Здрач”.”
На главата си Небез-Известен имаше огромна дупка, която извеждаше чак от другата страна. В главата му имаше цял комарски град.
Рон се приближи до него, поклони се и каза:
„Господин Небез-Известен, бих желал да стана част от Клуба на пробитите глави.”
„Червени момко, не е толкова лесно да се присъединиш към цирка на комарите. Трябва да отговаряш на две сериозни изисквания. Най-важното е да нямаш и грам мозък.”
„Аз нямам.” – увери го Рон.
„Лесно ще разберем. Конина, провери.”
Един комар се отдели от групата и влезе в главата на Рон през носа. След малко излезе, кацна на носа на Небез и поклати хоботче.
„Отлично, отлично” – каза той. „А сега, другото важно условие е да имаш дупка на главата.”
„Аз имам” – каза Рон и посочи.
„Това ти е устата. Трябва да имаш и друга.’
Но колкото и да търсеха, устата на Рон, макар и бездънна, си оставаше единствената дупка по главата му. Дори ушите му бяха запушени с хартийки в следствие на многото скучни часове при Бинс.
„Съжалявам приятелю, ти си недостоен да бъдеш част от Цирка.”
„Но… Това е мечтата ми. Аз съм толкова самотен и нещастен. Слаб магьосник от бедно семейство. И единственото момиче, което ме харесва е… Хърмаяни Грейнджър.”
Рон заплака, но Небез-Известен остана непоклатим. Тогава изведнъж ме забеляза и възкликна:
„Но вижте! Каква чудесна пробита глава имаме тук. А как ли е отвътре? Конина, провери!”
Комарът се спусна към мен и преди да успея да го спра, се шмугна в главата ми. След малко излезе, кацна на носа на Небез и поклати хоботче.
„Отлично! Стъклооки господине, искате ли да станете член на Цирка на Комарите?”
„Не.” – отвърнах аз.
„Помислете си пак, ние ви предлагаме богатство, слава, безброй много почитатели и почитателки.”
„Хей, аз съм Хари Потър. Имам си всичко това.”
И тръгнах да си ходя. Изведнъж забелязах, че Рон не е с мен.
„Хайде, Рон, време е за домашните, които ни даде Снейп преди две седмици, че са ни за утре. Хърмаяни трудно ще се справи за една нощ и с двете.”
Рон обаче не беше помръднал от мястото си.
„Мразя те.” – прошепна той толкова тихо, че не го чух. И избяга през задния вход на шатрата.

Мисля, че с Рон вече не сме приятели.
В час по трансфигурация уж случайно обърна мастилницата си върху мен.
В час по вълшебство уж случайно запрати професор Флитуик към мен.
В час по отвари уж случайно ми отсече крака с брадвата, която му донесе Снейп.

Сега съм в болничното крило. Расте ми нов крак.
Утре няма да мога да излизам никъде, защото кракът няма да е напълно възстановен. Но Снейп ме успокои, че ще измисли някакво наказание, което може да ми бъде наложено тук.
Голяма работа е тоя Снейп, винаги мисли за мен…

------------------------------------------------------

87/февруари/преди години

Скъпо дневниче, днес беше един изключително скучен ден.

Цял ден не съм мръднал от болничното крило.
Снейп опита да ме разведри и още рано сутринта ми донесе няколко кашона с формуляри за наказани ученици, които трябваше да подредя като наказание за случката в библиотеката. Забелязах, че са от периода, в който баща ми е учил в Хогуортс. И наистина, в повечето документи се споменаваше неговото име и описание на пакостите, които е вършил и хората, които е тормозил (най-вече Снейп).
Веднага прозрях целта на Снейп – искал е да ми покаже колко готин е бил баща ми.
И все пак работата беше доста отегчителна. Добре че Хърмаяни дойде на свиждане, че да го направи вместо мен.

Рон така и не се появи. Явно още ми е сърдит.

Следобед докараха още един пациент в болничното крило. Някой си Куиръл.
Куиръл се държа много странно, не позволи да свалят тюрбана му, така че го оставиха с него.
Доколкото разбрах е бил пребит от Хагрид, докато е опитвал да изкопчи секретна информация от него, предлагайки му драконово яйце. Горкият човечец явно не е знаел, че Дъмбълдор още миналата година позволи на Хагрид да си гледа змей.

Сега, докато пиша това, навън вече е нощ. Кракът ми е почти готов, така че утре ще мога да изляза.
Куиръл не спи. Говори си сам, кара си се и плаче.

На тоя очевидно му има нещо на главата…

--------------------------------------------------

88/февруари/преди години

Скъпо дневниче, днес беше страхотен ден.

Излизайки от болничното крило, се сблъсках със Снейп, който държеше кофа и парцал:
„Някой е разстроил Стенещата Миртъл” – обясни ми той, усмихвайки се. – „Някой трябва да изчисти всички тези лай… гадости.”
И естествено този някой бях аз. Снейп ме беше сметнал за най-достоен.
Когато отидох в първата тоалетна, видях, че няма да съм сам. Рон също имаше парцал и чистеше.
„Макгонагол ме наказа задето миналата нощ опитах да те задуша с възглавницата” – каза Рон.
Аз забравих да напиша, че през нощта Рон опита да ме задуши с една възглавница. Но Макгонагол дойде навреме и изгони него и Снейп.
И така, аз и Рон започнахме да чистим тоалетните една по една.
Беше ми отвратително да стоя до бившия си най-добър приятел, заровени в лайна като едно време, и да не си говорим. Затова реших да осъществя първия контакт и ударих Рон по лицето с мръсния парцал.
Това подейства и се сбихме.
В този момент от една тоалетна излезе малък бял базилиск с едно око.
„Не съм малък базилиск” – каза той. – „Аз съм голям мутирал глист. Хърмаяни си изпусна цицораста в тоалетната, аз го изядох и в резултат пораснах и развих цицотит. Това значи, че обичам да ям цици.”
„Значи мога да те гледам в окото?” – попитах аз.
„Не, ако ме погледнеш в окото, ще се насереш.”
„Вярно е” – каза Рон. – „Аз го погледнах.”
„Сега бих желал да изям циците на някой от вас двамата. Вие решете на кого.”
Аз тъкмо щях да пробутам Рон, но той ме изпревари:
„Ами, Хари е стотици пъти по-готин от мен. Ще е жалко да остане без цици. Изяж моите.”
‘Не!” – викнах аз. – „Няма да ядеш циците на моя приятел. Ще се бия с теб, ако трябва!”
„Не е толкова спешно” – каза глистът. – ‘И без това ми остана малко от циците на Лонгботъм.’
И той влезе в тоалетната.
”Рон, ти беше готов да пожертваш циците си за мен?”
„Да, Хари. А ти беше готов да ги защитаваш… Като едно време.”
„Ами…” – исках да кажа нещо, което да не прозвучи мелодраматично, но цялата сцена беше ужасно лигава, така че не се сетих нищо. Рон обаче имаше какво да каже:
„Съжалявам задето те изцапах с мастило, осакатих те и опитах да те убия.”
„Няма нищо” – казах аз – „Аз съжалявам задето си толкова беден, толкова тъп и толкова жалък.”
Прегърнахме се. Има неща, които скараните приятели не могат да преживеят заедно без в края на краищата да не се сдобрят и прегърнат, и едно от тях е да се опълчиш на мутирал цицояден глист.

