Предговор

 

 

Всички събития, които са поместени тук,   действително са се случили. Единствените неточности са свързани с времето (климата) на  11 декември 2009 г. в София и идеите за бъдещето. Това беше направено заради порочната практика да се говори за времето, когато няма какво да кажеш на  някого – било то познат или непознат. Един вид, ако излъжеш за времето, може и да си осигуриш достатъчна порция внимание. А що се отнася до бъдещето – всички лъжат за бъдещето...

На 11 декември 2009 година стана нещо ужасно...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Петият етаж

 

 

“Всичко може да те убие, включително и нищо.”

                                        … из законите на Мърфи за войната

 

 

 

Благо се качваше по стълбите. Не бързаше. Живееше на петия етаж заедно с приятелката си в софийския квартал „Борово”. Обикновено не използваше асансьор. Взимаше стълбите през две. Когато стигна пред входната врата, се загледа в ключалката. Представи си как вкарва ключа и го счупва нарочно в ключалката. Това го накара да се усмихне. Отключи бавно и елегантно, сякаш да си докаже, че никога няма да направи такова нещо. Ама нещо не си повярва.

- Здравей, скъпи - каза Светла, провиквайки се от хола.

- Не ми викай скъпи.

       - Защооооо?

- Така.

- Хм, вместо и ти да ми кажеш нещо приятно.

- „Скъпи”, ми напомня за оня сериал „Скъпи Джон”, който ми беше доста противен.

- Защо ти е бил противен?

- Не харесвах главния актьор – Джъд Хирш. Знаеш ли кой е Джъд Хирш, Светла? - подхвана малко заядлово Благо. Той си беше събул обувките и влизаше в хола.

- Не и не ме интересува.

Светла четеше за изпит. Благо я  целуна по бузата и седна до нея.

- Докъде стигна с четенето?

- Имам още доста.

- Интересно ли ти е това облигационно право?

- Еми има доста интересни неща. Как беше днеска на работа?

- Малко напрегнато беше.

- Е, ти винаги така казваш.

Благо работеше в спедиторска фирма. Днес определено не беше напрегнато. След малко стана и каза:

- Ще се изкъпя.

- Добре – отвърна Светла без да отделя поглед от лекциите. Те бяха грижливо номерирани. Централно място на масата заемаше конспектът. Имаше сборници със закони с подгънати страници, моливи, химикалки, маркери, на лаптопа бяха отворени поне пет документа. Абе кипеше атмосферата.

 

                                     ***

 

След като излезе от банята, Благо видя, че е дошла състудентката на Светла – Ани. Ани беше симпатична, но злобна. 

- Здрасти Ани, знаеш ли кой е Джъд Хирш?

- Айде стига с твойте... - поде Светла.

Ани се поусмихна.

- Не знам кой е.

- Един супер пич от...

- Нали не го харесваше – веднага контрира Светла.

- Как си, Ани? – натъртено попита Благо.

- Добре, само дето не ми се учи за изпита.

- Е що, бе? То повечето неща, доколкото разбрах, са интересни.

- Е, ужасен си днеска - сопна се вече Светла.

Благо излезе. Отиде пред огледалото в коридора. Затвори си очите и си представи как ще изглежда като си ги отвори. Изглеждаше малко по-различен отколкото си се представяше. Лицето му беше зачервено от къпането. Брадата му беше набола повече отколкото предполагаше и имаше пъпка над едната вежда. Постоя така, слушайки разговора между Светла и Ани. Ани се оплакваше, че почти нищо не е прочела, а изпитът наближава.  Светла ù казваше, че и тя е в началото на четенето, а всъщност Благо знаеше, че не беше съвсем в началото. После обсъдиха слуховете за самия изпит. Какво се паднало миналата година. Пък тоя доцент как се заяждал.  

След малко Благо влезе в хола и попита:

- Знаете ли какво е съспенс?

- Не, не знаеме – каза доста укоритело Светла.

- Според речника „suspense” значи едновременно напрегнатост, безпокойство, неизвестност, несигурност, очакване. Според Уикипедия-та това е чувството на несигурност и интерес за изхода от действия, които публиката следи в драматичната творба; комбинация от надигаща се опасност и лъч надежда. Съспенсът има три възможни развръзки: ако опасното се случи, публиката ще е опечалена; ако надеждата се сбъдне, зрителите ще почувстват първо радост, после удовлетворение; ако пък изчезне надеждата, те ще изпаднат в отчаяние.

- Абе ти да не си пийнал в края на работния ден? - попита Светла.

Ани се умихваше, ама зад усмивката ù можеше да се прочете едновременно насмешка и лека злоба. Правото щеше да я превърне в съвсем маргинален човек. Мъчно му беше за Светла. Тя толкова се промени. В смисъл чувството ù за хумор.

- В „Скъпи Джон” липсваше съспенс – каза Благо и излезе от хола. Отиде в кухнята, отвори прозореца и буквално се преметна. Разби се много симетрично. Ако не се бе образувала локва кръв, някой щеше да си каже, че пак се прави на интересен.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Концертът

 

 

“От всички слабости най-голяма е тази да се страхуваш да се покажеш слаб.”

                                                                                 Жан-Бенин  Босюе

 

 

 

На Асен не му се ходеше на работа. В тая бензиностанция толкова му беше изтъпяло, че се чудеше сам на себе си защо още е там. Е добре де, може би беше привикнал пък и нямаше стопроцентова сигурност, че ще започне веднага на друго място. А нямаше как да остане без доходи. Учеше задочно екология в ,,Нов български университет”. Беше от Габрово и се издържаше сам.

Минаваше 7 и 30. Трябваше да тръгва след 20 минути. Живееше под наем в „Дървеница”, а работеше в бензиностанция ОМV в „Студентски град” и се придвижваше пеша. Реши да звънне на Благо. Да го пита дали е навит за концерта. Дали беше станал вече. Осем без двадесет и пет, абе трябва да е станал.

- К’во правиш бе?

- Закусвам - отвърна Благо, прозявайки се.

- Да не те събуждам?

- Не.

- Тая събота к’во ше правиш?

- Със Светла май ше ходиме на гости при техните.

- Аре не ходи. Има концерт на NOFX. Пак ще идват в България. Май и Емо ше дойде.

- Събота ли е?

- Да бе.

- Еми хубаво, начи може да не хода на гости.

- А така.

- А може пък и да ходя на гости и да не дойда на концерта.

- Аре бе.

- Е к’во аре. Знаеш ли коя ми е любимата песен на  NOFX?

- Коя?

- “Murder the government”.

- Да яка e, ама е кратка.

- Да, но е много изчистена от излишни неща. Ти кога ше се махнеш от тоя „Great Oil” OMV?

- Абе и на мене ми писна, трябва...

