ДВОЙНО ОТМЪЩЕНИЕ

Този разказ е много странен и то не със съдържанието си, а по начина, по който се появи. Доста мислих преди да го публикувам, защото има неща, които надхвърлят обикновеното „необикновено“.

Понякога през нощта, след като вече съм си легнал, ми се случват странни неща. Например  да “чета” непознати стихове или проза. Обикновено това става късно през нощта, но най-често призори. Не става въпрос за сънища - при тях всякакви чудеса са възможни, дори можеш и да полетиш, но това не ни прави кой знае какво впечатление. Странното е , че си лежа с отпуснато в леглото тяло, при което нито в ръцете ми има книга, нито има запалена лампа, очите ми са затворени, а съм буден

Още по-странното е, че става въпрос за неща, за които никога преди това нито съм чел, нито съм чувал. Стиховете са направо прекрасни, а при прозата за всяко описание са използвани добре подбрани и подходящи изразни средства, събитията и действията се развиват като че ли от само себе си, но винаги са аргументирани и логични, мисълта тече гладко и без прекъсване.

Всъщност “чета” не е вярната дума, защото с редки изключения и то само при стиховете, не виждам нищо написано – просто думите ги произнасям на ум или ако реша и гласно. Знам, че подобни случаи не са изключение и че се случват и с много други хора, навярно и с някои от вас, но те просто не са се впечатлявали от тях, а след това бързо са ги забравяли.

Докато трае това “четене” или “съчиняване” или... всъщност и аз самият не знам как да го нарека, всичко е ясно и се помни изцяло. Но не за дълго. Скоро след като то завърши започва да се размива. Най- напред изчезват подробностите, оттенъците, след това обедняват изразните средства, самата конструкция и сюжет също започват да се деформират и накрая остава само споменът за случилото се, но вече не  можеш да го възпроизведеш, защото голяма част от него е напуснала паметта ти, а след това, ако нищо не си записал, забравяш и останалото и то завинаги.

Много пъти съм се опитвал да намеря някакво, макар и по-елементарно обяснение. Например, че случилото се е плод на силно въздействие от нещо което съм прочел или ми е било разказано, гледал съм го в някакъв филм, предварително съм мислил интензивно за него и т.н. Но и това не ми помогна. А що се отнася за конкретния случай, подобно обяснение отпада автоматично и напълно. Прерових в паметта си това, което съм чел от наводнилата ни на времето „Мемоарна литература“, но за подобен случай не открих и следа. Тогава? Тогава... просто нямам обяснение.

Спирам се на тези неща най-вече защото в такива случаи, а те не са малко, винаги се заканвам веднага след като свършат да скоча от леглото и да ги запиша. Да, но не го правя. Оставям го за после, но когато “послето” дойде, в главата ми вече няма нищо, или ако все още нещо е останало, то е като някаква руина,  която най-много може да ти даде бледа и то силно замъглена картина какво е представлявала някога, но в момента от нея вече нищо не става.

Така стана и с този разказ. Всичко вървеше с изключителна лекота и толкова гладко, че ми доставяше истинско удоволствие. Самият разказ също ми хареса и още с „появяването” му реших, че този път веднага след като “завърши”, обезателно ще скоча и ще го напиша най-подробно черно на бяло. Да, ама пак не го направих. Когато завърши последното изречение така ми се приспа, че забравих за твърдото си намерение, обърнах се на дясната си страна, сложих ръка под главата си и веднага съм заспал.

На сутринта, когато все още си го спомнях много добре, трябваше да свърша куп неща, вечерта имахме гости и... не написах нито ред. На следващия ден вече бяха останали само някакви  непълни сегменти от разказа. Въпреки това, най-после записах това, което все още си спомнях.

Вечерта седнах и спокойно прочетох написаното. Не ми хареса. Най-вече защото сравнявах чувството, което бях изпитал при самото „създаване” на  разказа с това, което изпитвах, четейки написаното. В сравнение с “оригинала” то приличаше на оглозган скелет. Все едно сравнявах младо, красиво тяло, с неговия собствен скелет и то с изкривени кости, някои от които даже липсват. Само си спомнях , че в началото имаше нещо важно, че имаше и други интересни моменти и действащи лица, че и самият му край не беше така осакатен, но толкова. Вече беше невъзможно да се възстановят появилите си бели петна.

