Доброто, мъката и....безразличието!

Имало едно време, в едно могъщо царство, един цар.

Той бил млад и амбициозен. Искал да покори света, и да направи така, че всички хора да живеят добре и щастливо.

Затова, отначало започнал с промени в собсвеното си царство. Понеже смятал, че възрастните хора представляват само тежест за обществото, издал заповед, те да бъдат унищожени. 

Само един негов близък болярин, който имал стар баща, когото много обичал, не изпълнил заповедта на царя.

Скрил баща си, в специално скривалище, и всеки ден му носел храна и вода.

И ето, че тежка суша и жега засегнали царството. Реколтата загинала, хората и добитъка започнали да измират от глад и жажда....

----

Сигурно доста от вас си спомнят тази приказка.

Спасеният от сина си, старец , с няколко мъдри съвета, базирани на натрупания житейски опит и знания, спасил царството от гибел.

Защо се сетих за нея ли?

Навярно, неслучайно тази сутрин попаднах на един репортаж за възрастна двойка от Велико Търново, които живеят с 535 лв. на месец. Двамата! Мъжът е художник, човек на изкуството. И няма право на социална пенсия. За да може да получи такава, единствения вариант е да се разведат. Но и двамата предпочитат да гладуват, отколкото да го направят.

Някои ще кажат, абе старчески инат!

Ами...по-вероятно е , това да е форма на техния протест, срещу една система, която те смила, независимо каква личност си. Както и избор да защитаваш принципите си. А също и Любовта си.

Та, днешните социални служби в милата ни Родина, са влезли в ролята на оня цар от приказката. Ама , то такава и трябва да бъде една държавна служба. Не да трие очи, при първата сълзлива житейска драма.

Не знам защо, обаче, аз се притеснявам, че в тия бурни Времена, пак ще опрем до крехките плещи на българския пенсионер. Дано, само, не ни се наложи, да гледаме наживо такива истории, като във филма ,, Бащата на войника"...

-------

Все пак, каквото и да говорим, в нас българите, има запазено едно специално отношение към децата ни.

Тази сутрин водя сина си на училище.  Паркирам близо до една пекарна, продават много вкусни закуски. Всяка сутрин има опашка от по е 5-6 души, работници. Но именно днес, при цялата навалица, и поради факта, че почти закъснява за първия час, синковеца решително спира и ме дръпва за ръката с думите:

- Тате, искам пица и айрян!

Започвам да му обяснявам, че мама е сложила закуска в раницата, отчаяно гледащ опашката и часовника си. Думите ми не помагат. Затова чинно заставаме в края на опашката.

Обаче, мъжете се обръщат, поглеждат ни , и почти гукащи и нахилени се дръпват настрани, правейки ни място.  

На мен ми става неудобно, и отказвам да ги прередим. Но единия мъжага, около шейсет и петте, умилително се усмихва и казва:

- Давай, минавайте, как ще чакат децата?! Те са с предимство. Сигурно закъснява за час!

Ние , ако трябва, няма да ядем, ама за тях да има!

Това , последното изречение, откърти нещо в мен.

Такива думи, само майка съм чувал да казва!

И си спомних оная мъдра приказка, че Бог намира всякакви начини, за да ни се покаже.

--------

Така започна деня ми днес, с две случки, които направиха утрото някак си по-пълно, и ме накараха да се замисля за доброто, мъката и безразличието.

Това, последното, е особено опасно явление в днешно време. То ни лишава от съпричастност, къса връзката между хората, и довежда злото сред нас. Затова, хора, нека не бъдем безразлични!

Хубав ден!