До бора борче расте

Прочута е родопската каба гайда. Влезне ли в прегръдката на майстор гайдар, те се сливат в едно – сърце до сърце, дъх до дъх. С една въздишка изплакват скръбта, с един възглас споделят радостта. Родопската каба гайда е песен и съдба!
Преди повече от шейсет години военен съд осъдил родопчанина Михаил Киряков на смърт. Преди да го разстрелят, обреченият поискал да се сбогува с гайдата. Облегнал се на кървавия кол, както се облягал някога на роженските борове, издухвал от набъбналата в душата му мъка, та препълнил меха. Трепнали пръстите и от гайдата бликнала песен – песен за българско.
В сърцата на войниците прокапала топлинка. Песента ги заливала и галела, сочела им Слънцето, водела ги по росни поляни, спомняла им дом и дечица. Не се намерило кой да я разстреля. Помилвали Киряка.
Това не е легенда, а самата истина. До преди няколко години, когато беше още жив, мнозина е разчувствал с омайващата си свирня. А гайдата му и сега се пази като скъпо наследство от неговия внук.
В тома е скрита магията на родопските гайдари – от дядо на внук, от стар на млад се дава в наследство песен и майсторство. Първо на Роженския събор заручаха наведнъж сто гайди. Сега се умножиха с новите майстори, излезли от музикалното училище в село Широка лъка, от Окръжния (бел. ред. – ДЮФА – днес) пионерски ансамбъл в Смолян, от самородните тридесет школи по села и градове с над четиристотин момчета пионери.
- До бора трябва борче да расте! – каза дядо Атанас Гогов от село Смилян. Четиридесет години е бил горски в гората, а шейсет - гайдар в селото. За да усеща гъдела на „Живота”, като се пенсионирал, събрал край себе си деца от основното училище и ги повел по пътеките на гайдарското майсторство. Над четиридесет души е изучил, а най-малките му ученици са Звездо Каменов, Искрен Хаджиев и Светлин Гърбелов.
- Ако ги събера всичките заедно, свиренето им би изпълнило долината на река Арда, би заглушило бурята по околните върхове! – казва гордо старият гайдар.

Смолян – Димитър Моралиев

Вестник „Септемврийче” Брой 1/6999/ - 05.01.1983г.

В последната част Авторът Димитър Моралиев представя моя дядо (дядката, както го наричахме ние, четирите му внучки) Насо...