За да се види за какво става дума, по-долу могат да се прочетат въпросните остатъци от разказа. Даже и от един повърхностен прочит, лесно ще проличи, че  има нещо пропуснато, нещо незавършено, на места липсва логичната връзка, докато  „Оригиналът” беше издържан във всяко отношение.

Не исках да го преработвам, допълвам, изглаждам, въобще да го финосвам с измислени от мен неща и имена, затова дори не се и опитах. Не го направих не защото нямаше да мога, поне до някъде, а най-вече защото този разказ всъщност не беше мой. Аз не бях допринесъл с нищо за неговото създаване. Нещо повече – освен че не пиша измислени истории, но никога преди това не ми е минавала и мисъл за подобен сюжет. Той просто дойде някак си неканен и отнякъде и то напълно завършен, а моето закъсняло описание само го осакати, за което и досега съжалявам.

Както вече споменах, подобни  случаи има и с много други хора, но аз не си спомням да съм чел или чул нещо да е описано в завършен вид. Предполагам, че тези хора, както се случва и с мен, са пропуснали да ги опишат още докато са ги помнели. А може и да са ги написали, но са „забравили” да споменат как са се “родили” описаните от тях случаи и съзнателно или не, са станали техни автори. Аз обаче не искам да съм от последните и да си приписвам нещо,  в създаването на което нямам какъвто и да е принос.

Всъщност и определението “сънуван разказ”, също не е точно, защото не бях заспал и много добре знаех къде съм.

                                          -  “  -

.............?

Есента вече беше настъпила и от няколко дни валеше непрекъснато. Позлатените от есента листа на дърветата започнаха бързо да окапват. Описваха своите неповторимо красиви траектории, но накрая падаха безпомощно в калните локви и скоро от тяхната позлата и окраски не оставаше почти нищо. Клоните гледаха с непрежалима тъга тяхната безславна кончина и сякаш  срамувайки се  от своята голота, молеха силния вятър да ги прикрие от любопитни погледи. Той обаче не можеше да им помогне - беше зает с къде по-важни дела.

...........?

Независимо от дъжда и измокрените си дрехи, Иван вървеше по средата на непавираната, силно разкаляна  малка уличка, без да обръща внимание на калта, пълнеща грубите му обуща.

Спря пред вратичката на една от къщичките, отвори я и по тясна калдъръмена пътечка, се отправи към входа й. Стигна до входната врата, спря се и като че ли се подвоуми какво да прави. По всичко личеше, че е много напрегнат и  нетърпението му да предприеме нещо и то незабавно, го правеше още по-неспокоен. Започна да диша дълбоко и това продължи докато се поуспокои, после решително отвори вратата и влезе вътре. Прекоси малкото антре и се отправи към вратата вляво, под която проникваше слаба светлина. Хвана бравата и бавно отвори, без да почука.

Стаята се осветяваше от слаба електрическа крушка. При влизането му, жената която беше вътре, се обърна бавно и го погледна без да се изненада - явно очакваше неговата поява. Пролича как понечи да се спусне към него, но в последния момент се овладя и остана на мястото си. Беше красива млада жена, облечена със скромни, но подбрани с вкус дрехи.

“Значи все пак те пуснаха?”, попита тя с глас, който навярно бе упражняван от дълго време.

“Да, пуснаха ме.”, отговори Иван с равен, плътен глас.

“Чух още онзи ден. Защо се забави?”

“Имах да оправям някои мои неща.”

“Така и предполагах. Ще останеш ли при мен?”, запита тя директно.

“Зависи. Предполагам, че не си стояла със скръстени ръце, докато ме е нямало.”, отговори той.

“Така е.”, каза тя и го погледна право в очите.

“Значи е имало и други мъже?”

“Да, и то много, както навярно вече си чул.”

“Тогава мястото ми не е тук.”, този път в гласа му трепна нещо, което той , явно, искаше да прикрие.

