Посвещавам романа на моята дъщеря Дина.

Д. Сираков

Историята и героите са измислица – техните прилики с действителни лица и събития са случайни и изцяло непреднамерени. Всички съвпадения са плод на авторската фантазия.

                                                                                       От автора

Д. Сираков                                                                                                                                            

София - 1202, България                                                                                                                    

ул. „Козлодуй” № 96                                                                                                                        

E mail: sirsofia@abv.bg

тел: 0884-000-000

ДОЛУ МАСКИТЕ

роман

от

Д. Сираков

ГЛАВА ПЪРВА

ГОТИНА СЪМ ЗА ПОСЛЕДНИЯ СИ ДЕН

Европа

София

11,30 ч.

Навън беше пролет.

Природата се обновяваше, но на Каролина не й пукаше.

„Как се случи? Защо всичко в живота ми се скапа? Стига вече… слагам край!” – си каза наум.

Младата жена бе в хола на един апартамент – живееше в него сама.

Тя се приближи до една тоалетка с голямо овално огледало; на нея беше поставила дървена икона на Богородица, красива кутия с бижута, парфюми и кутия за гримове с цвят на розова петуния. Придърпа един стол и седна на него. Започна да се гримира. След двадесет минути приключи, загледа се в отражението си и бавно каза:

– Не искам да нося тази маска на лицето.

Каролина стана от стола и се насочи към кухнята. Влезе вътре и се приближи до прозореца, отвори го и вдиша от ароматния пролетен въздух. Погледна надолу – високо й се стори от осмия етаж, но съзря как хубаво блестяха измитите тротоарни плочки и протегна към тях дясната си ръка. Прииска й се да ги докосне и погали.

Два сиви гълъба бяха кацнали върху перваза на прозореца на съседния до нея мезонет. Те внимателно заизвиваха гушки и с интерес я загледаха.

– Гледайте, гледайте – измърмори тя. – Сега, ще ви представя чудесно шоу. Готина съм за последния си ден.

Прилепналата яркочервена къса рокля, която беше облякла, очертаваше гъвкаво и стегнато тяло на млада жена. Тя не носеше никакви бижута по себе си, нито часовник, нито гривни. Беше с обути на босо червени лачени обувки на висок ток. Беше и без сутиен.

Каролина подхвана дантеления подгъв на роклята с ръка и леко го повдигна. 

„Защо скъса с мен, нещастник? Заради коя ме заряза? Кириле, знай, никога няма да ме имаш отново. Коронавирусът е жалко оправдание, знам, че е заради друга.”

Младата жена беше поставила върху кухненския плот един бял на цвят смартфон с последно есемес съобщение на екрана, което гласеше:

„Каролина, вчерашният ти тест за коронавирус  е положителен. Не мога да бъда с теб в такъв случай, затова е най-удачно да се разделим. Искам да си подредя живота и ти не се вписваш в него вече. Пожелавам ти успех да подредиш и твоя. Но след този вирус се съмнявам.”

Премисляйки отново съобщението, Каролина изпита непреодилимо свиване в гърдите и се влече в ъгъла на кухнята, плачейки.

„Скачам върху плочките и слагам край на този отвратителен живот. Никой мъж вече няма да ме иска с този вирус. Всички мъже са еднакви лъжат те, че те обичат, а когата стане трудно те зарязват. Тогава няма никакъв смисъл да живея повече. Няма да мога да оправя живота си след това. Целият ми живот приключи, невъзможно е да се оправя – може да не оздравея.“

Тя се пресегна и пъхна смартфона в една безжична стерео блутуут колона с радиоприемник, като нарочно затърси станция с чалга* музика.

 *Чалга – наименование на музикално изкуство извлечено от българския музикален фолклор; понякога допълвано от балкански ритми и западноазиатски етно елементи.

– ...вие слушате радио Веселка – се чу женски глас и веднага зазвучаха музикални ритми.

Тя взе един стол от кухнята и го придърпа към отворения прозорец. Качи се на него. Стъпи с десния си обут крак на рамката на прозореца и погледна надолу.

Тротоарните плочки блестяха измити от нощния пролетен дъждец – чисти и приятелски гальовни й изглеждаха. Беше високо, но тя нямаше от какво да се плаши. Така и така щеше да приключи с живота си.

Младата жена стъпи и с другия крак. Изправи се.

– След секунди ще съм при вас – бавно зашептя и продължи да гледа надолу. – Обещайте нежно да поемете удара на тялото ми.

В кухнята се разнесе ритъмът на една чалга песен:

– ...вечер, море. На ламарина уловени миди и до нас две студени бири. Ще сме недоспали, цяла нощ двама сме дивяли...

