4 цигари с едно автоматно кафе – достатъчно добро, 178 тегела с новите ми ботуши по мръсните мраморни плочи на гарата, насъбран студ по настръхналите ми бедра в посока крайна на четирите ми крайника, новата брадва на беззъбия циганин в мръсно-бежова шуба с ципове, последните червени чушки в розови найлонови торби на кофти боядисана среднозърнеста, недоволните цигари и зле подгънати дънки на правостоящите, надиплените чорапи и първи за сезона чорапогащници на седналите по ‘новите пейки на гарата’ – някои запълват дупката във времето с особено извратено любовни, случайни свалячески, диалози без възраст или пък със съобразяване с разликите в нея, стари познати, тръгнали нанякъде и нови клюки за други, картини от детайли на цялата обстановка, запечатани между две примигвания на натежалите ми мигли, релси, релси и студ в 50-минутното закъснение на влака. Бързият влак.

Чакаме бавно с клишето на времето от 1 минута = 60 секунди. Някои бързат, други не толкова, но всички чакаме, всеки, оставил собственото си време на един ден, в който просто се тръгва нанякъде.

Дали пак не обърквам посоките?!

- Красива сте. – Гледам изумено и лошо. Дори не попита дали е свободно в купето. А то е топло и мръсно. Но толкова прекалено приятно топло, че си склонен да си притвориш очите от топлото заради мръсното. И мръсното да стане топло, като последствие от една честа употреба, която носи уют и свойско стадно чувство на сигурност. Притварям очи.  Слабооросените ми крайници се събуждат за едно отегчително меко пътуване. Чакам да ми се скарат, че пуша. Но паля смело поредна и следя бягащите дървета, играят на гоненица с времето в очите ми.

Той е добре изглеждащ, на възраст, която не мога да определя. Защото съм младолика. Ръцете му са изразено овални, с яки бицепси и красиви длани, красиви пръсти и красиви плочки на ноктите. Излъчва сила, признавам – магнетична, но и някак си животинска, може би заради топлото. Гледа ме втренчено. Не издържам!:

      -  Какво?! –  Иде ми да добавя и едно “Мамка му!”, но се възпирам заради пола си.

-  Както казах – много сте красива.

Пак млъквам. Нямам дуплика. Топло е. Свалям нещо от дрехите по мен, вадя книга от сака и се опитвам да чета. Буквите са размазани следи от бързи степ танцьори с недостатъчно мастило по обувките. Сигурно от ненадейно топлото – някаква странна мараня само между листовете и очите ми! Пак гледам навън, защото все още не мога да измисля дуплика. Той не спира да ме гледа, сякаш ме гледа с ръце.

Правим секс в тоалетната. В и извън ритъма на влака. Интериорът й го няма. Тя е малка любовна кутия. Без време. Или дупка във времето. В бързия влак, който не е толкова бърз, защото закъснява на всяка гара, нагълтва премръзнали хора, после ги смила в топлото си и мръсно разтракано туловище и ги изплюва на някоя следваща, където зарежда следваща порция закъсняващи. И така до някакъв край, който слага началото и така отначало или отново, или поне до края на зимата, когато въпреки топлото навън някои прозорци ще се отварят, други – не, но поне ще остане толкова мръсно – със сигурност.

Женим се. Вече правим любов, а не секс и вече не във влака. Малките любовни кутии запълват нечии любовни чекмеджета със стари любовни истории.

Релсите винаги чертаят само и единствено 2 посоки и никога не се кръстосват под прав ъгъл, виновни са гарите.

 “Красива сте” е добра реплика за всяко начало. Номерът е никога да не си задаваш въпроса: Дали не обърквам посоките?!