Един ден на наркотиците

Затварям врата. Тъмната стая ме гледа. Започва да плаче. От очите ù падат чаши. Разбиват се в студения под и се пръскат до най-далечните краища на света. Трябва да напълня стаята с вода. Няма вода. Хладилникът е празен. Няма вода. Лазейки на четири крака, масата се приближава към мен. Забивам юмрук в тавана. Падат още чаши. Не се чупят. Масата е до мен. Крия се под тлъстото ù туловище, а тя продължава да се движи напред. Няма вода. Идват още хора - няма място за мен. Стаята е празна, няма вода, няма място за мен. Ножовете и вилиците яростно удрят лъжиците, които търсят вода. Шумът ме побърква. Чувам да капе вода. Шумът ме побърква. Идват още хора, не искат да си тръгнат - търсят вода. Няма вода. Крещя... няма вода. Крещя - няма вода! Капките, които се стичат от тялото ми, падат в лъжицата - тя събира вода. Крясъкът на непознатите раздира кадифето на тишината - искат вода. Няма вода. Възрастна жена със изпито лице идва да търси вода. Няма вода. Разкъсва тялото ми с нокти, връзва вените ми на странни възли и после ги къса. Иска да напълня стаята с вода. И аз искам. Няма вода. Идва смъртта със своите там хапчета, ампули, инжекции и скалпели. Млада и красива е. Има вода, но не мога да я стигна. Не мога да мръдна от самото начало. Не съм мръднал от самото начало. Виждам корените си, слабото си тяло, сухата си кожа. Няма вода. Трябва да напълня стаята с вода. Затварям очи и виждам как хората си тръгват, стаята спира да плаче и се пълни с вода. Навън има мъгла, но в стаята вода. Много вода. Отварям очите си - няма вода.