На Асен малко му докривя. Понякога имаше, чувството, че Благо му чете мислете. Беше бая интелигентен.

- Аре ше се чуеме в събота.

- Ок - каза Благо.

Асен и Благо повече не се чуха никога. Асен не напусна бензиностанцията и продължаваше да мисли, че “Murder the government” е кратка песен. Той нямаше да завърши екология.

 

 

 

 

Валтер П22 калибир 22LR

 

 

„Няма нищо по-хубаво от хубавото време”

                                                                           Неизвестен мислител

 

 

 

Времето беше мрачно и всеки момент се очакваше да завали ситен искрящ снежец, който постепенно да покрие тъжната късноесенна земя, обагрена в мъртвопастелни тонове. От устите на хората излизаше пара, но най-много пара излизаше от устата на бездомния пес, който допреди малко беше гонен от четирите квартални кучета, също толкова бездомни и не чак толкова гладни. Въздухът беше остър – студен  и влажен и дори лекото подухване смразяваше всеки жив организъм. Градската среда приличаше на тъжна есенна приказка със зимен епилог и странно предчувствие за невъзможно затопляне и съживяване.

       Емо изобщо не се интересуваше от времето. Даже засега не му правеше впечатление, че е студено. Интересуваше се единствено от пистолета, който искаше да си вземе. Емо работеше като охранител. От малък се кефеше на оръжия. Сега се беше запътил към един оръжеен магазин в квартал „Изток”, на две преки от тях. Магазинът работеше от два месеца, ама Емо не беше ходил. Беше видял офертата в Интернет.

       Заваля сняг, но не ситен и искрящ, а направо на парцали, леко влажен и подпухнал.

       Емо влезе в магазина и направо поиска да разгледа модела, който си беше харесал – Валтер П22 калибър 22LR.

       - Моделът е много компактен и подходящ за ежедневно носене – изчурулика продавачката. – Ръкохватката е доста удобна, като задните елементи са заменяеми в зависимост от ръката - лява или дясна, има и захват с две ръце.

       - Колко тежеше? – попита Емо.

- Без патроните е 480 грама. Иначе рамата е високоустойчива, полимерна. Точността на пистолета е гарантирана с регулируем мерник и мушка с бели точки за по-бързо прицелване при слаба светлина.

Емо разгледа обстойно модела, въпреки че всичко му беше ясно.

- Добре, благодаря засега – каза Емо и остави Валтера. Продавачката му беше позната отнякъде. Погледна стикера, на който пишеше Ани Стаменова. Хм, не я ли  беше виждал с приятелката на Благо. Не беше много сигурен.

Емо се поусмихна и каза довиждане. Изобщо не му направи впечатление, че продавачката не беше на себе си.

 Май това щеше да е пищака. 580 лв. Е до другия месец щеше да ги събере. Пък по-нататъка нещо по-готино, като оня Глог за 1760 лв. Сега му се “пукаше”, а тоя модел беше точно за това - тренировъчен. Евтини патрони най-вече. Тая Ани как си беше назубрила урока. Ако догодина започнеше работа на друго място, изобщо нямаше да си спомни параметрите на тоя Валтер. А изобщо знаеше ли нещо повече за патрона 22 Long Rifle. Например, че е създаден през през 1887 г. в САЩ и придобива популярното наименование "флоберов" по името на Густав Флобер - създател на патроните с периферно възпламеняване. Че възпламеняващият заряд е нанесен по цялата периферна повърхност на дъното на гилзата. Или пък, че куршумът на стандартния 22 LR тежи само 2,56 г и излита с начална скорост 330 м/с. На разстояние 50 м скоростта му пада до 300 м/с. Енергията на изхода на цевта е около 140 джаула, на 50 м тя спада до 115 джаула. Може би знаеше нещо от това, ама с тая разлика, че не ù пукаше.

     Снегът  валеше сякаш с тайно и непреодолимо желание да промени пейзажа за броени  часове. Раздаваше от себе си на всеки и на всичко и най-вече по равно. Бездомните кучета се бяха изпокрили. Окапалите листа се скриваха в белотата, същата белота, в която по правило нямаше дори две еднакви снежинки.

Емо продължаваше да мисли за Валтера. Той беше наясно, че патрони с начална скорост над 400 м/с могат да създадат големи поражения. Много специалисти бяха на мнение, че калибърът не става за самоотбрана. Емо не беше съгласен. Разбира се по спиращ ефект не можеше да се сравнява с 9 милиметровите калибри, но изобщо не беше за отхвърляне.

Емо беше вече пред входа си, когато установи няколко неща. Егати кога натрупа толкова. Второ трябваше да отскочи за хляб и кисело мляко – майка му го беше помолила. И трето - тая Ани беше готина. В смисъл имаше чар. И не беше нужно да разбира от оръжия.

Емо не осъзнаваше, че точно в момента не притежаваше Валтера. Че по принцип живееше в бъдещето, но ако трябваше да се идентифицира с конкретен бъдещ момент, моментално щеше да се асоциира с друго още по съвършено бъдеще, в което щеше да вдига повече кила от лежанка, да има по-ефективен пистолет и по принцип да не намира чар в момичета като Ани.

Ей трябваше да звънне на Асен да се разберат за концерта.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Гейм, сет и мач

 

 

Мрежата е, за да се хване рибата. Хване ли се рибата - мрежата се забравя. Примката е, за да се улови заекът. Уловен ли е заекът - примката се забравя. Целта на думите е да уловят смисъла. Уловен ли е смисълът - думите се забравят. Къде да намеря човек, забравил за думите, та с него да си поговоря!
                                                                                             Джуан-Дзъ

 

 

 

Главата на Благо се беше разцепила в стандартна тротоарна плочка – сива на цвят с размери: 40x40x3,5 см, произведена от инертни материали, цимент и оцветители - стандарт БДС EN 1339. За направата беше използвана европейска технология с италианска автоматична ротационна 300 тонна преса. Тези плочки бяха доста здрави с изключителни износоустойчиви качества.

Същата плочка се намираше недалеч от тях – Емо, Благо и Асен, когато ходеха на шофьорски курсове. Всъщност от там им се създаде приятелството. Едно особено приятелство – съвсем различни хора установиха традицията да се виждат от време на време.

Тротоарните плочи бяха подредени една върху друга в тази вече далечна 2001г. Бяха минали 8 години от тогава. Тъкмо щяха да ги полагат пред блока на Благо, в който по-късно щяха да заживеят със Светла.

- К’во ше кажете за мача вчера. Яд ме е, че Сампрас загуби. Този Федерер едва ли ще има друга такава победа – беше казал Асен.

- Напротив – репликира Благо. На мен ми се струва, че това момче тепърва ще има успехи.

