Мълвата ни заинтригува - мен и Кольо. Беше през ваканцията преди последния гимназиален клас. Седемнадесет-осемнадесет годишни, бяхме изпълнени с любопитство и достатъчно безразсъдни, та обикаляме през нощите из квартала и старото гробище, за да провери дали е истина. В началото на юли около две седмици от време на време ходехме на посоченото място между дванадесет и два часа, понякога и до по-късно. Нищо не видяхме. После прекъснахме, защото Кольо беше на някаква екскурзия, а - аз по морето. Подновихме обиколките си в края на август и тогава случихме - малко синьо пламъче се рееше на двадесетина крачки от нас. Притичахме, но то трепна, залюля се и изчезна. Ние бяхме категорични: да, видяхме го. И двамата.
Старото гробище станало излишно, когато определили нов терен за гробище на големия град и преместили костите в него. Пък в старото и без това нямало повече място, а и било заобиколено от къщи. Десетилетия то буренясвало зад църквата. Вероятно някой от живеещите наблизо пръв е видял синьото пламъче и мълвата тръгнала.
После уроци, купони и други младежки вълнения и за известно време с Кольо забравихме летните приключения, докато нашите съученички не ни ги припомниха. Зажужаха - говорело се, казвали... Момичетата най-добре знаят клюките в махалата. Хората умували, спомняли си и решили, че вероятно са останали непреместени кости и сега те се чувствали самотни. Някои си спомнили също, че при една от бомбардировките над София била разрушена къщата на младо семейство и под развалините ѝ загинала бременна жена, която наскоро трябвало да роди. Погребали я май на същото място, където забелязали пламъчето и вероятно при преместването не са забелязали дребните костички на нероденото ѝ дете. Много от тях, поради крехкостта си, може и да са се смили в пръстта, а други са останали незабелязани. Сега именно те търсели майка си. Духчето на детето нито знаело къде да отиде, нито можело, защото не трябвало да се отдалечава от костите си. Така говорели хората, но дали е така, не знам. Мина повече от година и близките на тази жена получиха разрешение да разровят мястото и да подберат ако нещо е останало. Направиха го и казаха, че в торбичка сложили и пръст, после всичко поставили в гроба на майката.
Повече не съм чул нищо за този случай. Може и така де било - може духът на детето да се е успокоил. А може и квартална легенда да е.
От тогава мина доста време, но наскоро прочетох, че през тази година се навършват седемдесет и пет години от бомбардировките над София и ми се прииска да споделя тези си спомени.
© Лидия All rights reserved.