Изключително мелодичен женски глас пееше и привлече вниманието й. Тогава тя неволно се заслуша в текста:

– ...Пее ми морето. С готини хора под чадъра. Въздишки и дъра-бъра...

„О, Боже! След месец започва сезонът на морето. Да съм на плажа с готини хора. Толкова искам да съм здрава...”

Внезапно тялото й се наклони навън и тя вдигна инстиктивно дясната си ръка. Подпря се на вътрешната стена, над рамката на прозореца с длан и успя да забави неочаквания му устрем навън. Напъна да се задържи с всички сили. За съжаление беше жена и нямаше такава мощ в мускулите и тялото й продължи да увисва навън. Тогава, реши да впие нокти във варовата мазилка на стената и усети как те проникнаха в нея; ръката й се задържа и тялото й спря да се накланя надолу. Тя погледна към краката си. Стори й се удачно да събуе обувките – боса щеше да има по-голяма опора. Вдигна десния си крак и с рязък замах я изу. Лачената обувка на висок ток изхвърча и след секунди се чу шумът от удара й върху тротоарната настилка. Стъпи с босо стъпало на перваза и усети, че е по-стабилна. Повтори и с левия крак; наистина, боса се закрепи по-добре. Опита да извие тяло назад. Успя. Още едно извиване и тялото й се прибра навътре. Каролина приклекна и отскочи назад. Босите й крака тупнаха върху кухненския под. Изправи се. Усети как тялото й леко затрепери. Трудно започна да си поема въздух. Опита се да диша дълбоко – но се получи на пресекулки.

– Аре сти-га, бе! Адре-на-ли-нът ми – изговори на срички, – дали... не чупи стой-ност-ни рекорди? – каза и пак си пое въздух. Този път се получи. Реши да издиша бавно. Направи го.

„О, Боже! Прекрасните ми лачени обувки са навън върху плочките. Ако ги докосне някой, ще го убия на момента.”

Младата жена се обърна и затича към коридора в апартамента. Приближи входната врата, отключи и бързо я отвори; преди да излезе се пресегна към тоалетката, взе една защитна  маска и си я сложи на лицето - за да не зарази някого. Излезе на стълбищната площадка и натисна бутона за повикване на асансьора.

Не. Не можеше да го чака.

Каролина тръгна пеша по стълбите и запрескача по две стъпала. След минута се озова във входа на блока и излезе от него навън.

Беше прекрасен слънчев ден.

Тя запрескача локвите по плочките на тротоара; беше с голи стъпала и не искаше да се измокри.

До нея достигна звук от почукване на дамски токчета върху тротоарните плочки. Погледна напред и видя една жена да крачи.       Това бе бившата й съученичка Кристина – облечена в черно кожено яке с дълъг косъм, кожени ботуши с леопардов принт и кросбоди чанта също в леопардов принт и без предпазна маска на лицето.

"Човеко. По закона на гадостта... точно тази чалга певица ще ме види боса. Защо не си обух маратонките? Ах, как се мразя. Искам да се размия в дъждовните локви от срам."

Бузите й се зачервиха от унижението което изпита.

– Кара, миличка. Колко е хубаво, че те срещам – огледа я отгоре до долу със сините си очи съученичката й. Присви ги. Явно, остана доволна от гледката на босите й крака и се заигра с една букла от косата си. Сложи чантата отпред на якето си.

Каролина прочете надписа.

Беше Луи Вюитон.

– Криси, защо си без маска? Къде си тръгнала така?

– Как къде? В мола. Да си купя нещо от новите колекции. После ще мина през кафенето на новия ми приятел Кирил на Витошка... Нали се сещаш кой Кирил?

„Ти ще пиеш кафе с Кирил... а, аз замалко да се самоубия заради него... Какво щях да направя? Наистина ме е зарязал заради друга... И то за нея... Иска ми се аз да „заровя“ ръка в русите ти коси и да впия нокти в главата ти. Да стискам, а ти да крещиш. Заради теб живота ми се скапа – си каза наум тя и приближи до нея.

– Долу маските! Сега ще си махна маската, кихам в теб и ще те заразя. Не разбра ли от него, че имам коронавирус? Сигурно ти се е похвалил, щом за теб ме заряза, а не заради вируса? – Каролина свали маската и се усмихна.

– Виж, добре, че те срещнах – каза Криси и направи две крачки назад. – Точно прилючих разговора си с Кирил и вторият бърз тест... който си дала тази сутрин, е отрицателен. Нямаш коронавирус! Виждам, че не е в теб смартфонът ти. Той точно ти писа. Аз паркирах Мерцедеса си на вашата улица и се сетих, че съм си забравила кредитните карти. – Тя й обърна гръб и започна да се отдалечава от нея.