- Абе, як мач стана. Особено четвъртия сет - намеси се Емо. Това беше и единствения сет, който беше изгледал по-концентрирано. През първите три разглеждаше новата си ловна прашка. Тя имаше силиконов медицински ластик, отличаващ се с голяма еластичност и здравина. Имаше и сгъваем приклад за допълнителна опора при разпъване.

- Не знам, ама това разколебаване на Сампрас в петия сет, когато сервираше, беше решително. И то един два силни ретура на Федерер. Това си бяха рискови удари. К’во да се прави.

Асен имаше още тогава формирано неосъзнато влечение към статуквото.

- Абе срещу Пийт Сампрас не рискуваш ли, и то особено на Уимбълдън, където си е вездесъщ, нямаш особени шансове. Този Федерер игра доста грамотно бих казал. Пак съм на мнение, че ще стигне далеч.

Роджър Федерер загуби следващия си мач на Уимбълдън 2001, но безспорно не само, че постигна много, но се превърна и в най-великия тенисист. Той постепенно се превърна в любимия тенисист на Асен. Емо загуби интерес към тениса. Благо започна да играе тенис от време на време със Светла. Бяха се запознали случайно и понеже и двамата бяха играли като малки, решиха да поиграят - ей така на майтап. Постепенно започнаха да играят сравнително редовно.

Фаталната тротоарната плочка беше поставена изключително добре два дни по-късно. Бяха спазени всички изисквания.

  

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Светла

 

 

„Снимка на хубаво момиче е по-добре от рисунка на красиво цвете. Момичето е умряло преди да бъде снимано, а цветето умира в момента на рисуването.”

                                                                           Неизвестен мислител

 

 

Красота е естетическа категория, която отразява хармоничното съчетание на отделните черти и елементи в даден обект, така че да се получи усещане за съвършенство, удовлетворение, наслада и удоволствие както за очите, така и за ума. Светла беше красиво момиче. Обичаше динамиката и разнообразието. Ходеше на йога, занимаваше се с народни танци, тенис и пр. Насочи се към правото заради желанието да материализира афинитета си към справедливостта. Беше много позитивен човек и емоционален човек.

Входната врата се отключи доста елегантно. Това беше Благо.

- Здравей, скъпи - каза Светла, провиквайки се от хола.

- Не ми викай скъпи.

       - Защооооо?

- Така.

- Хм, вместо и ти да ми кажеш нещо приятно.

- „Скъпи”, ми напомня за оня сериал „Скъпи Джон”, който ми беше доста противен.

- Защо ти е бил противен?

- Не харесвах главния актьор – Джъд Хирш. Знаеш ли кой е Джъд Хирш, Светла? - подхвана малко заядлово Благо. Той си беше събул обувките и влизаше в хола.

- Не и не ме интересува.

Ееее, като започнеше с тези негови шеги понякога можеше да те отегчи. Светла четеше за изпит. Благо я  целуна по бузата и седна до нея.

- Докъде стигна с четенето?

- Имам още доста.

- Интересно ли ти е това облигационно право?

- Еми има доста интересни неща. Как беше днеска на работа?

- Малко напрегнато беше.

- Е, ти винаги така казваш.

Благо отиде да се къпе. Някой клипна на телефона на Света. Това беше Ани. Светла стана  да и отвори.

       - Охо, заповядай?

       - Малко сънена ми изглеждаш. Да не си задрямала покрай четенето?

       - Е ти пък – поде Светла. По-скоро ти изглеждаш сънена.

       - О, аз съм така цял ден. Вчера си легнах в 8 часа и съм спала до 7 сутринта. И цял ден съм отнесена от толкова много спане.

       -  И аз искам така. Ама не съм заспивала в осем от малка. Не сънува ли нещо интересно?

       - Сънувах, че вали сняг. Дано не завали, че и утре съм на работа. Благо ли се къпе?

       - Да – отвърна Светла, прозявайки се. Те бяха в хола. Водата в банята спря веднага след въпроса Ани.

 

                                       ***

 

- Здрасти, Ани, знаеш ли кой е Джъд Хирш?

- Айде стига с твойте... - поде Светла.

Ани се поусмихна.

- Не знам кой е.

- Един супер пич от...

- Нали не го харесваше – веднага контрира Светла.

- Как си, Ани? – натъртено попита Благо.

- Добре, само дето не ми се учи за изпита.

- Е що, бе? То повечето неща, доколкото разбрах, са интересни.

- Е, ужасен си днеска - сопна се вече Светла.

Светла много се промени след тази вечер. Позитивизмът ù се деформира и нaй-вече способността ù да го изгражда последователно и дедуктивно. Въпреки това тя намери сили да се възстанови  и продължи да живее доста прагматично и целенасочено. Изпита по Обликационно право го взе на другата сесия с 5 и то защото нямаше късмет с избора на въпрос, така както нямаше късмет и с избора на приятел. 

 

 

Осем без двадесет и пет

 

 

„Ако намериш S-образен сърп, ще намериш и Т-образен бумеранг.”

                                                                Неизвестен мислител

 

 

 

Сутринта беше хладна и мъглива. Поне така изглеждаше от сравнително големия кухненски прозорец на един апартамент в кв. Борово. В такова време като че ли отброяването на минутите беше спряло. И след един час да погледнеш часовника пак ще сочи еди колко си без двадесет и пет примерно. Нямаше вятър, дърветата бяха неподвижни, като някакви телени прорастъци в изоставена индустриална зона. Според прогнозата утре щеше да вали сняг.

Благо четеше книга, когато внезапно му звънна Асен.

- К’во правиш, бе?

- Закусвам - отвърна Благо, прозявайки се. Благо никога не закусваше.

- Да не те събуждам?

- Не.

- Тая събота к’во ше правиш?

- Със Светла май ше ходиме на гости при техните.

- Аре не ходи. Има концерт на NOFX. Пак ще идват в България. Май и Емо ше дойде.

- Събота ли е?

- Да бе.

- Еми хубаво, начи може да не хода на гости.

- А така.

- А може пък и да ходя на гости и да не дойда на концерта.

- Аре бе.

- Е к’во аре. Знаеш ли коя ми е любимата песен на  NOFX?

- Коя?

- “Murder the government”.

- Да яка e, ама е кратка.

- Да, но е много изчистена от излишни неща. Ти кога ше се махнеш от тоя „Great Oil” OMV?

- Абе и на мене ми писна, трябва... Аре ше се чуеме в събота.

- Ок - каза Благо.

Благо искаше много да промени някои неща в Асен, но това беше отдавна.  

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Ани

 

 

„Попитали торния бръмбар не го ли е срам от това, което върши. И той се засрамил.”

