Два живота, две съдби, една любов част 6

Два живота, две съдби, една любов.

    Вече  три дни, снегът не беше спрял. Улиците бяха задръстени  от  огромни камари, натрупани нощно време от неспиращите своята работа снегорини. Колите носеха 60 сантиметрови калпаци, а вратите им бяха блокирани почти до прозорците от снега, който машините избутваха от средата на улицата към паркираните коли.  Животът на града беше почти парализиран. Естествено най-много страдаха децата и възрастните, които не можеха да си покажат даже носовете навън от дома. 

При тази ситуация, единственото общуване беше възможно в рамките на дома. А за такъв дом, където живееха голям брой възрастни, общуването беше от жизнена важност.

В нашият дом, на 4545, Авеню Изабелла, живееха около 115 човека, от които почти половината бяха рускоговорящи. Предимно от еврейски произход. Никой  от тях не говореше френски, а малцината които ползваха английски, бяха на ниво детска градина. Те никога не участваха на мероприятията организирани от Комитета на живущите, което много дразнеше френските канадци. Те ги наричаха руснаци, и смятаха, че се отнасят пренебрежително към  всичко организирано от Комитета. Истината беше друга. Всички мероприятия бяха основно на френски, как хора които не знаят една дума  на този език  могат да участват. Та те не можеха да прочетат,  даже обявите за събитието. Но за кебекуата това беше много обидно.

Позаинтересовах се за  рускоговорящите. Оказа се, че между тях има една бивша преподавателка по френски език и литература, от Московската френска езикова гимназия. Името й беше Ася. Тя владееше френския перфектно, беше многократно посещавала Франция и Париж, и даже имаше приятели във френската столица. 

Ася беше “тарторът” на рускоговорящите. Тя помагаше на всички които имат нужда от френскоговорящ, и беше авторитет. Тя беше много интелигентна личност, с много разностранни интереси, даже предаваше безплатни уроци на сънародниците си, желаещи да се запознаят с френския език и особено с френската литература.

Веднага усетих, че тя е човекът който ще привлече рускоговорящите към нашите събирания. Запознахме се и я предложих за заместник председател на Комитета. Френските канадци, членове на Комитета, чувайки перфектния френски на Ася, я приеха радушно. И лека полека, бариерата между рускоговорящите и останалите живущи в блока започна да се руши. На нашите празници започнаха да идват по 60-70 човека, и станаха наистина много посещавани и интересни. 

Ходейки из коридорите на сградата,  на втория етаж, чувах прекрасни мелодии изпълнявани на пиано. Оказа се полякиня, която преподава уроци по пиано. Поканих я да изнесе концерт пред живущите. Веднага се съгласи, но срещу заплащане.

- Нямате проблем госпожо, казах аз, ще Ви давам половината от заплатата си като председател на Комитета, й казах сериозно.

Инна беше интелигентна жена и веднага разбра намека. Не само започна да свири пред нашата публика, естествено безплатно, но канеше свои приятели певци и музиканти, свои ученици, да участват безплатно в нашите празници и концерти. След 2 години, Инна беше избрана  за  член на Комитета, и работеше с душа и сърце.

Ася имаше близка приятелка, която в Културния център на евреите, ръководеше група на възрастни рускоговорящи. Тя е организирала, екскурзии, празнуване на рождени дни, литературни вечери и други мероприятия подходящи за  хора от “златната” възраст.  Казваше се Елена. Беше красива жена със силно прошарени коси и приятно телосложение. По неизвестни причини, Лена я освобождават от клуба и  на нейно място назначават друга.  По тази причина, и по настояване на хората от клуба, Ася и Лена решават да прехвърлят тази дейност в залата на нашия дом. Като мероприятия на нашия Комитет. 

