На двайсет и една. Точно по този начин започвам. Точно сега си спомних защо не се съгласих с теб, макар че бях съгласна. В светлината на уличните лампи няма романтика сега. В светлината на уличните лампи имаше романтика, когато бяха бели. Сега са оранжеви. Бяла светлина и мокри павета. Нямам по-романтичен спомен от този. Не си спомням нищо друго от този момент. Само малкото пространство, което обхващаше погледа ми, забит в земята. Мокри от дъжда павета, огрени от светлината на уличната лампа и миризмата на строеж. Не помня кога. Да, тази светлина е по-романтична от лунната, защото последната отдавна се е изтъркала от много употреба.  Ако сега мина покрай улична лампа с бяла светлина, едва ли ще я забележа. Последната лампа, която ми направи впечатление, беше тази по пътя към гробището, в което сега лежат останките от баба ми, на село. Тя се намира срещу последната къща, на най-високата точка от селото. Стои си там самотна откакто се помня. Разбира се, по черния път към гробището няма павета. Но има много други неща – най вече пясък и мащерка, и оголена скала там където няма пясък. Рядко съм заставала под светлината и. По-често я наблюдавах от сигурно място – под дюлята в двора на баба. Сигурно разбира се, условно. Там беше тъмно и  пълно със звуци, необяснимо движение, а може би просто ветрец в листата. Но станеше ли страшно, винаги можех да побягна и само шейсет метра ме деляха от бялата олющена врата. Да, отделила съм време да гледам път, огрян от светлината на уличната лампа. Понякога, а може и винаги, се питах защо ли е там. Понякога, в по-особено настроение си мислех, например, че е поставена, за да показва пътя на душите, чиито тела са заровени в гробището. И ето късно вечерта, когато повечето хора спят, мъртвите слизат да видят своите живи, ако искат. И ето, понякога баба сънувала дядо, мама своята приятелка от детството, някой видял светлинка в отдавна изоставена къща. Плахо си мислех това и обикновено, дойдеха ли ми такива мисли, бързо ми ставаше страшно. Най-често просто не знаех защо е там лампата. Не знам дали още свети. В моето село сега няма много живи. А крушките на лампите се сменят, за да не се спънат живите, когато се връщат отнякъде късно вечер. Дори и да свети, навярно сега е в оранжево. Странно би било да е друго. Но най-вероятно не свети. Тя последна остана с бяла светлина, защото е нагоре по стръмния път, срещу последната къща, в която не живее никой. А и хората май вече не сънуват. Поне си дават вид, че не одобряват сънищата. Това подсказва, че едва ли биха тръгнали по тъмно, по черния път към боровата гора на разходка. Вчера, когато  бях там не погледнах. Няма да го направя и другия път. Сега не ме интересува особено.  Ще забравя. За малко се сетих, защото стана въпрос. И докато спорех, че светлината на уличните лампи не е романтична, ме глождеше чувството, че все пак някога нещо е имало в нея – ако не романтично, то поне загадъчно. Но ти май не точно това имаше предвид, нали?