                                                                                                     Неизвестен мислител

 

 

 

Ани беше в състояние на шок. Вчерашното събитие направо я беше парализирало. Тя все пак бе решила да дойде на работа. Смяташе, че така ще се поразсее. Беше чела доста за т.нар. терапия „пълна заетост”, която постепенно неутрализира проблема. „Разсейването” обаче приключи след като в магазина влезе един от приятелите на Благо. Ани беше сигурна. Помнеше физиономии. Бяха излизали веднъж и то преди две години, но тя беше сигурна. Май се казваше Емил. Той обаче не я позна; поиска направо да разгледа един пистолет.

- Моделът е много компактен и подходящ за ежедневно носене – Ани говореше механично. – Ръкохватката е доста удобна, като задните елементи са заменяеми в зависимост от ръката - лява или дясна, има и захват с две ръце.

       - Колко тежеше? – попита Емо.

- Без патроните е 480 грама. Иначе рамата е високоустойчива, полимерна. Точността на пистолета е гарантирана с регулируем мерник и мушка с бели точки за по-бързо прицелване при слаба светлина.

Ани успя да се овладее. Емо разгледа обстойно модела. Сигурно не знаеше какво се е случило с Благо. Пък и не я позна. Ани реши да си спести още порция емоции.

- Добре, благодаря засега – каза Емо и остави пистолета.

Ани постоя за момент, след което излезе пред магазина. Валеше сняг. Някакъв тип говореше на висок глас по GSM-a.

- А, вчера между другото се хванахме на бас с Ива. Щото видях снимките с бебето и видях, че вече си блондинка. Тя ми вика, че си така отдавна. Пък аз се сетих, че на рождения ù ден беше още с черна коса.

- ******

- Ама сигурна ли си?

- ******

- Еми Ок. Айде следващия път ше дойда и аз да видя детето.

- ******

- Да, да, добре. Айде до скоро.

И тя искаше да води такъв безгрижен разговор. Ама тая история от вчера, просто...

Ани, ако се беше замислила, можеше да каже и точната дата на предишната им и единствена досега среща с Емил. Нейната способност да помни дати, имена, хора отчасти кореспондираше с хобита на Емил, които изискваха доста информация, за да бъдат застъпени добре, усъвършенствани и изчерпани. Разликата би дошла от факта, че в момента Ани мислеше за себе си и за това, че нямаше нужда лично тя от такива отрицателни емоции. Предстояха  изпити,  новогодишни празници и т.н. Емо би се задържал по-дълго време в зоната на проблема – а именно това, което се случи с  Благо.

Преди да си тръгне от работа, Ани успя да се поотпусне. Все пак случката не беше свързана с неин приятел. Благо беше гадже на Светла, нищо повече. Тя не го харесваше. Тръгна си от работа с мисълта, че ù се е сбъднал съня – валеше сняг.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Сто процента

 

 

                                                          „Бързаш
                                                          сенчесто - светло
                                                          пърпорят гугутки.”

                                                            Хайку  -  Кета Зоева

 

 

 

Милен все още не осъзнаваше, че не е съвсем като другите хора. Знаеше, че има проблем, но го разглеждаше, като нещо горе долу в рамките на допустимото. Някои хора имаха проблеми със стомаха, други диабет, трети язва, четвърти – всичко накуп. Ха-ха-ха. Неговият смях обаче в повечето случаи се формираше от самоирония и направо озлобление към него самия.

Милен работеше в Първа инвестиционна банка. В петък 11 декември 2009 се прибираше към дома си когато видя, че жена му го е търсила. И то два пъти. Беше почти пред входната врата, но веднага я набра. Как пък не го беше чул тоя телефон.

       - Ало, Иве, търсила си ме.

       - Да, ти защо не вдигаш.

       - Еми не съм чул. Аз се прибирам вече.

       - Е, аз съм тука при Нати да видя бебето. Ако искаш ела и ти.

- Е, не, уморен съм.

- Ммм. Как беше тържеството?

- Е па екстра. Ще се бавиш ли?

- Не, до час ше си дойда.

- Ок.

Милен погледна входната врата, дръжката, ключовете в ръката си и угасващия дисплей на телефона. Осъзна, че беше тихо около Ива – нито гласа на Наталия, нито телевизор, нито бебе…

 Тая Наталия живееше наблизо. Милен реши да отскочи. В смисъл да погледне през прозореца. Не му се влизаше да слуша лигави разговори. Милен запрепуска надолу по стълбите. Беше припрян, наистина уморен и изнервен.

Стигна пред блока и с ужас установи, че прозорецът на Наталия не свети. А, е как така бе. О, чакай, изложението на апартамента беше север-юг.  Сигурно бяха в кухнята. Обиколи блока  почти тичешком, но и там беше тъмно. Милен усещаше пулса си и едно неприятно гъделичкане в областта на слънчевия си сплит.   Грабна телефона, позамисли се и набра Ива.

- Ало, абе реших да мина, ама вас ви няма.

- Как така ни няма – Ива се позасмя. Милен  стискаше телефона доста силно - добре, че беше удароустойчив.

- Ива, аз съм пред блока на Наталия.

- Абе, ние сме при техните. Ела, ако искаш, нали нямаше да идваш.

- Ааа, абе реших да се поразходя. Е, до техните не ми се ходи – трябва да се върна до нас и после още толкова да ходя пеша. Не че е много, ама...

Наталия живееше в кв. „Хиподрума”,  Милен и Ива в „Белите брези”, а родителите на Наталия  - в „Борово”.

- Ами както решиш. Може да се качиш на нещо за една-две спирки.

- Айде ше се прибирам, поздрави на Нати и малкия.

- Ок.

Милен се запъти директно към апартамента на родителите на Наталия. Беше целия потен.

Опа, проблем. Не си спомняше на кой етаж живееха. Ебаси. Абе какво правеше? За какво изобщо се занимаваше с тия глупости? Да кажеш нещо да подозираше Ива, че му изневерява – изобщо не. Тогава какво.

 

                             ***

 

Милен се прибра доста изнервен. Взе един душ и си пусна телевизора. Даваха някакъв стар сериал. Хм. Това не беше ли „Скъпи Джон”?

Ива дойде след един час.

Поговориха накратко пак за партито, пък детето колко било сладко - блаблабла. Ива показа снимки от телефона си - на детето.

- А? Кога Наталия си е боядисала косата? – попита Милен.

- О, още миналата година.

- Е, как така,  нали на рождения ти ден беше с черна коса.

- Глупости, руса си беше.

- Абе с черна коса беше.

- Не е верно. Объркал си се нещо.

Милен можеше да се закълне, че Наталия беше с черна коса. Абе какво ставаше бе? О, я чакай -  снимките от рождения ден.

- Къде отиваш – попита Ива. Въпрос, провокиран от рязкото ставане на мъжа ù.

- Ей сега ше дойда.