С Рон отново сме приятели!!!

„Утре ще ходим ли на представлението на Цирка на комарите?’ – попита ме той вечерта.
„Не мога, Макгонагол ми забрани. Това е последната част от наказанието ми.”
„Тогава и аз няма да ходя.”
„Но, Рон, ти обичаш Клуба на пробитите глави!”
„Така е, Хари, но повече обичам теб” – каза Рон и извади ананас.
Надявам се просто да му се е дояла плодова салата…

-----------------------------------------------

89/февруари/преди години

Скъпо дневниче, днес беше отвратителен ден.

Цялото училище отиде да гледа Циркът на комарите, останахме само аз и Рон.
„Нека да правим разни поразии!” – предложи Рон, а аз се съгласих. И без това наказанието ми свършваше днес.
Взехме мантията невидимка и тръгнахме из училището.
Съборихме няколко статуи, надраскахме няколко портрета, свалихме гащите на Филч и направихме още куп поразии, което не беше много мъдро, защото бяхме единствените ученици в Хогуортс по това време. Но ние никога не сме били много мъдри. Хърмаяни отговаряше за това, а тя беше на представлението заедно с Виктор Крум – оня българин, дето дурмщрангци забравиха тук миналата година след Тримагическия турнир.
Докато планирахме следващата простотия, която да извършим, минахме покрай една врата с надпис: „Домашни духчета”.
„Хайде да влезем” – предложи Рон. – „Със сигурност ще ни дадат нещо.”
И така, влязохме в стаята на домашните духчета.
Помещението беше задръстено с чинове, а по стените имаше рафтове с пергаменти, пера и мастилници.
Домашните духчета записукаха и ни обградиха. Накараха ни да седнем на два отдалечени един от друг чинове и ни казаха да пишем за бунта на върколаците срещу кастрацията на улични кучета в София.
„Ама, няма ли да ни дадете храна?” – попита Рон просълзен.
„Не, това го правят кухненските духчета. Ние сме домашни духчета и даваме домашни.”
„Ами ако откажем?” – попитах аз.
Едно от домашните духчета ми посочи рамка, в която беше сложен документ, озаглавен: „Прокламация за домашните”.
Аз се приближих и зачетох:
„Аз, професир Снейп, с позволението на Дъмбълдор, давам право на домашните духчета на Хогуортс да изключат, убият или накажат всеки ученик, който откаже да пише дадените от тях домашни.
Най-вече Потър и приятелите му.”
И така с Рон бяхме принудени да пишем за върколаците, за да не бъдем изключени, убити или наказани.
„Няма да се справя” – казах аз. – „Дори не знам през коя година са били тези бунтове.’
„Аз също няма да се справя” – проплака Рон. – „Дори не знам на коя страна се държи перото.”
В този момент вратата се отвори и в стаята влезе Хърмаяни.
„Хърмаяни” – възкликнах аз. – „Как ни намери?”
„Не съм ви търсила, често идвам тук за удоволствие.”
„Помогни ни” – изстена Рон. – „Правилно ли съм хванал перото?”
„Рон, това, което държиш, не е перо, а показалеца на лявата ти ръка. Пък и има много лесен начин да се измъкнете. Просто кажете: „Аз съм Невил Лонгботъм”
„Аз съм Невил Лонгботъм!” – викнахме с Рон едновременно.
„О, жалко” – каза едно домашно духче. – „Тогава няма смисъл.”
Пергаментите изчезнаха. Тогава аз казах:
„А какво ли щеше да стане ако бях казал: Аз съм Хърмаяни Грейнджър?”
Това беше голяма грешка от моя страна.

Сега пиша това в тоалетната.
Домашните духчета чукат по вратата, време е да се връщам към есето за ненаучимите факти в магическата история.
Вече и името на Невил не помага.

Надявам се да свърша преди закуска…

-----------------------------------------------

90/февруари/преди години

Скъпо дневниче, днес за мен е вчера, което ще рече, че все още е отвратителен ден.

