Дрипльото
В един скучен, но красив ден, я видя. И сърцето замлъкна. Хората замръзнаха по местата си. Вятърът спря своята песен. Птиците прибраха крилете си и се сгушиха по медните жици на стълбовете. Сякаш слънцето намали топлината си. С всяка нейна крачка цветенцата я милваха по нежните стъпала. Тя ходеше, а с нея и светлината. Усмивката ù даряваше живот. Очите ù заслепяват с любов всяко същество. Като нежно омайна песен е гласът ù. С длани като от коприна. Тялото ù... грях вековен! Тя го зърна. В онзи скучен, но красив ден. Последва пърхане с мигли и пристъпи към него. Към бедняка... голтак... и мъничко изкривен. Събра дрипите си и се сви в уплах. Нима тази пчеличка избра най-грозното цвете? Нима святото огря точно над него? Той не повярва и зачака свит какво ще стане. А тя... тя четеше мислите му и леко, едва доловимо се усмихваше. С всяка крачка дрипавото човече се свиваше все повече. Още малко и щеше да се скърши. Не беше виждал никога такова създание. Дошло от рая с добри помисли и сетива, излъчващи само и единствено любов. Тя спря. Всичко стана толкова тихо, че той чуваше само сърцето си. Капки пот се стичаха по гърба му и го изстудяваха неприятно. Жената отрони: "Студено ли ти е? Ще те стопля! Горещо ли ти е? Ще те разхладя! Самотно ли ти е? Ще те измъкна от самотата! Плаче ли ти се? Ще плача с теб! Нуждаеш ли се от нещо? Ще бъда всичко за теб! Аз съм щастието! А ти си моят избран!" Дрипавото момче не можеше да повярва какво чу. Не можеше да обмисли какво видя. Той просто се... вкамени. Всяко вдишване бе любов, ревност, среща, щастие. Леко се изправи. Отрони едва-едва: "Ръцете ти... толкова нежни... галят ме така леко... устните ти... толкова меки и топли... отнасят ме в забрава... толкова гореща си... като жар... като огън фина... толкова чакана... ти... моя любов!" Прегърнаха се и изчезнаха в... необятността.
© Антонио Ботев All rights reserved.