Милен отиде в хола, където бяха дисковете със снимки. Търси около половин час и тъкмо се беше отказал, когато Ива се появи на вратата

- Какво правиш?

- Исках да видя тука нещо.

       -Аз ше си лягам.

- И аз идвам.

Милен не спа добре. Сънува, че Ива е била на гости не на Наталия, а на една нейна позната от народните танци – Светла. Там нямаше бебе. После той беше на прозореца и виждаше връщащата се Ива как счупва диска със снимките от рождения си ден. Да не може да види, че Наталия е с черна коса. Боже - самата Ива, дори и той в съня му бяха с руса коса.  Събуди се с главоболие.  

Ива беше станала. Тъкмо влезе в кухнята, когато казаха по новините на ТВ Европа, че някакво момче се е хвърлило от петия етаж.

- Ей т’ва май е приятелят на Светла. Леле леле. Той е – Ива доста се развълнува.

- Светла от танците ли?

- Да – стреснато отвърна тя.

Милен беше два пъти повече. Спомни си за съня. Ами, ако наистина е била там.

- Ще ù се обадиш ли?

- Е точно сега май няма нужда от мойто обаждане - язвително отвърна Ива.

- Е да, права си.

Всъщност те не бяха кой знае колко близи двете.  Бяха се поразговорили. По време на танците. Той го беше виждал, когато я взимаше от танци. Беше едно копеле. Повечето хора за Милен бяха копелета, а жените скапани. Останалата част – нещастници, а жените – кучки.

За днес трябваше да потвърди някои неща. Първо дали са били в дома на родителите на  Наталия – тия разпадащи се хора. Дали е ходила при Светла, а и защо го баламосва за косата на Наталия. Денят беше събота и подходящ за тези „неща”. Ива щеше да ходи на гости на баба си, заедно с нейните родители. Мероприятие, от което се беше отървал в зародиш.

Милен издебна момента, докато Ива се къпе и извади номерата на Светла и Наталия от телефона ù. Обикновено докато тя се къпеше той успяваше винаги да свършва „важни” неща. Беше забравил отдавна, че в началото на отношенията им обичаше да влиза при нея в банята. Понастоящем това би му се видяло доста абсурдно – един вид „прахосничество”.

 

                                 ***

 

Наталия работеше в администрацията на НБУ. Милен реши да скалъпи, че спешно му се е обадил познат и се интересува дали има дистанционна форма на обучение в НБУ.

- Ало, Нати, здрасти. Милен се обажда, удобно ли е? – беше ранния следобяд. Милен се разхождаше из кв. „Изток”. Беше се видял за кратко с един колега. Сега, когато беше вече сам, можеше да действа.

- Да, кажи, ти що не мина вчера?

На устата му беше да пита. Вие вчера при ваште ли бяхте? А а а а а а?

- Абе много се бях уморил. Искам да те питам. Един приятел се интересува  от дистанционната  форма на обучение във НБУ.

- Какво го интересува? То си зависи от специалността. Той за бакалавър или магистър се интересува.

- Абе не знам. Май ше му кажа да се разходи и да си провери на място.

- Еми така е най-добре.

- Иначе как изкарахте вчера? Как е наследникът?

- Супер е. Много бързо расте.

- Екстра, екстра. Ти разбра ли, че аз тръгнах към вас, а то вие сте били при вашите?

- Да бе, каза ми Ива.

- А, вчера между другото се хванахме на бас с Ива. Щото видях снимките с бебето и видях, че вече си блондинка. Тя ми вика, че си така отдавна. Пък аз се сетих, че на рождения ù ден беше още с черна коса.

Милен се беше поусмихнал леко и мазно и очакваше потвърждение н адумите си. Вече беше спечелил до известна степен „битката” с вчерашното им местоположение.

- Сто процента бях руса.

Милен направо се парализира.

- Ама сигурна ли си?

- Абсолютно, губиш баса.

- Еми Ок. Айде следващия път ше дойда и аз да видя детето.

- Ок, айде кажи му да мине на твоя приятел и...

- Да, да, добре. Айде до скоро.

- Ок, айде чао.

Леле леле, защо бе, защо го правеха на маймуна бе. Сто процента. Той беше 1000 % сигурен. Милен беше пред някакъв оръжеен магазин. За миг зърна една от продавачките, която беше излязла навън и замечтано гледаше падащия сняг. Ех, да можеше и той да се поотпусне.

Реши да звънне и на оная Светла. Абе к’во да говори. Не знае нищо и пита директно дали Ива е минавала. Никой не вдигна обаче. Еми нормално.

Милен се върна изнервен и неудовлетворен. Беше заключено. Ива я нямаше още. А трябваше вече да се е прибрала.

- Ало, къде си?

- На балкона – последва смях.

Милен също се усмихна, но надделя почудата.

- А защо беше заключено?

- Глупости.

- Е как глупости? Беше заключено и аз затова ти звъня.

- Абе как ше е било заключено. Айде, ше ядеме ли?

Милен беше сигурен че е превъртял ключа. Така, както беше сигурен, че Наталия беше с черна коса на рождения ден на Ива. Милен не беше сигурен вече дали Ива е била при Наталия вчера. Тия неща бяха част от една цяла палитра, която не му даваше мира. И обикновено, когато нещо се „изясняваше” на негово място идваше или друго или някое старо.

- Айде, хапвай – каза Ива. Имаше панирани чушки. Отделно имаше пушено пиле. - Тия чушки са от майка ти. Вчера ги донесе. Екстра са, нали?

Милен леко се усмихна, а му идеше му да вие. Майка му не беше идвала вчера. Беше 100 % убеден. И така както едвам преглъщаше храната се сети, че вчера беше видял онова копеле Благо. Беше го видял да пада от балкона. 

 

 

 

 

 

 

 

 

11 декември – част I

 

 

"La Cumprasita"  е  най-известната мелодия на тангото. Написана е през 1917 г. от уругваеца Жерардо Родригес. Днес има повече от 200 варианта.

 

 

11 декември е 345-ият ден в годината според григорианския календар (346-и през високосна година). Остават 20 дни до края на годината.

11 декември е рождената дата на две от най-известните личности в историята на тангото - на този ден през 1890 г. е роден певецът и композиторът Карлос Гардел, може би най-емблематичната фигура в света на аржентинското танго, а през 1899 г. - цигуларят и композиторът Хулио Де Каро, един от големите иноватори в историята на танго музиката. Отчитайки важността на тази дата, през 1977 г. 11 декември е обявен за Национален ден на тангото в Аржентина. С нарастването на интереса към аржентинското танго по света привържениците му в много страни започват да отбелязват този ден и постепенно той придобива международна популярност.