Цяла нощ писах глупавите домашни на злите духчета. Когато свърших, вече беше време за обяд, така че се скрих под мантията невидимка и се запътих към Голямата зала.
Всички бяха там и се хранеха, само Луна вървеше между масите и продаваше „Дрънкало”.
Аз се настаних на свободното място между Рон и Хърмаяни (което стана свободно след като съборих Невил на земята) и свалих мантията невидимка. Невил много се изненада след като се изправи и ме видя на мястото си.
„Отново съм се объркал” – каза той и отиде да си търси друго място.
Забелязах, че Рон и Хърмаяни са си купили по един брой на Дрънкало. Хърмаяни все още го четеше, но Рон беше зарязал своето и се хранеше. Изненадах се, че на корицата има моя снимка, а заглавието гласеше:
„Хари Потър не спа в стаята си тази нощ?
Къде е той?”
Взех списанието и зачетох:
„От сигурен червенокос източник, който предпочете да остане анонимен, разбрахме, че Хари Потър не се е прибрал в стаята си през нощта. Според мнозина най-вероятната причина за това е, че Онзи-Който-Не-Бива-Да-Се-Назовава се е завърнал с помощта на извънземни смъртножадни, привлечени на тъмната страна от Добезкрай Щелетим, който преди няколко години беше хвърлен от великан и още не е паднал.
НО ДАЛИ НАИСТИНА Е ТАКА???
НЕ ЗНАМ.
НЕ ТЕ И ПИТАМ, ТОВА Е РИТОРИЧЕН ВЪПРОС.
ИЗВИНЯВАЙ.
Още един човек от обкръжението на Хари Потър проговори, но също предпочете да остане анонимен, макар че едва ли някой е чувал за Хърмаяни Грейнджър.
Според анонимната ни осведомителка Хари Потър цяла нощ е писал домашни.
Дали Момчето, Което Едва Успя Да Завърши Миналата Година не е решило да вземе образованието си на сериозно?”
Погледнах към Височайшата маса и забелязах, че много учители също четат Дрънкало.
Макгонагол затвори своя брой и каза:
„Потър да учи? В това списание пишат все по-големи небивалици.”
Снейп обаче не беше толкова скептичен:
„Потър е писал домашни? Отнемам 10 точки от Грифиндор, защото Грейнджър със сигурност му е помагала.”
Снейп затвори списанието, погледна корицата и каза:
„Отнемам още 10 точки от Грифиндор, защото Потър изглежда толкова смотан на снимката.”
За това беше прав, наистина изглеждах доста смотан.
Професорът огледа масата на Грифиндор и каза:
„Отнемам още 10 точки на Грифиндор, защото Роналд Уизли мляска, 10 точки, защото брат му Джордж си бърка в ухото, 10 точки защото Чо Чан си реши косата…”
„Ама тя е от Рейвънклоу!” – провикна се Седрик.
„Още 10 точки от Грифиндор, защото Дигъри ми противоречи, 10 точки, защото супата ми е безсолна, 10 точки, защото не обичам супа, 10 точки, защото ми свършиха идеите и още 10 точки, защото съм гадняр.”
Снейп млъкна и продължи да се храни, а Дъмбълдор се обърна към него и каза:
„Сивиръс, ако не беше отнел точки на Грифиндор заради Дигъри и Чан, щях да си помисля, че не си безпристрастен към този дом.”

Мразя Снейп*, трябва да измисля начин да му отмъстя.
Но друг път, сега много ми се спи…

*Отнемам 10 точки от Грифиндор заради това, което е написал Потър и още 10, защото е заспал на масата.
Сивиръс Снейп

--------------------------------------------------

91/февруари/преди години

Скъпо дневниче, днес разбрах, че имам ужасно егоистични приятели.

Сутринта видях, че Рон прави нещо с ножичка и лепило. Попитах го какво е и той ми каза, че е картичка за Деня на любимия, който се празнува всяка година на 91-и февруари.
„Аз правя картичка за Хърмаяни” – обясни ми той. – „И съм сигурен, че тя прави картичка за мен. Видях я – беше в бяло, червено и зелено и пишеше Виктор К. Което не знам какво значи, но аз Хърмаяни обикновено не я разбирам.”
Аз много се запалих по идеята:
„Тогава аз ще направя картички за Джини, Чо, Хърмаяни, Луна, Фльор…”
„Не може така” – прекъсна ме Рон. – „Трябва да направиш само една картичка, само за един човек.”
„Но как да избера за кого?”
„Лесно е - трябва да е някой, на когото много държиш и знаеш, че държи на теб. Трябва да е някого, когото обичаш и знаеш, че ти отвръща със същото. Трябва да е някой близък, някой ценен, някой незаменим…”
След всички тези и още много указания, които ми даде Рон, не знам защо всички толкова се разстроиха, когато вечерта подарих картичка на себе си…
Мисля, че приятелите ми не ме заслужават. Гадни егоисти.

-----------------------------------------------

92/февруари/преди години

Скъпо дневниче, днес имах много изморителен ден.

Всичко започна с един глупав сън, който сънувах през нощта:

Седях си аз сред тревата в общата стая на Грифиндор и изведнъж червен гарван със зелена шапчица кацна върху голата Хърмаяни, лежаща пред мен и каза:
„Там където сял не си, недей да късаш плодовете.”
„Но в това дори няма рима!” опитах се да кажа аз, но в този момент се събудих.

Разказах съня на Хърмаяни, а тя каза, че с помощта на аритмантиката ще може да го разтълкува, но ще й е необходимо малко време.
„Ще попитам професор Трелони” – реших аз и се качих в кабинета на преподавателката по пророкуване.
Там беше горещо и както винаги миришеше на пръдня.
„Гарван значи?” – каза Трелони, след като й разказах съня си. – „Това може да означава само едно… Скоро ще умреш.”
Благодарих й и излязох малко успокоен. Щеше да е наистина притеснително, ако беше казала нещо друго.
Но когато се прибрах в общата стая, заварих Хърмаяни много разтревожена. Тя ми каза:
„Хари, според моите изчисления сънят ти значи… че скоро ще умреш.”
„Странно” – казах аз, - „Трелони ми каза съвсем същото.”
Рон обаче се намеси:
„Щеше да е странно, ако ти беше казала нещо различно.”
„И все пак мисля, че трябва да питаш Фирензи. Нека ти каже какво вещаят звездите.” – каза Хърмаяни.

И така, вечерта отидох в Забранената гора, където живеят кентаврите. Заварих стадо от тях да играят на прескочи кобила, на насиранка и дръпниопашка-ритнитопки – типични кентавърски игри.
Попитах ги къде мога да открия Фирензи и те ме насочиха към един хълм наблизо.
Фирензи беше там, гледаше през телескопа си и броеше звездите:
„Няколкомногостотин и нещо, няколкомногостотин и две неща, няколкомногостотин и три неща…”
„Професор Фирензи” – прекъснах го аз.
„Здравей, Потър” – каза той без дори да ме погледне. – „Знаех, че ще дойдеш. Пише го на небето.”
Погледнах към небето и там наистина пишеше: „Потър идва.”
Аз му разказах съня си и го помолих да ми го разтълкува.
„Знаеш ли, Хари Потър, последните два пъти като броя звездите, бройката все не излиза. Това само по себе си не значи нищо, но ако прибавим информацията от съня ти, става още по-объркано. А където няма смисъл, по всяка вероятност има скрито послание!
Най-добре да отидем при Йосиф от Египет. Той е най-добрият тълкувател на сънища на света.”
И така, аз се качих на гърба на Фирензи и заедно тръгнахме към Египет.
„Далече ли е?” – попитах го аз.
„Не знам, Хари Потър. Никога не съм бил там.”

