Дългът към рода и дългът към сърцето
1 min reading
Дългът към рода и дългът към сърцето
Една вечер, когато бях много малка си спомням, че ми разказаха една приказка. Кой - не помня. Сега и аз ще се опитам да ви я разкажа, доколкото си я спомням. Започваше така...
Един човек, весел и безгрижен, вървял по прашен, но все пак приятен път. Имало равни места. Но имало и дълбоки ровове. Реки пресичали пътя му. Все пак той продължавал. И все по-силно започвал да обича този път и да не иска той да свършва. Изведнъж, докато си вървял, стигнал до един кръстопът. Имало само две посоки - наляво и надясно. Виждало се, че левият път води до красива гора. Птички пеят. Всичко е раззеленено. Грее слънце. Гонят се животинки. Всичко е прекрасно. Другият, десният път, води до тъмна и мрачна гора. Чуват се само зловещи крясъци. Пусто и страшно е.
Сега навярно вие си мислите: "Лесен избор. Да тръгне по левия." Така мислех и аз. Но всъщност не е толкова лесно. Странни чувства се преплитали в душата на пътника. Той знаел, че трябва да поеме по левия. Чувствал, че е длъжен. Че носи отговорност към цялата тази гора, Че някой познат, близък го вика. Но не бил сигурен дали да тръгне по този път. Като погледнел надясно, изпитвал страх. Но въпреки това, нещо го теглело навътре. Мислел, че там ще бъде по-щастлив, въпреки пустотата и тъмнината. Така разумът му шепнел: "Тръгни по левия", а сърцето - "Тръгни по десния". Тук, на този кръстопът човекът останал, не знаейки на къде да поеме... Дали е имало и трети път - не знам... но със сигурност той е бил невидим. Пътникът е знаел и за неговото съществуване... но не се знае кога е разбрал за това. И дали е готов да поеме риска да тръгне към невидимото... неизвестното...
С това приказката свърши. Когато ми я разказаха аз не я разбрах. Сега, когато вече съм по-голяма и се замисля, започвам да я разбирам... и да се поучавам от нея. За това и аз ще оставя на вас... вие сами да си направите извода за смисъла на приказката...
Една вечер, когато бях много малка си спомням, че ми разказаха една приказка. Кой - не помня. Сега и аз ще се опитам да ви я разкажа, доколкото си я спомням. Започваше така...
Един човек, весел и безгрижен, вървял по прашен, но все пак приятен път. Имало равни места. Но имало и дълбоки ровове. Реки пресичали пътя му. Все пак той продължавал. И все по-силно започвал да обича този път и да не иска той да свършва. Изведнъж, докато си вървял, стигнал до един кръстопът. Имало само две посоки - наляво и надясно. Виждало се, че левият път води до красива гора. Птички пеят. Всичко е раззеленено. Грее слънце. Гонят се животинки. Всичко е прекрасно. Другият, десният път, води до тъмна и мрачна гора. Чуват се само зловещи крясъци. Пусто и страшно е.
Сега навярно вие си мислите: "Лесен избор. Да тръгне по левия." Така мислех и аз. Но всъщност не е толкова лесно. Странни чувства се преплитали в душата на пътника. Той знаел, че трябва да поеме по левия. Чувствал, че е длъжен. Че носи отговорност към цялата тази гора, Че някой познат, близък го вика. Но не бил сигурен дали да тръгне по този път. Като погледнел надясно, изпитвал страх. Но въпреки това, нещо го теглело навътре. Мислел, че там ще бъде по-щастлив, въпреки пустотата и тъмнината. Така разумът му шепнел: "Тръгни по левия", а сърцето - "Тръгни по десния". Тук, на този кръстопът човекът останал, не знаейки на къде да поеме... Дали е имало и трети път - не знам... но със сигурност той е бил невидим. Пътникът е знаел и за неговото съществуване... но не се знае кога е разбрал за това. И дали е готов да поеме риска да тръгне към невидимото... неизвестното...
С това приказката свърши. Когато ми я разказаха аз не я разбрах. Сега, когато вече съм по-голяма и се замисля, започвам да я разбирам... и да се поучавам от нея. За това и аз ще оставя на вас... вие сами да си направите извода за смисъла на приказката...
© Мария Владимирова All rights reserved.
Поздравления