Тангото е страстен и чувствен танц, темпераментен и драматичен, но винаги е украсен с тъга. Движенията в тангото се пораждат от най-силните чувства и страсти. За разлика от регулярно повтарящите се движения на валса, тангото включва паузи и изменение на ритъма – ускоряване, забавяне. Редуват се и забавени движения, които създават особена, експресивна атмосфера на танца.

Тангото е в размер 2.4 с ритъм 30-32 такта в минута. Един забавен ход се редува с два по-бързи.

Благо намери съприкосновение със земята на 11 декември в 19 часа и 5 минути. В същия миг Ани беше казала:

- Днеска му е дошло вдъхновението.

- То не го е напускало, ама започва да... - беше отвърнала Светла.

В същия момент Асен си миеше ръцете. Беше се върнал от бензиностанцията – уморен и без настроение. Опитваше се да мисли за концерта утре. Концерт, който нямаше да се състои. Nofx бяха идвали в София на 10.09.2007. Засега не се очертаваше да идват пак. Беше го заблудил един негов познат. Тези дребни заблуди по-късно щяха да му поотворят съзнанието за една по-голяма и собствена „житейска заблуда”, но нямаше да го накарат да разсъждава конспиративно и след това креативно. Просто щеше да регистрира собствената си слабост – като с уред на милиметрова хартия.

В 19 часа и 5  минути Емо тъкмо застъпваше на смяна пред казиното. Той почти винаги беше в настроение, защото животът му се свързваше с една постепенна, но вечна еволюция. Една странна сплав от сегашно „добре” и бъдещо – „по-добре”. Странна, защото тези, които живееха в мислите си в бъдещето до голяма степен не харесваха настоящето си.

Милен беше пред блока на родителите на Наталия, който е точно срещу блока на Благо. Милен беше внезапно превъртял преди около месец. Тези натрапчивости, които притежаваше бяха нищо в сравнение с лудостта му. Боже те направо си го крепяха.

В 19 са и 5 минути Ива беше в Буенос Айрес (14 и 5 местно време) и се наслаждаваше на празника на тангото в ритъма на "La Cumprasita". Бяха се разделили с Милен преди две-три седмици. Ива помнеше добре последната им среща. Беше отишла да си вземе останалите вещи. Нещото, което ù направи впечатление, е че той продължаваше да си говори с нея, когато тя вече бе пред външната врата. Дано не му се превърне в навик, беше си помислила тя.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Жената с чантата

 

 

“Животът на мислещите хора е десет пъти по- кратък от живота на празните хора.”

                                                                                 Фернандо Галиани

 

 

 

- Колко? Колко ви е часа? Колко ви е часа? – погледът ù беше безумен. Приличаше на циганка, но не беше.

- Колко ви е часа?

- Шест и десет – най-накрая ù отговори един от чакащите на спирката.

- Чакай сега, чакай. Тука минава ли джипката? Джипката отука минава ли? Документите ги няма! Сега като дойде полицая, трябва да му дам чантата. Тя е на роднини чантата. Къде без документи. Джипката минава ли оттука?

       Този, който ù отговори, се отдалечи от нея. Жената беше неспокойна, опърпана. Очите ù постоянно се движеха. Тя продължаваше да си мърмори. Не беше клошарка, но определено беше откачена.

       - К’вото иска т’ва да говори. Аз оправа ли документите... Нема какво, тя каза... Колко ви е часа извинете?

       - Шест и петнайсет – отговори ù един минувач.

- А полицията кога ше дойде? Колко трябва да чакам вече? Чантата трябва да остава.

Пак не получи отговор. По-рано една възрастна жена влезе в диалог с нея. Обясни ù, че най-близкото районно управление е Шесто - на бул. Братя Бъкстон 5. Разговорът не продължи дълго, тъй като лудата започна да обяснява за роднините, че трябва тука да стои, че брат ù бил голям началник  и т. н. Възрастната жена се беше отдалечила с репликата „Е, не знам”. С тази реплика завърши разговора и едно младо момче. А откакто се стъмни хората само и казваха колко е часа и спираха комуникацията.

       Лудата беше с прошарена къса коса и дребни тъмни очи... Въпреки студа, лицето ù не се беше зачервило. Носеше мъжки дънки и светъл шлифер с доста дълги  ръкави. Чантата беше сак – китайски сак – черен на цвят с надписи. Натъпкан сак с нещо обемно, но леко. Към 19 часа лудата се раздвижи. Беше спряла да мърмори и да пита разни неща.

       Тъкмо минаваше покрай един блок, когато чу някакъв силен шум зад нея. Обърна се и видя тялото на млад мъж да лежи безжизнено на земята. Попремига за момент, понамръщи се и погледна към небето.

       - Е сега к’во ше стане? Как ше върнеме чантата? Къде ше ходи... – после изведнъж се разсмя. Обърна се и продължи да мърмори.

       - Аз нема да му давам да ме води там. Просто нема да дам. Нема. Е, като дойде джипката, ше кажа... Само документите да даде.

       Коя беше тази жена? Къде отиваше? Сещаше ли се, че беше говорила с Благо?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Пилешка каша

 

 

                                                                 „Кална локва...  

                                                                 снежинки потъват

                                                                 в отраженията си”

                                                                                         Колин Барбър

 

 

 

-  Днеска нямаше от тоя ориз. Сигурно пак ше заредат, ама...

- Е, то има още от него. Пак ше има...

Двамата вечеряха пилешка каша с доста лук и моркови, две-три скилидки чесън, силно сгъстена и много ароматна от множеството подправки. За последните петдесетина години Вася само няколко пъти беше загаряла любимото ядене на мъжа си Богдан. И то винаги беше свързано с буйствата на дъщеря им. Лошото в случая беше чувството за вина, което оставаше във Вася и най-вече това, че свързваше загорялата тенджера с проблемите на Милена. Ако всичко си беше в ред с тенджерата, тогава оставаше само Милена да се оправи. Поддържането на дома в изключително изряден вид се беше превърнало в част от  борбата със злочестата съдба.

- Колко стана часа ?

       - Айде стига си питала, ше си дойде вече – поде малко троснато Богдан. Лицето му беше като нескончаем информационен поток за проблемите   натрупани през годините.

Вася въздъхна. Ако Богдан беше зареден с мълчалив гняв и още  дълбока тъга, то при нея доминираше страхът. Те клоняха към 80 години; да се чуди човек как още се крепяха след всичко преживяно.

- Еми ше настине. Утре казаха, че ше вали сняг. Пак беше помъкнала  сака с... – каза Вася.

- Айде стига...

Богдан още повече се намръщи и си доизкуса чинията. Загледа се в празната чиния сякаш искаше отново да е пълна, но не защото му се ядеше, а заради това че Вася щеше да започне да мие и оправя най-малко два часа. След което, ако някой влезеше в дома им, никога не би казал, че тук някой се е хранил. Боже, непознат човек би  си помислил, че тук изобщо не живеят хора, да не говорим за старци. Толкова чисто и спретнато  и без абсолютно нищо излишно. Дали наистина живееше тук някой?