Сега е късно през нощта, още съм на гърба на кентавъра. Фирензи ходи и похърква. Дано не подминем Египет…

----------------------------------------------

92/февруари/преди години

Скъпо дневниче, днес беше много безсмислен ден.

Сутринта се събудих на гърба на Фирензи. Кентавърът спеше под мен и продължаваше да върви. От дясната ни страна имаше море.
Аз събудих кентавъра и го попитах къде сме. Той огледа пейзажа и каза:
„Знаеш ли, не си спомням по пътя към Египет да е имало море преди. Май сме се загубили.”
„Е нали каза, че никога не си ходил до Египет преди?”
„Казах, че не съм бил там. Веднъж тръгнах, но не стигнах. Тогава нямаше море. Според мен сме се загубили.”
„Явно никога няма да разбера какво значи този сън…” – казах аз натъжен.
В този момент водата в морето се раздвижи и на повърхността се появи познат кораб. Същият, с който учениците от Дурмщранг дойдоха за тримагическия турнир миналата година.
Корабът заплава към брега и излезе на пясъка. Придвижваше се върху хиляди мънички крака. Една врата се отвори, появи се стълба и по нея слезе Игор Каркаров.
„Вие ли казахте, че сте се загубили?” – попита той.
„Каркаров” – изненадах се аз. – „Мислех, че сте директор на Дурмщранг.”
„Такъв съм. Но през свободното си време плавам с кораба, понеже учениците от моето училище пътуват изключително рядко. Срамота такава великолепна машина да стои затворена през цялото време.”
„И какво правите с кораба?” – продължих да любопитствам аз.
„Предимно контрабанда на крадени котли, нерегистрирани дракони и женски дрехи за някой си Гилдрой Локхарт.
Също така понякога превозвам пътници до Египет.”
„Страхотно” – викнах аз. – „Ни сме тръгнали натам.”
И така, Игор Каркаров се съгласи да ни откара до Египет.

Когато стигнахме там, не беше трудно да открием дома на Йосиф. Навсякъде имаше табели „Сънотълкувател”, които сочеха към дома му. Аз останах много изненадан, че текстообработващата програма в дневника ми не подчерта думата „сънотълкувател”, което значи, че такава дума наистина съществува.
Когато стигнахме до дома на Йосиф, пред нас имаше един човек, който тъкмо разказваше съня си:
„Тогава аз се наведох, взех ги и се събудих. Какво може да значи това?”
Йосиф разтърка слепоочията си и каза:
„Това значи… хм, хм, хм… значи, че Хари Потър ще дойде тук след теб.”
„Невъзможно!” – каза човекът, обърна се и изпищя от изненада като ме видя.
„Добър е” – казах аз на Фирензи.
След като човекът пред мен плати, аз застанах пред Йосиф и попитах:
„Вие ли сте Йосиф от Египет?’
„По паспорт от Ханаан” – каза ми той.
И аз му разказах съня с гарвана.
Йосиф разтърка слепоочията си и каза:
„Този съм значи… хм, хм, хм… говори ли ти нещо думата „хоркрукс”?”
В небето изтрещя мълния.
„Не” – отговорих аз.
„Аз също” – каза Йосиф. „Но сензорите ми подсказват, че ако разбереш какво значи думата, ще разбереш и съня.”

И така, много разочарован се върнах в кораба на Каркаров и се отправихме към Хогуортс. Вместо да разбера значението на мистериозния сън, се сблъсках с още една загадка.
Ще питам Хърмаяни, тя няма как да не знае какво е това…

--------------------------------------------------

93/февруари/преди години

Скъпо дневниче, днес беше поредният гаден ден.

Сутринта аз и Фирензи се прибрахме в Хогуортс, докарани от кораба на Каркаров.
Фирензи отиде да брои звездите, а аз веднага изтичах при Хърмаяни.
„Хърмаяни, чувала ли си за нещо наречено „хоркрукс”?”
Наблизо изтрещя мълния.
„Не” – отвърна Хърмаяни, а аз се обърнах към Рон:
„А ти? Чувал ли си думата „хоркрукс”?
Наблизо изтрещя мълния.
„Ами да,” – каза Рон – „ти току-що я каза.”
„Имам предвид дали си я чувал преди това?’
„Да, преди малко я каза на Хърмаяни.”
„Не, имам предвид дали си я чувал преди днешния ден!!!”
„Не съм.”
Хърмаяни се намеси:
„Хари, недей да си хабиш страниците в дневника с глупостите на Рон. Ей сега ще отида до библиотеката и ще проверя в Гугъл.”
Хърмаяни излезе от общата стая и се забави има-няма 3 празни реда.



