"Дойде ми музата"
Почти превалява денят. Червенеят облаците на хоризонта. Авлигата спря да се обажда, но с наслада се потапям в славеевите трели. Шляпам бос из тревата, откъсвам по някоя тревичка покрай наболите морковчета и се усмихвам. Край мен се върти хлапето ми и помага да напоим прежаднелите растения.
Като му свърши водата в пръскалката, решава да я напълни отново, но забравя да се върне и започва да беладжийства край къщата...
По някое време пристига с парче хартия и ми казва най-сериозно, че му дошла музата. Усмихвам се и казвам:
- Дай на тати да прочете какво пише на хартийката. - подава ми я и аз му зачитам на глас:
"Въ всяка долина извори бистр...(вода)
Светло извират и неизчърпно,
Въ гъсти хлъмовни гори прохладни
Стичат потоци те непрестанно.
Съ сладки на сън мамящи шумове
Кротко клокочат въ бели каменье,
Сластно разносят тихи екове,
Живо наслаждат слух чювъствени!
Птички же разногласни пеят
Въ цветна и гъстолистна древеса,
Милко любовни своя викат,
Гласов' им ся разносят въ небеса."
- Много убальо, тате! - казва три годишния малчуган и посяга към хартийката.
- Хубаво е, тате! Хайде дай още от тези хартийки да ми почетеш и ти...
Малкия търсач изприпква до сайванта и излиза с почти цял лист от прекрасната поема. Прикляка и тъкмо да започне да чете казва:
- Чакай! Трябва седна някъде...
Усмихвам се и с почуда очаквам какво ще се отрони от устните му.
По случайност е хванал листа правилно. Сяда на малкото столче и започва:
- Цигу-мигу, цигу-мигу...
Прихвам да се смея:
- Това ли пише там, тате?
- Да! - поклаща глава той съвсем сериозно.
В този момент на литературно четене се появява майка му...
Заварва ни полу-голи и всеки с по листче в ръката!
- Какво правите, бре?
- Ами, дойде ми музата! - изтърсва хлапето ми, а аз изчитам наново откъса.
- Каква муза ти дойде, бре синко? - все пак го пита половинката ми.
- Амчи, ака ми се! - финализира малкия литературният ни диалог, а аз побягнах с хартийката към градината да преместя маркуча...
© Атанас Коев All rights reserved.