Първата литературна вечер беше посветена на известната руска поетеса Цветаева.  Следваха вечери за Окуджава, Ахматова, вечер на хумора, където и  аз взех участие, четейки епиграми на Радой Ралин. А през Януари следващата година Ася, Лена и аз подготвихме литературна вечер посветена на рождения ден на известния руски бард Владимир Висоцки. Красотата на Лена ми направи силно впечатление още на първата ни среща у Ася. И често казвах на Ася, за моите симпатии към приятелката й. Но годините минаваха една след друга, литературните вечери също оредяха, но когато Ася споменаваше приятелката си, не пропусках да спомена колко много ми харесва Лена. Понякога пазарувайки в близкия търговски център я срещахме пред банката или в аптеката. Жена ми я наричаше “красивата жена”, не знаеше името й. Поздравявахме се и отминавахме, без да разменим нито дума. Така минаха няколко години.

Беше декември 2009 година. Монтреал отново бе затрупан от камари сняг. Температурите бяха паднали много под нулата. Канадската зима беше в разгара си. Седях  си на топло в апартамента и се занимавах с компютъра. Любимо занимание.  И в този момент телефонът  иззвъня. Беше Ася. Ако съм свободен да се кача при нея. Тя живееше на 5-тия етаж, докато нашият апартамент беше на 4-тия.

Качих се. Когато влязох  в апартамента на Ася, тя и Лена седяха около масата пред фруктиера пълна с портокали, грозде и ябълки. Ася имаше навика винаги да държи на масата плодове. Когато влязох, Лена стана приближи се до мен, подаде ръка за поздрав и допря лицето си до моето. Бях крайно изненадан. Това се случваше за първи път, а се познавахме вече 2-3 години. Естествено не показах с нищо изненадата си, леко  я прегърнах през рамото и седнахме на приказки и плодове. И този път не мина без чашка чай.

Беше средата на декември. Обадих се по телефона и поканих Лена да се поразходим. Прие. 

Замъка “Водрей”, бивша резиденция на генерал губернатора, отдавна е хотел, собственост на италианския фабрикант на сирена и млечни произведения- Сапуто. Той е собственик и на единствения футболен тим в Монтреал- “ИМПАКТ”.

Замъкът е построен на брега на огромно езеро, “Езерото на две планини”. Има огромен парк, с беседки, цветни алеи,  пейки за отдих, водоскоци и всякакви красоти на парковото изкуство. Край езерото има специална, голяма квадратна беседка, която се превръща в олтар и тук се осъществяват бракосъчетания. Интериорът на замъка “Водрей” както  и всичко наоколо е изключително красиво и стилно, в стила на старите френски замъци. Място изключително подходящо за първа среща с жена от класа. А в Лена такава никак не липсваше, Санкт Петербург не напразно беше  родния й  град.

Кафе и палачинки всред  разкошния интериор на “Водрей” и приятен приятелски разговор, поставиха началото на едно  прекрасно човешко чувство,  на едно необикновено приятелство, на красиви човешки отношения, каквито рядко се срещат.

Всяко човешко същество се стреми да срещне идеалния си партньор. Понякога го търси цял живот, но не го намира. На мен ми провървя! Макар и доста късно, на 73 годишна възраст срещах своя идеален партньор. 

Първите няколко години, срещите ни бяха редки и кратки. Понякога, просто седяхме в колата 15-20 мин. в приятелски разговор. Понякога имахме възможност да поседим в някое кафене на чашка чай или кафе с кроасан. Но едно беше сигурно, и двамата изпитвахме радост от срещите ни, макар и кратки, макар откраднати минути. Или,  при хубаво време,  

 просто се разхождахме по улиците. Бяхме заедно, крачехме един до друг. Това беше достатъчно за да бъдем щастливи. Така минаха първите 5-6 години от приятелството ни.

През 2015 години нещата се промениха. И двамата  вече нямахме семейни задължения.

Настана периода на нашите безкрайни пътувания из  Канада, САЩ, Европа и България. За тях ще ви разкажа в следващите части на моята изповед.