По телевизията даваха новини. Бяха открили Бронзова статуя на американския президент Барак Обама като 10-годишно дете в парк в индонезийската столица Джакарта, където американският президент е прекарал част от детството си. Паметникът бе представен като първата скулптура на Обама по света. Тя го изобразяваше като момченце с тениска и къси панталонки, което се усмихва, докато си играе с пеперуда, кацнала на палеца му. После съобщиха, че Обама е живял 4 години (от 6 до 10-годишна възраст - от 1967 до 1971г.) в Джакарта. Майка му Ан Данъм е живяла там преди да се омъжи повторно за индонезиец, когото срещнала в Хавай.

Внезапно Вася и Богдан чуха някакъв трясък. И двамата станаха почти едновременно. Беше 19 часа и 5 минути.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

11 декември – част II

 

  

Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: време да се родиш, и време да умреш; време да садиш, и време да изкорениш насаденото; време да убиваш, и време да лекуваш; време да събаряш, и време да съграждаш; време да плачеш, и време да се смееш; време да тъгуваш, и време да играеш; време да разхвърляш камъни, и време да събираш камъни; време да прегръщаш и време да избягваш прегръдки; време да търсиш, и време да губиш; време да къташ, и време да пилееш; време да раздираш, и време да съшиваш; време да мълчиш, и време да говориш; време да обичаш, и време да мразиш; време за война, и време за мир. 

                                                                                     Еклесиаст 3:1-8

 

 

 

На 11 декември 2009 г. Европейският съюз постигна съгласие за отпускане на 7,2 млрд. евро за подпомагане на развиващите се страни в борбата с климатичните изменения. Средствата представляваха приноса на Европа за подпомагане на развиващите се държави в преодоляването на глобалното затопляне през следващите три години и имаха за цел да дадат тласък на конференцията в Копенхаген за постигане на по-големи резултати. „Всичките 27 страни-членки са дали своя принос,” беше посочил официален представител на ЕС. Страните от ЕС се готвят да отпуснат над 6 млрд. евро (9 млрд. долара) за подпомагане на развиващите се страни в борбата с климатичните промени през следващите три години, беше обявил по-рано британският премиер Гордън Браун. „Мисля, че днес ще бъдат посочени повече от двата милиарда помощи годишно, които се опитваше да постигне шведското председателство на ЕС за периода 2010 – 2012 г.”, беше отбелязал Браун на съвместна пресконференция с френския президент Никола Саркози в кулоарите на срещата на ЕС в Брюксел.

Проектоспоразумението на преговорите на ООН в Копенхаген предвиждаше ограничаване на глобалното затопляне до 1,5–2 градуса Целзий.
По-ниското равнище се подкрепяше от малките островни държави и много африкански нации, силно застрашени от промените в климата. Горната цел бе подкрепена от богатите индустриални държави и новите гиганти като Китай, Индия и Бразилия.
Посочените стойности се отнасяха до повишаване на температурите спрямо прединдустриалната епоха.
       Проектодокументът се очакваше да бъде представен на министрите на околната среда от цял свят с цел да бъде одобрен на 18 декември. Работата на срещата на върха на ЕС бе подновена с представено от Швеция (страната председател) компромисно решение за финансовата помощ за бедните страни при въвеждането на мерки за съкращаване на емисиите на парникови газове, коментираха в Русия. В първия ден от работата на срещата лидерите на ЕС не бяха успели да постигнат съгласие по размерите и формулата за финансиране, тъй като ред източноевропейски страни отказваха да внесат пари във фонда за екологично подпомагане на бедните държави, заради сегашната икономическа криза.

 

*** 

 

На 11 декември 2009 г. гуми със синтетичен каучук на базата на биоматериал станаха най-актуалният продукт на изложение в Дания. Един от първите прототипи на основата на новата субстанция „BioIsoprene” можеха да се видят до 21 декември на централния терминал „Заминаващи” на международното летище в Копенхаген. Иновативната гума щеше да бъде представена и по време на други събития в рамките на световната конференция за климата в Копенхаген. Новата разработка бе резултат от съвместната дейност на двата големи производители на гуми „Goodyear” и „Genencor”, дъщерна фирма на датската „Danisco”, специалист в биотехнологиите. „Първата разработка на гума с BioIsoprene е резултат на огромния ни напредък в преработката на алтернативен на изопрена материал, който се базира на нефт”,  беше пояснил Джес Рьок, ръководител направление Изследователска дейност в „Goodyear”. „Разработването и развиването на „BioIsoprene” може много да ни помогне за намаляването на вредните въздействия върху околната среда чрез употребата на преработваема суровина, а по този начин Goodyear няма да зависи от петролни деривати,”  бе добавил Рьок. „BioIsoprene” е един подходящ заместител на изопрена в продукти като хирургическите ръкавици, топките за голф, лепилото. С него потенциалът и възможностите за развитие на „Genencor” бяха огромни. От една година насам „Goodyear” и „Genencor” си сътрудничеха в разработването и използването на „BioIsoprene” в сферата на производство на гуми. Двете компании създадоха една обща система за производство и планираха да представят първия сериен продукт до 2013 г.

 

***

 

Емисиите въглероден диоксид трябва до 10 години да престанат да се увеличават, ако светът иска покачването на температурите на планетата да бъде ограничено до 2 градуса по Целзий. Това беше показало изследване на Британската метеорологическа служба, цитирано от Франс прес на 11 декември 2009 г. Ако емисиите нараснат през 2020 г., ще има 50-процентна вероятност температурите да се покачат с над 2 градуса по Целзий, което може да предизвика световна катастрофа. Резултатите от изследването бяха представени на световната среща на върха в Копенхаген по проблемите на климата.

 

 

*** 

 

Най-големите наркокартели печелят месечно от производство и трафик на наркотици около 60 милиона долара. Това бе посочено в доклад на Рудолфо Пейков от 11 декември 2009 г., експерт от Международния институт за сигурност и сътрудничество, изнесен на международна конференция в Москва, посветена на антитероризма и борбата с трафика на наркотици. Председателят на Общото събрание на Международния институт за сигурност и сътрудничество Румен Петков бе съобщил за Агенция “Фокус”, че докладът на Рудолфо Пейков е бил изнесен на заключителното заседание на конференцията и е бил посветен на терористичните групи в световен мащаб и производството и разпространението на наркотици. Представени бяха 96 терористични групи от различни точки на страната, като беше направен подробен анализ на потенциала, ресурсите и проявленията, в т.ч. и на „Ал Кайда”. В анализа на Рудолфо Пейков се посочи, че най-големите наркокартели печелят месечно от производство и трафик на наркотици около 60 милиона долара. Отбелязано беше, че ефективното полицейско сътрудничество, съчетано с вече развитата тема за отчитане на спецификата от намесата на военна сила, е изключително сериозна възможност за противодействие на наркотрафика и тероризма.
Общата декларация, с която бе приключил форумът, отбеляза необходимостта от разширяване на сътрудничеството във всички сфери, като на първо място следваше да се акцентира върху гражданското общество и развитие на паралелните връзки с неправителствените организации в подкрепа на държавните институции.

