ДВАНАДЕСЕТТЕ ЧУВАЛА С ГРОЗДЕ

(но не по Илф и Петров)

     Беше някъде по времето на прехода към демокрацията. Време особено и продължително. В което много неща, да не кажа всички, предизвикваха нови усещания, винаги противоречиви: има държава - няма държава; има кооперация - няма кооперация; добре сме - не сме добре... Иди, че го разбери.

     За едно такова НОВО усещане се сещам като споменавам думата кооперация. След като бутнахме ТКЗС^-то и станахме собственици на земеделски земи, взехме да се чудим какво да правим с тях. Единственото удобно решение се оказа да станем членове на единствената кооперация с единствения и неповторим председател Балкан Балкански.

     То се подписваха договори, то се провеждаха събрания, то се получаваха иякакви дивиденти.... Най-голямо беше шоуто, когото през октомври даваха или продаваха полагащото ни се грозде. Една мини революция. Xитър като Андрешко, проницателен като Буров, борбен като Котоошу - това беше изискуемият минимум за да се сдобие човек със заветните килограми от скъпоценния плод.

 * * *

     Разочаровани в известен смисъл от съседи и роднини, сметнахме за целесъобразно да прибегнем до услугите на друг човек от едно съседно ceлo. Хем да ни гледа къщата и двора срещу съответното заплащане, хем да помага и проверява на място за някoи неща, които не могат да бъдат решени по телефона. Защото от двеста километра разстояние, лозе трудно се копае.

     Отново е октомври. Време за гроздобер. Нашият човек доложи датата и количеството.

     Пристигнахме двамата с баща ми доволни, че всичко е под контрол Той остана в къщи да пали камината, а аз реших да отскоча до кооперацията. Тук ме очакваха няколко дребни изненади, леко шокиращи, но не и фатални. Първо, датата сме уцелили случайно - добре, че си дойдохме една седмица по-рано. Балкан Балкански фалирал и си уредил среща с прокурора. Нароили се множество кооперации, една от които с претенции за негов приемник. Тази последната обявила нулева година за кооператорите, но, по изключение, щяла да дава грозде (цифрите съответно се различаваха). Само обаче, ако докажеш с документ, че имаш лозе.

     - Що така бе, байно?

     - А, аз питах, питах – пък те така ми отговориха.

     Ха телефони, ха факсове, ха търчане и разправии - спестихме стотици километри, загубихме немалко пари и два дни, но накрая всичко бе готово в очакване на заветния ден.

* * *

     Часът е 07.30 сутринта. Настроен за всякакви изненади (защото всяка година щуротиите са различни и невероятни), прилежно паркирах реното встрани от прашния коларски път до колите на неколцината, изпреварили ме мераклии и ранобудни кооператори. След кратко ориентиране в обстановката, с бележка в ръка и под пореден номер в списъка, търпеливо се включвам в хронологията на събитията Общо-взето нещата се свеждат до голямо чакане и, по някое време, до проверка на гласовите и мускулни възможности на някои членове на новосформираната еднодневна целенасочена малка общност.

     Към 09.00 часа, с подобаваща заинтересованост, пристига нашият приятел. Heму славата ще отреди по-късно през деня главната роля в театъра на гроздоберните действия. "Как си, що си?" Обиколи приятели и съселяни. Оказа се добре известна личност. Не знаех само с какво. А и не ме интересуваше.

     - Началство, - казва - отивам за ремаркето и сега се връщам.

     - Къде е то?

     - Дадох го на един и той не ми го върна.

     Съгласих се, защото полагащите ми се 12 чувала с грозде са твърде много за една градска кола.

     След около час и нещо той отново е тук в пълния си блясък и готов за действие.

     А редът е такъв: гроздето се бере в момента; товари се на специални ремаркета, носещи романтичното име гондола и се извозва до края на блока при кантара, където сме ние.

     Междувременно шоуто вече започна: от челото в списъка се озовавам в средата на друг списък; правото на по-силния влиза в сила; навалица пред кантара...

     Няма страшно - смига ми Остап Бендер - ще оправим работата.

    Той се сдоби с това име в ранния следобед на същия ден. Да ме прощават класиците, но някак отвътре ми иде да ги изплагиатствам.

     Та наш Остапчо взе чувалите и ги даде на тракториста. После седна на една празна щайга и спокойно се отдаде на сладка раздумка.

     - Какво става бе, човек?

     - Няма страшно. Всичко е точно, ще видиш.

     Бре, гледам аз, да дойде трактор – не иде. Номерата по списъка напредват: моят ред мина и замина. Чували с грозде – йок.

     - Няма страшно, шефе, всичко е уредено - товарят ги.

     - Откъде знаеш?

     - Казаха ми – и ми посочва непознат на мен човек, който току-що се бил върнал от Там.

     Тези преди мен на опашката вече мачкаха гроздето по домовете си и се кефеха на първите струйки сияйна ширá, когато в далечината бавно и грациозно, като паток на мегдан, се зададе тракторът мечтан.

    Заехме, както се казва, нисък старт и затръпнахме в очакване. По едно време ме загложди съмнение. Трактор виждaм, ремарке виждам, чували с грозде не виждам.

     - Къде са чувалите? - питаме тракториста.

     - Ами аз разбрах да ги оставя там, на реда. Ред № 148.

     Докато още не са ни разбрали, се мятаме в колата с ремаркето и хайде към реда сами да си товарим стоката. Хубаво, ама ред № 148 имал два края и този откъм нас бил разкалян в следствие на обилните дъждове. Не ме питайте как се вади затънала до главините лада с ремарке от ред № 148 и как на заден ход се стига отново до изходна позиция!

 * * *

     Оказа се, че хората са натоварили и са си заминали, а служителите разпродаваха останалото в контейнерите грозде. Така - без ред, който поиска.

     С несекващ ентусиазъм, подхождаме по нов маршрут - напряко на редовете по средата на блока. Да, ама, докато орал през пролетта, трактористът не вдигал плуга след последната лоза, а карал нашироко като тракийска песен.

     Тук cледва да си представите как конче в цирка ходи бавно и артистично с леки подскоци за радост на деца и възрастни. Нещо подобно представлявахме и ние.  Вярно, без публика, но затова пък цели 148 реда.

     Най-после стигнахме и започнахме да си събираме вересиите. Берачките, все жени, напълнили добре чувалите, но не могли да ги вдигнат и преместят на подходящо място. Трактористът пък си гледал трактора.

     Криво-ляво натоварихме и се заизмъквахме към кантара. На пътя в ролята на поредна изненада се превъплъти лично шефът на кооперацията. Той строг, но и ние не се даваме. На полусъединител (заради дупките) минаваме покрай него, а бай Остап взе да се провиква и да фамилиарничи, а на мен тихо ми заобяснява, че някога му бил вършил услуга и оня му бил задължен. Добре, че шефът излезе човечен и пропусна край себе си като къпана котка гниди.    

     За капак на всичко, ладата угасна и отказа да запали поради слаб акумулатор, та се наложи да разкачаме ремаркето и да бутаме. Не ми стигат сили да си представя подобна ситуация по пътя към ред № 148!

* * *

     Като цяло, мисията приключи успешно – до вечерта кацата беше заредена. Само дето страничните ефекти ми дойдоха в повече – ненужна слава и загубено време. И мъничко срам. И най-естественият извод: с хитрец на дребно на гроздобер повече не отивам!