Седма глава*

      Пролет. Дойде май. А аз сякаш се събудих от зимния си сън. Огледах се. И видях Вейл. Беше минала половин година. Всеки ден беше един и същ. Скучен и потискащ. Стояхме вътре, най-често пред камината. Понякога не говорех по цял ден, въпреки че се стараех да не се затварям в себе си. Но Вейл винаги беше с мен.

      Сега беше различно. Чувствах се пречистена. Започнах да излизам по-често навън. Понякога се разхождахме по цял следобед. Занимавахме се с градината, дори се случи да се усмихна веднъж-два пъти.

      Вейл беше прав, трябваше ми време. Времето лекува. Не забравяш изцяло. Понякога се сещаш и много боли. За момент очите ти се изпълват със сълзи, но много по-рядко и бързо минава. Ако решиш да живееш, макар и да си мислиш, че вече няма накъде, нямаш избор – рано или късно се връщаш отново към живота си. Някои хора имат късмет и отново са щастливи...Исках да знам дали аз съм от тях.

      Една сутрин се събудих много рано. Вейл спеше долу. Понякога оставаше да пренощува при мен и сега беше един от тези случаи. Тази сутрин беше новата ми страница.

      Направих си кафе и излязох на верандата. Седнах на стола, чакайки слънцето да изгрее. Изгревът беше толкова красив, че се почувствах в друг свят. Когато огнената топка стана изцяло кръгла и имаше малко разстояние между нея и хоризонта, прелетя ято птици.

      Реших да предложа на Вейл да се премести и да живеем заедно. Може би започвах да се влюбвам в него... Не знам, но исках да го направя.

      Изпих си кафето и ми хрумна да направя филийки за закуска. Когато влязох вътре, Вейл още спеше.

В.Г.

*Последна глава на „Дъжд“