* * *

 – Казвам се Летар – старицата се полюшваше на дървен стол с дъговидни нозе – бях тръгнала за отвъдното, уморена, изстискана от живота до краен предел – аз давах и последната си капка енергия от всеки един атом в мен, но накрая осъзнах, че жъна само разочарования и преминавайки оттук срещнах дракона. В живота си там горе имах семейство, имах всичко – столът се повдигаше към сянката и падаше обратно към пъстрата светлина украсена от дантелата по пода, но не поскръцна. Очакването на този звук отрезвяваше мисълта, но липсата му я потапяше още по-дълбоко в средата на съществуването. – Докато се обърна, богатството, което имах отлетя в различни посоки и неусетно златният прах, който ме обгръщаше се превърна в пепел. Отдадеността ми към работата ме поглъщаше миг след миг, ден след ден и близките около мен усещаха присъствието ми само чрез заучени реплики и гримаси, с които се маскирах, за да мога да продължа да работя, да работя като малка мишка в колело за гризачи. Така неспокойните ми сънища ме поведоха насам. Те ми говореха, че тук има портал към мировен свят, където всички са заедно и щастливи и аз ще мога да се видя заобиколена от любов и внимание, такива каквито и аз да отдавам. Този свят е химера. Драконът ми предложи да остана. Не бива да продължа – нищо не мога да променя за добро, не е добре и да се върна – всичко съм загубила, защо да предлагам компенсации – ще бъде мъчително за всички. Предложи да остана и да напътствам такива като теб, Георг, да им показвам посоката с ръка, внушавайки си, че помагам, макар да е така – всяка указана посока е път.

Летар протегна ръка и насочи показалеца си през дантелената светлина на прозореца.

 От верандата – палуба на този заседнал кораб между всички светове – гората започваше само с върховете на дърветата, но когато наближи, Георг видя, че началото й е от късо поле заядливи хасталаци, перчещи се и побутващи едни други сухите си клони. Нямаше рязко разграничаване на двата ареала, но когато и последният енделит, махащ за сбогом, остана зад гърба му, Георг разбра, че няма връщане назад и пристъпи във влажната сенчеста гъстота на гората, която го прие с дълбока въздишка.

Следва продължение...