Понякога, когато стоя и плета шарени пеперуди по тавана си...

Виждам как пирамидата на осмоъгълното ми щастие върти земята. Самосвали сипят бетон върху малка игличка, която простира осмоъгълната си глава до челото на галактиката. Няма да я скриеш, колкото и сгради да издигнеш върху нея. Аз съм на върха на безсмъртието ù, моят растящ, хищен връх, моята паянтова осмоъгълна невъзможност.

Искаш ли, искаш ли да се мушнем през кръста и да си останем зашити завинаги? Ще ме стигнеш ли? Иначе аз ще се откъсна... И...

Никаква връзка.

Никакъв очен контакт.

Никакъв шанс аз и ти да свържем усещанията си между измеренията. Магнетично притегляне – нулево. Имам обаче предчувствие. Суеверна съм и в същото време ми е все тая дали мога да спирам времето.

Вали. И някаква куха лейка издрънчава преди да съм ти казала, че ми липсваш.

Последната сцена на Хамлет. “Изнесете труповете!”

Някакъв хилав човечец идва с гръм и трясък, за да заяви най-безцеремонно, че съм объркала представлението.

Винаги съм се възхищавала на неслучайната случайност.

И изведнъж ти щръкваш от нищото. Събличаш чисто новото си облачно сетренце. Събличаш се чисто гол. И тръгваш наперено с осмоъгълните си, някак си пурпурно-лилави зеници право към мен – десет чисто нови чифта по ноктите ти с този невъзприемаем, странен цвят. Мигаш по 120 пъти в минута и шариш на всички посоки. Влудяващ си. Побърквам се, само като те мярна с крайчеца на окото си. Ходиш на ръцете си. Удивително, но си толкова красив и... грациозен. Никакво колебание, нито залитане, нито несигурна мъничка стъпка в страни. Констатирам - ти цял си живот си ходил на ръцете си.

Някакви 3-5-8 монети издрънкват от обърнатите джобове по бедрата ти. Всъщност това ми е наследството, което ти ще ми завещаеш след смъртта си. Но дотогава планетите ни ще са се завъртели милион пъти в поредния си омръзващ цикъл – на бягство естествено. И ние също тъй естествено пак няма да се намерим. Но ти ще си спомниш за мен, защото... Ами просто така.

И точно в този момент ми става за първи път интересно. За планетите. За монетите. За походката ти. За еквивалентното ни съпротивление... И ти за пръв път успяваш да катапултираш погледа ми върху теб. Втренчвам се. С огромно усилие. И след секунда вече дори не се чувствам неловко. Това ли била магията? Да се осмеля да те видя само за миг...

Свойствено ми е да те гледам така - изправен на ръце - и решавам, че това е сублимен момент. Аз трябва да действам! Искам да изляза от себе си, да направя нещо велико! Искам да те впечатля, да те изненадам, да те шокирам и да ти покажа колко много мога и знам. Разбира се, това е просто блъф, но искам. И във веселата си приповдигнатост и  възторг чак се препъвам и падам. Но се изправям и ето! Решавам да те целуна. Целувам се с пръстите на краката ти страстно и влажно, и чувствено... Ох, колко е хубаво... А от там ме гледат онези шантави зеници по ноктите ти. Ти си извънземен, по дяволите. Но ми е смешно.

Смахната съм.

Гъдел те е. Залиташ. Ефектът от моят зашеметяващ ход е просто фрапантен. Риташ силно лицето ми и аз се сгромолясвам на земята с последвали дълбоки и силни вибрации. От тази земетръсна вълна с магнитуд от около 3 по Рихтер – никак зле за начинаеща къртачка на асфалт като мен – нещо около нас пламва. Не, не, не шибаната любов. Завесите, завесите! Завесите на сбърканото ми представление.

Свестих се.   

Дойде онзи човечец с лейката. И ме изнесе на ръце (никак лека задача между другото). Той наистина изнесе труповете.

Свестих се.

Още веднъж. Но този път бяха шамарите ти. Видях, че кръжиш трескаво над тялото ми като някоя майка-орлица и този път всичко беше наред, ти вървеше с краката си, зениците по ноктите ти бяха изчезнали, палтото ти беше все така облачно и безпогрешно по теб. Тогава наистина осъзнах, че съм те изгубила. И че всичко онова е абсурд.

Усетих ужасен бодеж под краката си. Връхчето. Връхчето на безсмъртната ми игличка се впиваше неистово в ахилеса ми...

И тогава разбрах истината.

Таванът ми имаше дупка към театъра.