Очите на жената започнаха издайнически  да се овлажняват, но тя продължаваше да го гледа. След кратка пауза каза с едва овладян глас:

“Напротив, мястото ти е точно тук и то завинаги.”

“С теб? Заедно с теб? И защо съм ти?”, попита с прекъсване Иван.

“Защото те обичам и след теб не съм обичала никого.”

“Много странна любов.”, вече по-спокойно и равно, без каквито и да било интонации, каза Иван.

“Не намирам, че е странна. Това, че съм била с други мъже е отделен въпрос, който може би някога ще можеш да разбереш.”

“Едва ли.”

“Опитай! С тези истории вече е окончателно приключено. Знам, че сега ти звучи невероятно, но това е факт, независимо от твоето решение.”

Иван усети как пулсът му се увеличи, пое дълбоко въздух и каза:

“Не намираш ли, че това е едно закъсняло тържествено обещание, което при това е крехко като лента от тънко стъкло?”

 “Не, това не е никакво тържествено обещание, а твърдо решение, което може да издържи каквото и да е натоварване.”, вече по-спокойно отговори тя.

“И какво ще стане, ако ти повярвам?”

“Това, което мечтаехме, когато се влюбихме.”

“По-добре да не викаме миналото.”

Тя направи крачка към него, но се спря и тихо, като че ли говореше на себе си, каза:

“Както искаш. Но дори и да си тръгнеш, ти ще си останеш единствената ми любов.”

Настъпи кратко мълчание. Иван наведе глава и чак тогава забеляза, че в краката му се беше образувала кална локва. Тя проследи погледа му и каза:

“Нищо, това ще се почисти за минути, за разлика от калта, която беше изсипана върху нас двамата.”

Дълбока бръчка проряза челото му. Погледът му доби стоманен оттенък, а пръстите на ръцете му изпукаха, свити в юмруци. Успя да се овладее и попита:

“Това значи ли, че не си повярвала на историята за моето предателство?”

“Нито за миг. Дори успях да се добера до неща, от които навярно нямаш и понятие.”

“Какви са тези неща?”

“Историята е дълга, а сега нямам време. Затова имам една голяма молба към теб.“

„И каква е тази молба?”

“Тази вечер имам среща с един мъж, която те моля да не осуетяваш.”

“С Васил ли?”, попита той.

“Да, с Васил и то след петнайсет минути в кварталната кръчма.”

“И защо точно в кръчмата?”

“Защото въпреки всичките му брутални усилия, досега не е бил с мен и разбрах, че иска да ме изнасили пред неговите приятели.”

Иван отново стисна юмруците си и стоманата пак блесна в погледа му.

“Тогава защо ще ходиш?”, попита през стиснатите си зъби.

“Защото искам окончателно да си уредя сметките с него.”

“И как ще стане това?”

“Това е моя работа. Само те моля да не се бъркаш в тази история. А сега трябва да тръгвам.”

“Никъде няма да ходиш! Моите сметки с Васил са далече по-дебели. Разбрах, че е тук, както и защо е дошъл. Аз ще се оправям с него.”

“Не, щом е дошъл специално за мен, нека аз да се срещна с него.”, каза решително младата жена, взе чантата си от масата, заобиколи го и тръгна към вратата.

Иван не каза нищо повече, нито направи опит да я спре и остана сам в стаята.

В кръчмата беше задимено и шумно. Миришеше на ракия, прокиснало вино и мъжка пот. На две съединени маси се бяха разположили млади разгърдени мъже, които се  смееха силно. Беше ясно, че алкохолът вече беше повлиял на поведението им.

Когато Лили влезе, настъпи пълна тишина. От масата стана едър, широкоплещест мъж с рунтави гърди, погледна часовника си и с пиянски глас се провикна:

“Ето я и Афродита. Точна до секунда. Добре дошла, мадам. Ще пийнете ли нещо?” и театрално се поклони, нещо, което бе придружено от кикота на неговите пияни приятели.

“Не, благодаря. Искал си да се срещнеш с мен. Ето ме. Защо съм ти потрябвала?”,  със спокоен, но леден глас попита тя.