След това се върна с някаква разпечатка и обяви:
„Само в един сайт намерих думата, която търсиш, Хари. В albussexydumbledore.com открих следното:
„Хоркруксът е магия, толкова черна и страшна, че няма да говоря тук за нея.”
„Има и втора страница” – обяви Хърмаяни и зачете от нея:
„Но ако някой се интересува, най-вече ако има видения и белег на челото, винаги може да попита професор Слъгхорн. Поне на Том Мерсволуко Риддъл не се поколеба да каже.”
„Кой е този Том Някой си Риддъл?” – попитах аз.
„Хей” – извика Рон, - „Забелязвате ли, че ако размените местата на буквите в Том Мерсволуко Риддъл се получава Волмукосер Дълдир Мот?”
„Какво значи това?’ – попита Хърмаяни.
„Не знам, но ми се стори интересно.”
„Мисля, че трябва да говоря с професор Слъгхорн.” – казах аз.
„Чакай, Хари” – спря ме Хърмаяни. – „Чуй какво пише на третата страница от разпечатката:
Хари, ако попиташ Слъгхорн направо, той може да се разстрои и да се самоубие. Измисли начин да го надхитриш.”
„Но как?” – попитах аз.
„На четвъртата страница пише: Имаш ли Феликс Фелицис?”
„Нямам.”
„На петата страница пише: Тогава не знам.
А на шестата: Потър, защо от три дни не посещаваш часовете? Наказан си никога през живота си да не играеш куидич отново!”
„Чудо голямо” – казах аз. – „То и без това в този разказ до сега няма куидич.”
Хърмаяни продължи да чете разпечатката:
„На седма страница пише: Снейп, какво правиш в разпечатката на сайта ми?
А на осма: Съжалявам, Дъмбълдор, не се сдържах.
На девета страница пише: Добре, но следващия път намери друг начин да се намесиш в разказа.
На десета страница пише: Сега така и така съм тук, искам да кажа няколко неща за тоя малоумен загубеняк Потър. Потър е най-жалкото създание, стъпвало в Хогуортс след празноглавия си баща, който…”
„Добре, Хърмаяни, разбрах. Колко страници е тая разпечатка?”
„Само десет. Това бяха всички. А не, има и още една. На нея пише: Научи се да броиш, Грейнджър. Отнемам 10 точки от Грифиндор…”

-------------------------------------------

94/февруари/преди години

Скъпо дневниче, днес беше много скучен ден. За малко да забравя да пиша.

Единственото по-интересно нещо беше закуската, когато Дъмбълдор се изправи и обяви:
„Скъпи ученици, искам да ви представя моя стар и много добър приятел – Дядо Коледа.”
Дядо Коледа беше дебел, брадясал старец. Целият беше облечен в червено. Дъмбълдор продължи с представянето:
„Дядо Коледа наскоро беше освободен от Азкабан, където излежа няколко месеца по обвинение в педофилия, но вече се е поправил. Нали, приятелю?”
„Да, Албус” – каза старецът. – „Вече ще блудствам само с мъгълски деца.”
„Много се радвам за теб” – каза Дъмбълдор. – „Някой път трябва да излезеш с мен и Хорас.”

През останалата част от деня имах пророкуване, отвари и запек – все неприятни преживявания.

Вечерта забелязах, че Дядо Коледа, Дъмбълдор и Слъгхорн не присъстват на вечеря.
По някакъв начин съм сигурен, че за няколко мъгълски деца Коледа ще дойде по-рано…

--------------------------------------------

95/февруари/преди години

Скъпо дневниче, днес имах много гадно преживяване.

Снощи си легнах до Хърмаяни, а сутринта се събудих до Рон.
Нещо странно става в Хогуортс тия дни…

-----------------------------------------------

(От автора*: Първоначално "Дневникът на Хари Потър"  беше публикуван на части във форума на Потър Мания (Роулинг да го прости), а коментарите бяха в отделна тема, за да не се затруднява четенето. Понякога се случваше някой неразбрал да пусне коментар и в моята тема и създаваше работа на страхотната ни модераторка Ел да ги мести. Веднъж, след поредния неразбрал коментатор, реших да го използвам в историята, понеже вече бяха започнали да ми свършват идеите.)

*Мишо, а не Хари Потър...

-----------------------------------------------

96/февруари/преди години

Скъпо дневниче, страшно съм бесен.

Някой, подписал се като BlackSoul, ми е драскал в дневника. Мразя да ми пипат личните вещи.
Първоначално реших, че е Джини. Няма да й е за пръв път да ми рови в нещата, за да ми открадне дневника.
Бях много разгневен, веднага слязох при нея в часа й по билкология.
„Защо си ми пипала нещата?” – попитах аз.
„Е нали ти искаше” – каза ми Джини.
„Не ония неща, говоря ти за дневника ми. Някой е драскал в него.”
„И ти веднага реши, че съм аз? Хари, много добре знаеш, че опитвам да откажа дневниците. Сега ме остави да си окастря топчестата циципипа, понеже някои хора не си изкарват оценките с белега на челото.”
„Аз не си изкарвам оценките с белега си. Уча си редовно и преписвам от Хърмаяни. Освен това…” – но бях прекъснат от професор Спраут, която не ме беше забелязала досега:
„Хари Потър!!! Момчето, което оцеля!!! 10 точки за Грифиндор!!!”
И професорът припадна от радост.

Тръгнах си много разочарован. По времето, когато BlackSoul ми е драскал в дневника, Джини е била с Невил, който й е преглеждал есето по билкология за магическите свойства на косматата слива.
Твърдо съм решил да открия злосторника и да го прокълна толкова жестоко, че да ме помни за цял живот.
Не че иначе ще ме забрави – все пак аз съм Хари Потър.
Дали да не си разходя белега до учителската стая, за да изкарам още няколко точки за Грифиндор?

Малко по-късно:
Гадост, наказан съм отново. Ходих до учителската стая, но там беше само Снейп…

------------------------------------------------

98/февруари/преди години

Скъпо дневниче, днес имах много скапан ден.

Сутринта получих съобщение по сова:
„Хари, днес ще ти дойда на гости.
Лап.”
Лап е прякорът на моя кръстник – Сириус Блек, който от години бяга и се укрива… макар че никой не го търси.
Обичам Сириус, той ми е най-близкото до роднина, което имам, освен Дърсли, разбира се.
Обаче Сириус има сериозен проблем, психически проблем.
Прекарал е дълги години в Азкабан за убийство, което не е извършил. И понеже прекалено дълго е бил изложен на влиянието на дименторите, е загубил разсъдъка си и представата си за реалност.
Понякога си мисли, че аз съм баща ми, че Хърмаяни е майка ми, че Рон е червен папагал и че всички сме магьосници.
Не, това последното си е истина.

Но в по-голямата част от времето си е напълно нормален, като изключим факта, че понякога пикае в стаята, когато навън е студено. Понеже той е зоомаг и може да се превръща в куче, но напоследък по-скоро е куче, което понякога става човек.