 

***

 

На 11 декември 2009 американският президент Барак Обама отпътува от норвежката столица Осло, където бе на кратко посещение, за да получи Нобелова награда за мир. Държавният глава на САЩ трябваше да пристигне във Вашингтон около обяд. На 18 декември той щеше да замине отново за скандинавска страна, като вземе участие в Конференцията на ООН по промените в климата в датската столица Копенхаген.

 

***

 

Воден от китайската компания CNPC консорциум получи договор за експлоатация на иракското петролно находище Халфая на търг, който се проведе в петък 11 декември 2009 г., предаде АФП, позовавайки се на иракския министър на петрола Хюсейн ал Шахристани. В консорциума участваха още малайзийската „Петронас” и френската „Тотал”.

 

***

 

На 11 декември 2009 в София (България) беше убит един млад мъж. Официално се знаеше, че се е хвърлил от петия етаж.  

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Хиляда години по-късно

 

 

          И сред „днес” вече броди „утре”.

В. Крукс

 

 

 

Обитаемите планети бяха пет. Много неща бяха изключително различни, други убийствено сходни с тези преди 1000 години.

Енер  живееше на „Нова земя” една от най-отдалечените. Работеше в отдела за противодействие на  престъпления свързани с хазарта. Занимаваше се с нещо съвсем безинтересно за него самия, но доста важно за страната, в която живееше. След учредяването на универсалната система за спортни залози – „Унибет аналог” се създадоха условия за манипулации. Така например резултатите се предаваха на живо чрез спътникови еквиваленти, които правеха хиперскок в пространството за приблизително половин секунда – заради отдалечеността на планетите. По този начин от всички планети можеше да се залага онлайн.  Беше намерен трик - бяха разработили и по-бързи устройства, които „прескачаха” за четвърт секунда. Така бяха направени няколко удара чрез т. нар минутни залози.  Енер  засичаше и заглушаваше сигнала на тези устройства. Това, че правеха по-бърз хиперскок създаваше по-добри условия за неутрализиране, тъй като те излъчваха информацинен сигнал точно в определен диапазон.

Енер беше що годе нормален индивид от почти средната класа. Той влизаше в категорията на хората с ранно започване на процеса на безразличие. Въпреки това той все още обичаше да играе тенис – ей така любителски.

Професионалният тенис беше много различен.  След множество скандали обединената  организация  UATP  се беше разпаднала. И то най- вече заради протестите на тенисистите от „Нова земя’ . Тук ускорението на планетата беше 8,8 м/с. Използваха се по-малки, но по-тежки топки. На клей не се играеше изобщо, а полетата бяха с 10 см по-дълги  и 7 см по-широки. Тези промени се налагаха от природните дадености на планетата. На финалното общо състезание обаче, се възприемаха параметри близки до Земните, което си беше форма на дискриминация. След разпадането на федерацията се беше учредило т. нар. „Неформално първенство”. Там състезателите премерваха сили в синтетична среда със средноаритметични показатели – за планетарно ускорение, атмосфера, геометрия на игрището, размер на топките и пр.

Рекордите на Роджър Федерер бяха подобрени, но за кратко. Титлите на победителя бяха отнети след някои констатации. Играчът беше с изкуствена ръка – изцяло изкуствена ръка, произведена и адаптирана за нуждите на тениса. Проблемът беше откритието, че е била предварително програмирана преди важните мачове – по този начин все едно съперникът ти играе с компютър. Скандалите бяха много – че са нарушени правата на инвалид, че това е лъжа, че управляващият чип, фиксиран в лакътя, е поставен от конкуренцията. По-нататък проблемът се задълбочи. Откриха серия от странни злополуки при известни спортисти. Те се оказаха манипулирани – просто състезателите се сдобиваха с по-съвършени крайници, които използваха в конкретния спорт. Този „съвременен допинг” щеше да се замени с нещо още по- ужасно, което си е направо неудобно за коментиране.

Енер беше на 46 години и живееше сам. Обикновено преди да заспи гледаше ситуационни комедии. Любимият му сериал се казваше – „Скъпа Мери”. В него се разказваше за едно момиче и нейното странно семейство, събрано от петте планети. Смешките бяха добре подбрани и свързани с различията, които съществуваха в отделните общества. Хуморът беше компютърно създаден и нямаше как да не забавлява. 

Енер сънуваше от известно време един повтарящ се сън. Как пада от висок етаж и умира. Сънят му включваше самото падане и усещането за някои неща. Енер знаеше, че наблизо има две млади жени. Може би в съседното помещение. Той виждаше един разтревожен мъж, който търсеше жена си, виждаше една луда жена, с която бе говорил по-рано, долавяше присъствието на двама изстрадали старци, които вечеряха. Освен това знаеше, че има слабохарактерен приятел, на който не можеше да помогне и силен приятел тръгнал по-пътя на вещоманията и „усъвършенстването”,  който още по-малко можеше да промени. В съня си имаше приятелка – прекрасна и наивна, която постепенно щеше да попадне в едно средно статистическо житейско разочарование. Енер знаеше, че не пада сам, но това като че ли нямаше значение. Събуждаше се с мисълта, че е убил някого преди 1000 години. Ей така,  докато спи...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Епилог

 

 

Говорят си бор и липа.

- Колко си ми смешна – казал борът. - Всяка есен ти окапват листата и зимата изглеждаш отвратително. Една такава плешива, черна, все едно си мъртва. Ха-ха-ха.

- А ти си носиш едни и същи листа цял живот. То да бяха листа твоите, а те игли – изрепчила се и липата.

Разменили си те още няколко реплики и се скaрали жестоко.

След няколко дни избухнал горски пожар. Огънят почти достигнал и тях и тогава липата казала:

- Не ти се сърдя вече.

- И аз така. Ние умираме обаче.

- Мислиш ли, че има рай и ад на растенията - попитала липата. Огънят вече обхванат един от по-долните ù клони.

- Убеден съм, че има. Там на боровете като мен иглите не са им толкова бодливи.

- Сигурно и на липите не им окапват листата.

- Страх ли те е – попитал борът, който вече до половината бил в огън.

- Страх ме е, да. Виждам, че се превръщам в пепел, която нито боде, нито окапва.