От театралното поведение на Васил не остана и помен. Той отиде пред тезгяха, застана прав пред него и изрева:

„Ела тук и застани пред мен!”

Лили изпълни молбата му без възражение. Това като че ли още повече го разяри и той отново изрева:

“Събличай се!

Лили остави внимателно отворената си чанта на пода от дясната си страна и започна бавно да се съблича. Остана по пола и сутиен.

“Това също!”, ревна Васил и посочи сутиена.

Лили спокойно го разкопча и внимателно го остави върху другите си дрехи, оставени от лявата й страна. Всички замлъкнаха, вперили поглед в прекрасните й гърди. Доволен от този ефект, Васил се обърна към тях:

“Спокойно, момчета, и вашият ред ще дойде. Първо аз, а после вие по списъка.”

След това отново се обърна към Лили и изсъска:

“Като си учителка по френски, нека да видим, дали знаеш всички френски мурафети.”, разкопча панталона си и кресна:

“На колене!”

Лили отново без възражения изпълни заповедта.

“Започвай, кучко!”, силно възбуден изкрещя Васил.

Лили хвана с лявата ръка пениса му, но веднага след това със светкавично движение на дясната си ръка извади отворен бръснач от чантата си и с точен замах отряза членът му от основата. Цялото й лице се опръска с кръв, но тя замахна с лявата си ръка и хвърли отрязаното парче право в лицето му с думите:

“Ето какво заслужаваш, гадино!”

Всичко това стана толкова бързо и неочаквано, че Васил продължаваше да стои прав и неподвижен. След  това изрева от болка, с лявата си ръка притисна раната, а с дясната посегна да извади пистолета си. В това време Лили вече се изправяше и замахваше с бръснача към гърлото му. В последния момент той успя да я удари силно в лявото рамо и тя се строполи на пода.

Васил успя да извади пистолета си и натисна спусъка, но не се чу изстрел. Оръжието не беше заредено.

В същото време вратата се отвори с трясък

“Не мърдай, куче!”, извика влезлият в кръчмата мъж с насочен към Васил “Парабелум”.

Васил се опита да зареди пистолета си, но вече беше много късно. Проехтя изстрел и куршумът, след като проби черепа му, разби някаква бутилка от рафта и се заби в стената. Остана известно време подпрян на тезгяха и после бавно се свлече на пода.

Един от присъстващите извади пистолет, но още преди да го насочи, проехтя втори изстрел, при който куршумът раздроби ключицата му. Пистолета изхвръкна от ръката му и падна на пода. Всички се вцепениха, а кръчмарят изчезна под тезгяха.

“Облечи се!”, каза влезлият мъж.

“Иване!”, едва успя да каже Лили.

“После! Сега се облечи!”, повтори Иван.

Лили започна бързо да се облича, докато Иван с поглед, в който отново заблестя стоманата, следеше и най-малките движения на другите присъстващи, които с изключение на виещият от болка прострелян мъж, стояха на местата си като препарирани.

“Никой да не мърда! Всички на пода!”, чу се команда и в кръчмата влетяха четирима милиционери и един офицер с готови за стрелба оръжия.

Оттук нататък „белите петна“ бяха изтрили почти всичко. Останаха само смътни и силно осакатени моменти.

..........?

При направен подробен обиск в жилището на Васил са открити безспорни доказателства, че той е бил агент-провокаторът в партизанския отряд, както и че в момента е вербуван за агент на чуждо разузнаване. Останалите арестувани в кръчмата мъже се оказват негови сътрудници.

Доказва се, че Васил  не само е бил истинският предател, но и че точно той е съчинил фалшивото обвинение срещу Иван, както и гнусните клюки, за уж разюзданото поведение на Лили.

..........?

Иван, който е лежал почти две години в затвора заради недоказано обвинение в предателство спрямо собствения си партизански отряд е оневинен напълно. Дори му предлагат  да стане секретар на градския комитет на БКП, но той категорично отказва. Вярата му в любимата Партия вече е силно разколебана.

Завършва прекъснатото си в последния семестър висше  образование и постъпва на работа в един от големите национални обекти.  След месец Лили заминава при него.

….....???