Днес Сириус дойде в кучешкия си образ и ни донесе по един мъртъв плъх за подарък.
„Яжте ги докато са топли от лигите ми” – посъветва ни той, когато възвърна човешкия си облик.
„Как си, Сириус?” – попита го Хърмаяни.
„Добре съм, Лили” – студено отвърна той. – „Ти да си ми изневерила с някой друг напоследък?”
Сируис понякога се сърдеше на Хърмаяни, тоест на майка ми, че му е изневерила с мен, тоест с баща ми.
„Сириус, колко пъти да ти повтарям, че аз съм Хърмаяни. И не ислизам с Хари, а с Рон.”
„Да бе, повярвах ти” – викна Сириус. – „С папагала била излизала.”
След това се разплака и отиде да гризе един фотьойл.

Докато чаках Сириус да стане отново нормален, се замислих за изневярата. Това е много гадно нещо.
Но и изневярата също е гадна, аз го знам най-добре. От години съм наясно, че Хърмаяни ми изневерява с Рон, Чо ми изневерява със Седрик, Джини ми изневерява с Майкъл, Дъмбълдор ми изневерява с Локхарт, Луна ми изневерява с Дийн, а Ромилда Вейн ми изневерява с… всички останали.

Когато Сириус се оправи и си спомни кои сме, го поканих да спи в леглото на Невил, когото предварително бяхме заключили в един килер за метли. Сириус обаче предпочете да легне на пода пред камината, затова в леглото настанихме Доби.

----------------------------------------------------

98/февруари/преди години

Скъпо дневниче, днес беше много натоварен ден.

Професор Локхарт организира поетичен конкурс, озаглавен: „Най-хубавият ден в Хогуортс”

Всички знаят, че имам поетични заложби. Миналата година дори ми публикуваха следното стихотворение в пророчески вести:

Аз съм Хари Потър,
Имам белег на челото.
Заради мене Волдемор
Напикава се в леглото.

Затова много се зарадвах и веднага се захванах със стихотворението. Ето какво се получи, силно се надявам да спечеля:

Нека всеки тука да научи,
Чудо в Хогуортс се случи.
От небето шоколад вали,
Три дни казват, че ще продължи.
Навън са всичките деца,
Със щастливи, весели лица.
Обули са ботушите високи,
Скачат в локвите дълбоки.
А пък Хари в замъка стои,
Защото само той откри,
Че шоколад въобще не е това,
От небето заваляли са… лайна.

И понеже бях много зает с римуването, мислех да не пиша в дневника.
Обаче преди малко получих сова с писмо, в което пишеше:
„Хари Потър, загубеняко, няма ли да си пишеш в дневника?”

Преди време някой ми беше писал в дневника, днес открих, че някой го чете. Нищо чудно скоро да надмина Муди по параноичност…

(Посвещавам тази глава на Mistress. Благодаря за подкрепата.)

-------------------------------------------

99/февруари/преди години

Скъпо дневниче, днес имах много гаден ден.

В час по защита срещу черните изкуства професор Лупин ни показа едно много гадно животно – богърт.
„Деца, в този гардероб има богърт” – каза преподавателят и се почеса с крак зад ухото. – „Богъртът ще приеме формата на това, което ви плаши най-много.”
Аз опитах да се сетя от какво най-много ме е страх, но такова нещо нямаше.
„Професор Лупин, аз съм Хари Потър, не се боя от нищо. Мога да победя и най-злия черен магьосник, докато си седя в леглото с напикани гащи. Вече съм го правил.”
Тогава Лупин ме покани пръв да отворя вратата на гардероба.
Отвътре излезе нисък първокурсник, който ме погледна и каза:
„Кой си ти?”
„Аз съм Хари Потър, най-известният магьосник на света.”
„Не съм те чувал” – каза първокурсникът и пак си влезе в гардероба.
Аз не издържах, заплаках и избягах от стаята.

На обяд слязох в Голямата зала силно притеснен това, каква ще бъде реакцията на Малфой, когато ме види.
За щастие още с влизането ми в залата той започна да ми се подиграва.

Ще е много гадно, ако дори Малфой спре да ми обръща внимание…

---------------------------------------------------

100/февруари/преди години

Скъпо дневниче, днес направих много неприятно откритие.

Сутринта, като се събудих, забелязах, че Рон пише нещо.
„Пак ли си се скарал с Хърмаяни?’ – го попитах.
„Да, но това не е домашно” - побърза да пропъди заблудата той. – „Пиша си дневник.”
„Не знаех, че имаш дневник.”
„Невил, Дийн и тоя другия, дето е с нас също имат.”
Аз погледнах другите легла и видях, че Невил, Дийн и тоя другият също пишат.
„Чух, че Малфой също има дневник” – каза Невил.
Така реших да открия дневника на Малфой и да разбера най-съкровените му тайни.
Взех мантията невидимка и слязох в подземието, за да издебна някой слидеринец и да вляза с него в общата им стая.
Скоро след това по коридора се зададе Блейз Забини с някаква слидеринка.
„Какво ще правиш сега, Блейз?” – попита момичето.
„Смятам да се прибера в стаята си и да попиша малко в дневника си.”
„Аз трябва да направя същото” – каза тя. – „Отдавна не съм писала в своя.”
В този момент в коридора проехтя глас:
„Потър, какво правиш тук?” – това беше Снейп. За пореден път си бях взел мантията, но не си я бях сложил.
Снейп ме извика в кабинета си, най-вероятно, за да ме накаже. Но когато влязохме там, Дъмбълдор седеше на един стол и разглеждаше списание с голи мъже.
„А, Сивиръс, пак ли ще наказваш Потър? Отдавна не си го правил, бях се притеснил за теб.”
„Да, господин директор. Заварих Потър да се разхожда там, където не му е забранено, но ми изглеждаше подозрителен, затова смятам, че е редно да го обесим и изключим.”
„Сивиръс, дойдох да те питам дали не съм си забравил дневника в спалнята ти миналата вечер.”
„Да, Дъмбълдор, забравихте го.”
И Снейп подаде на Дъмбълдор една тетрадка. Директорът я разлисти и аз видях, че почти няма текст, а предимно карикатури.
„А сега, ако обичаш, ела с мен да погледнеш хихикащия ми крем, смее се доста зловещо и се притеснявам да не е отрова.”
„Но Дъмбълдор, трябва да наложа на Потър тежко и напълно незаслужено наказание, това ще осмисли деня ми.”
„Хайде, Сивиръс, ще накажеш Хари друг път. Той е така любезен да ти дава поводи почти всеки ден.”
Дъмбълдор излезе, Снейп го последва, но преди това ми каза:
„Няма да мърдаш никъде!”
Аз нямах никакво намерение да слушам Снейп, но точно преди да изляза, забелязах една дебела и тежка книга, отворих я и се оказа дневникът на Снейп, но не можах да разчета нищо, защото по-голямата част от текста беше размазана от сълзите.

