Случвало ли ти се е да обичаш някой, а да не можеш да си с него? Той да те наранява, ти да прощаваш, той да е с друга - ти да го чакаш и просто ей така, на инат, да го обичаш? Сутрин да ставаш с желанието да го видиш, да го зърнеш дори само за един миг. След това се гримираш - дотолкова, че да скриеш болката в очите си, скриваш я добре и излизаш. Денят е към края си, а на теб ти е писнало от фалшивата усмивка, която стои все така глупаво на лицето ти и ето, че го виждаш. Той е точно пред теб - приближава се и те отминава като непознат. Ти долавяш онази позната миризма на парфюма му, която стоеше с часове по дрехите ти преди, пронизва те и вътрешно в теб нещо се къса - сърцето ти се разбива на парчета, а скоро го беше облепила с частица надежда. И, въпреки че е  разбито, продължава да го обича. Да го обича до болка...