Силата на душата е в проявлението на нейната страст, в нейната неопитомена лудост, която ни изживява по неповторим начин.
Като параметри на уникално сътворение, ние притежаваме свое обаятелно излъчване, което носим в себе си , без значение дали то се проявява или не. Един и същи човек, едно и също същество може да има хиляди цветни нюанси. Той може да е хладен и враждебен, с любопитен и приключенски дух, може да бъде обаятелен и магнетичен. В зависимост от това какво изживява той.
Истинското гориво в дните ни, е яркия пламък на душата ни. Когато той грее, цялата ни същност е преплетена в едно духовно-физическо изразяване и изживяване. Същото е, когато сме с човек, с който по неповторим начин докосваме взаимно своите фини сетива. Отключва се светлина, която може да бъде проявена само между нас и него. Заряд, чрез който познаваме дълбините на себе си.
Цялата наша външност изразява дали нашите емоционални и духовни потребности са задоволени.
Апатията е сигнал, че човек не живее с Божествената красота и способност, която Той като велико проявление на Божия промисъл носи в себе си. На душата е присъщ порив и страст, но само когато тя е в хармонична връзка със себе си. Във вдъхновение и ентусиазъм, които правят цветовете на живота ярки, а звуците вълшебни. Със своя здрав дух, чието познание дава възможност за истинско наслаждение.
Ако човек осъзнава своята Божествена природа, той обича тялото и душата си с възвишено усещане и внимателна грижа, защото изпитва към тях святост. Не приема всичко да се докосва до тях, защото съзнава и чувства себе си. Знае своите потребности и долавя противоречията, които могат да му ги отнемат. Знае къде сърцето му се чувства като в пустош и къде сред ангелска песен – хора, места, животни, усещания...
Съзряването на нашата същност ни прави отговорни към себе си и бдителни към действията си. Към това какво можем да дарим, към онова, което може същностно да ни ощети и внимателни към това, което можем, а не бива да отнемаме в хората.