Цял ден обикалях замъка с мантията невидимка (този път тя беше върху мен). Оказа се, че почти всички имат дневници, освен Джини, защото се страхуваше от тях откакто един за малко да погълне душата й. Гойл също нямаше дневник, защото беше неграмотен.

А аз си мислех, че съм супер готин, задето само аз в Хогуортс имам дневник.

Но поне се случи и едно хубаво нещо.
Докато се разхождах, невидим под мантията, срещу мен се зададе Луна и каза:
„Здрасти.”
„Луна, как разбра, че съм тук?”
„Не съм разбрала. Аз така си поздравявам празните пространства, защото никога не знаеш в кой ъгъл се крие някой невидим.”
И тя се отдалечи. Но след малко се спря, обърна се към мен и викна:
„Хей, Хари, честита нова година!!!”
Нова година беше преди няколкостотин дни, но все пак това е Луна, предполагам, че за нея такива дребни детайли нямат значение, затова отвърнах:
„Честита нова година и на теб!!!”
И се почувствах по-добре.
Луна винаги може да те накара, да се чувстваш по-добре…

Честита нова година!!!

-----------------------------------------------

102/февруари/преди години

Скъпо дневниче, днес имах много гаден ден.

Вчера не можах да пиша, защото цял ден бях наказан. Трябваше да помагам за новата инициатива на Дъмбълдор. Ако не знаех, че е най-гениалният вълшебник на всички времена, бих си помислил, че е много глупав.

Та този път му хрумна да превърне част от езерото на Хогуортс в ледена пързалка.
Гигантската сепия и други обитатели на езерото бяха преместени в по-далечния му край и група наказани ученици, между които и аз, бяхме накарани да правим замразяващи заклинания. Определената площ беше доста голяма, така че ни отне много време да го свършим.
Вечерта веднага заспах.

Днес пързалката беше открита. Портите на Хогуортс бяха отворени за всички магьосници, които желаеха да се попързалят, а Дъмбълдор беше поръчал по интернет 4000 чифта кънки.
Дори бяха дошли от Пророчески вести, защото това е първата ледена пързалка в магьосническата история.
„Дъмбълдор, как ви хрумна идеята да заледите част от езерото?” – попита го репортерът.
„Дойде ми в леглото. Хари Потър ще потвърди.”
Потвърждавам.
„Вие някога ходил ли сте на мъгълска ледена пързалка?”
„Да, на младини (преди близо 100 години) бях доста добър.”
„Истина ли е, че това занимание може да бъде опасно?”
„Не по-опасно от летене с метла” – каза Дъмбълдор и посочи ковчезите на първокурсниците, които се бяха изпотрепали в последния час по летене.

И така, след церемонията по откриването, за която директорът беше поканил група мъже с много тесни гащи, през които всичко им се виждаше, всички си сложихме кънките и стъпихме на леда.
Всъщност само Дъмбълдор „стъпи” на леда, всички останали паднахме на него.
„Няма страшно. Ще свикнете.”
Но изглежда магьосническите тела не бяха пригодени за стоене върху лед, защото десет минути по-късно само Дъмбълдоровият задник не беше долу.
Някои магьосници се изнервиха и започнаха да правят заклинание за непързаляне.
„Не, не!” – развика се Дъмбълдор. – „Разваляте всичко!!!”
Аз обаче започнах да схващам как трябва да се изправя, за да не падна пак. Бавно и съсредоточено запознах да се изправям. Изведнъж чух гласа на Чо:
„Той успя, изправи се!!!”
Мислех си, че тя говори за мен, докато не забелязах, че всъщност седи на леда и гледа към Седрик, който беше успял да стане преди мен. Седрик, вече изправен, започна да се пързаля и не след дълго падна. Но вече нямаше проблем със ставането и други започнаха да правят като него.
Скоро много хора се пързаляха, падаха и пак ставаха. А около Седрик се беше събрала тълпа, които го молеха за съвети относно пързалянето.
Дъмбълдор обикаляше и даваше напътствия и без да бъде молен.
Аз вече се пързалях доста добре и започнах да правя обиколки на пързалката.
„Хей, Потър” – извика Малфой зад мен. – „Аз съм по-бърз от теб!”
Той опита да ме изпревари, но все пак аз излязох по-бързият.
Драко явно реши да ме изпревари с измама и направи на кънките си ускоряващо заклинание. Аз само това и чаках. Веднага след като той ме задмина, насочих пръчката си към един участък на леда малко пред него и направих заклинание за непързаляне.
Драко се препъна, преметна се през глава и кънките изхвърчаха от краката му, все още ускорени.
Едната прелетя близо до главата на Дъмбълдор, отряза ухото на Джордж, отряза пръста на Опаш, отряза носа, крака и окото на Муди и накрая се заби в корема на една дебела вещица. Горката жена изпищя и издърпа кънката, на която се беше закачило черво. Тя опита да предпази вътрешностите си, но те се изсипаха между пръстите й на леда.
„Отнемам 10 точки от Грифиндор, задето разказът стана толкова гнусен” – викна Снейп в отчаян опит да спаси хумористичната линия на повествованието. Втората кънка обаче продължи да лети и успя да осакати и обезглави няколко човека, преди в крайна сметка да се забие в главата на един посредствен ученик от Хафълпаф.
На пързалката настана паника, всички тръгнаха към изходите, блъскайки се един в друг. Тълпата безпощадно мачкаше и кълцаше всички, паднали на леда.
Аз открих, че когато няма толкова много хора, е доста по-лесно да се пързаляш и продължих, като само гледах да заобикалям кървавите локви.
Забелязах една слидеринка от втори курс, която държеше пликче. Тя се приближи до мен и каза:
„Хари Потър, помогни ми да си намеря палеца.”
„Остави ме” – казах аз. – „Тъкмо се научих да се пързалям назад. Питай оня човек с кошницата.”
Момиченцето отиде при човека, който събираше отрязаните парчета.
„Господине, дали не сте намерил палеца ми?” – попита момиченцето.
„Виж в кошницата” – каза човекът.
Момиченцето започна да прехвърля пръстите един по един:
„Не е този, не е този, не е пръст, не е този...”
„Изчакай малко” – викна Невил, който държеше чувал и беше невредим.
„Не съм невредим. Една бабичка ме ритна по главата и ми я проби, но тя и без това е празна, така че нямаше голям ефект.”
След като ми каза това, Невил се приближи до кошницата, извади един показалец, хвърли го в чувала и каза:
„Това е на Етва Сацици от Хафълпаф. Остава ми да намеря главата и ще си я имам цялата.”
И Невил тръгна към Фред и Джордж, които бяха почнали да играят хокей с отрязани глави, а Почтибезглавият Ник наблюдаваше с нескрита завист.
„Потър” – чух гласа на Снейп. Нямаше да ме остави да си се пързалям на спокойствие. – „Наказан си! Веднага почвай да събираш труповете и отрязаните части от тела!”
„Но професоре…” – започнах аз, но Снейп вече се беше обърнал към Драко и Дъмбълдор и крещеше:
„Малфой, Дъмбълдор – вие също. Заради вас стана тази касапница, на която и Роулинг би завидяла.”
„Ще видиш ти…” – каза Джоан Роулинг.
„Аз пък какво съм направил?” – попита Дъмбълдор.
„Ти организира всичко това. Писна ми от глупавите ти мъгълски хрумвания и еротични играчки. Уизли, ти също започвай да събираш!”
„Ама аз какво съм направил?” – възмити се Рон. – „Възмутен съм”
Да де, и аз това казах.
„Нищо не си направил” – каза Снейп, - „просто те мразя.”