"Човече! Добре, че си тръгна преди да я пребия. Как си играят с мен тия двамата? На всичкото отгоре тя си мисли, че може да паркира кола... сигурно е с парктроник. Е, дано да са щастливи заедно тия гадове. Няма да умирам заради тях... Явно няма да умра и от коронавирус. Не мога да повярвам, че щях да се самоубия заради това... Толкова се радвам, че съм здрава."

 Каролина я изгледа как се отдалечава, обърна се, заобиколи блока и тръгна по тротоара към захвърлените си обувки. Видя ги паднали недалеч една до друга. Взе ги в ръка и извика от ужас: 

– По дяволите токчетата са счупени! Не стават за нищо. Реве ми се. Толкова ги харесвах. Нищо... животът за мен явно продължава.

Тя пожела да се прибере в апартамента и този път зашляпа направо през локвите с босите си крака. Озова се на тротоара на улицата, която минаваше покрай нейния блок.

 „Каква тъпанарка съм! Аз не съм жена която бива зарязвана заради друга. Той просто не ме заслужава. Няма да страдам. Трябва да намеря начин да продължа напред след всичко това и да си намеря мъж, който ще ме оцени. С него искам да изживея всички страхотни мигове на този живот, които ще ми се случат. Искам да се насладя на младостта си и да се запозная с интелигентен и успял мъж, който да не е комплексар. Искам да имам собствени успехи, които да радват живота ми. Време е за хубави неща! За тази цел трябва да стана известна и богата. Но как?“

***

Новопостроената жилищна сграда на източния бряг на Перловската река беше огрята от пролетното слънце.

Вези Бронксли се събуди от повтарящо се тропане; някой в съседните апартаменти къртеше с къртачна машина. Усети как този гаден и непоносим шум оттекваше в ушите му.

След снощния запой в чалготека Шейк ит бодигардът му Боби го докара с неговия джип БМВ към четири часа сутринта.

Песните които слушаха посетителите на чалготеките караха младежите да се запознават, да се срещат, влюбват и да купонясват. Магията на българските фолклорни песни е невероятна и е позната от най-древни времена. Още от времето на тракиеца Орфей хората по тези земи са се събирали вечерно време, за да слушат интересни фолклорни истории – изпети от умели певци; защото никое друго изкуство, освен песенното, не може едновременно да изгражда характер, да увлича ума, да те кара да танцуваш, да събужда желания и винаги да те кара да целуваш любимия човек жадно.

Младият мъж стана от леглото и се насочи към банята. Влезе вътре, свали си боксерките и отвори стъклената врата на душ кабината. Пусна водата и започна да се облива с нея. След пет минути приключи с освежителния душ, излезе от кабината и се загърна с един морскосин халат.

Вези усети болка в лявото слепоочие. Главата започна да го боли и затова той отвори шкафчето пред него. Взе от лавицата една индивидуално опакована водоразтворима таблетка витамин С хиляда милиграма. Скъса опаковката и я извади. Наля си вода в една стъклена чаша и я пусна вътре. След като видя как балончетата спряха да бълбукат го изпи. Излезе от банята и се отправи към дрешника. Отвори вратата и реши да бъде днес с една зелена т-шърт с вестникарски принт Долче и Габана. Облече я. Дръпна от закачалката едни сини дънки марка Версаче и ги обу.

Той почувства глад и се отправи към хола, мина през него и се озова в трапезарията. Доближи хладилника и отвори вратата. Видя една отворена картонена кутия с няколко триъгълни парчета от снощната недоядена пица. Взе в ръка най-близкото парче и отхапа една хапка. Не му се понрави.

Пицата беше студена и корава.

 Вези издърпа кутията от стъклената лавица на хладилника и се насочи с нея към микровълновата печка, за да я претопли.

Дочу позвъняването на смартфона си. Затърси с очи и го видя на плота.

– Какво става? – отговори той, след като съзря изписано името на приятеля си Тики.

– Тресна ли двете близначки? – с интерес го запита той.

– Не. Леко се напих.

– Аре, в Льо Френч кафе... там ще свалим нови момичета.

– Става. В колко?

– След час.

– Там съм. Тамън ще ти разкажа за снощи – потвърди Вези и натисна тъчскрийна за край на разговора.

***

                ПП. Това е оригинално копие на ръкописа предложен за издаване, но неодобрен от издателство „Сиела“.