И така аз, Рон, Дъмбълдор и Малфой започнахме да събираме труповете и да разчистваме кървавите парчета от магьосници.
Снейп наказа още няколко ученика, които трябваше да комплектоват жертвите, за да можем да ги преброим.
В крайна сметка положението не беше толкова лошо – 18 загинали и 184 осакатени, 73 от които неизлечимо.
„И знаеш ли, Хари, кое е най-лошото?” – каза Дъмбълдор, докато вдигаше един среден пръст. – „Утре всички живи ще имаме мускулна треска.”
Засмяхме се и продължихме работата.

Чак по-късно, когато с Джини се натискахме в тоалетната на Стенещата Миртъл, за да я дразним, открих, че аз също съм загубил едно нещо.
Но мадам Помфри каза, че ще може да го възстанови… стига да го намерим.
Ей затова, когато ходи на ледената пързалка, всеки трябва да си носи пликче…

---------------------------------------------

103/февруари/преди години

Скъпо дневниче, днес имах ужасен ден.

Бях тръгнал до тоалетната, защото с Рон и Хърмаяни цяла сутрин се наливаме с кола.
И всъщност стигнах безпрепятствено до там, но когато влязох, погледът ми се спря на мивката и бях обхванат от неконтролируем подтик да се изпикая в нея.
Изведнъж в главата ми заговори малкото останал здрав разум:
„Не го прави!!! Какъвто късмет имаш, Снейп ще те види и ще те накаже или още по-лошо – ще те види Дъмбълдор…”
Но аз отдавна съм спрял да се вслушвам в здравия разум, свалих си гащите и започнах да пикая в мивката.
Всичко вървеше като по една вода, докато изведнъж не чух гласа на Снейп:
„Защо пикаеш в мивката, Потър?” – професорът стоеше в един ъгъл на тоалетната и ме гледаше.
„Нали ти казах!” – захърмаянчи се здравият ми разум.
„Да, но не ми каза, че Снейп е тук” – ядосах се аз.
„Мислех, че си го видял” – каза разумът.
„Е, вземи пример от останалата част от ума ми и не мисли повече”
„С кого говориш, Потър?” – попита Снейп.
„Със здравия си разум” – обясних аз.
„Обясни ми тогава, щом имаш здрав разум, защо пикаеш в мивката?”
„Аз… всъщност си миех… пишката.”
„Не ме лъжи, Потър, аз съм велик легилимант и мога да позная кога някой си мие пишката и кога пикае дори от другия край на замъка. Даже Трелони би видяла, че пикаеш в мивката, а не се миеш.”
„Какво изпуснах” – попита професор Трелони и намести гигантските си очила.
В този момент прозорецът се отвори и през него влезе Дъмбълдор. Той отиде до най-близката мивка, вдигна си мантията и започна да пикае вътре.
„Здравейте – Хари, Сивиръс и Сибил” – поздрави ни той и се изтръска. – „За какво си говорите?”
„Аз тъкмо наказвах Потър, защото…” – Снейп млъкна.
„Защото…?” – подкани го Дъмбълдор.
„Оооо, забравете” – ядоса се Снейп. – „Това училище е тръгнало на хипогрифа под опашката.”
И излезе от тоалетната.
„Този Снейп е доста странен” – каза Трелони.
„Направо ще ме убие с тези негови хрумвания” – отговори Дъмбълдор и двамата излязоха.
Аз бях много щастлив, че наказанието ми се размина и веднага отидох в общата стая да разкажа на Рон и Хърмаяни.
Чак там се сетих да си вдигна гащите… 

--------------------------------------------

104/февруари/преди години

Скъпо дневниче, днес беше много тъп ден.

Сутринта станах и отидох да закусвам.
После, вместо да ида в двойния час по отвари, се върнах в леглото да си доспя.
Когато станах, отидох да закусвам и реших, вместо да ида в двойния час по отвари, да се върна да си доспя.
Като се наспах, отидох да закусвам и тръгнах към подземието за часа на Снейп, но се отказах и се върнах да си доспя.
След това станах и слязох да закусвам. След закуската усетих, че ми се приспива и се върнах в леглото, вместо да сляза в подземието за двойния час по отвари.
Поспах, станах и слязох да закусвам. Когато се наядох, реших да не ходя в двойния час на Снейп, а да се върна да си доспя, обаче Хърмаяни ме удари и си взе времевърта.
Май все пак ще трябва да ида в тоя час по отвари…

Край