Днес е 29 февруари. Топъл слънчев ден. Наближава обед и служебната суматоха е утихнала. Преодолявам притеснението си и тръгвам към Елена. До вратата на офиса води тясна пътека, която се отклонява от главния път и свършва точно пред вратата. Оттук не минават случайни минувачи, тръгнеш ли по пътеката, това издава целта ти. Моята цел е да се срещна с Елена. Докато извървя двайсетината метра, ми се струва, че минава цяла вечност. Наближавам, но не виждам никой. Не спирам, продължавам, няма връщане от тук. До вратата са останали няколко метра. Изведнъж на прозореца се показва силует - Елена. Вижда ме и ми махва с ръка. Всъщност само поздрав ли е това, или е покана за гостуване – каквото и да означава, не се замислих нито за миг. Важното е, че жестът е към мен. В автобуса винаги аз съм я поздравявал първи, а сега съм обект на вниманието ú. Нали съм тръгнал към нея и вече нищо ме може да ме спре. Докато измина последните крачки, тя ме посреща на вратата и ме кани да вляза.
Оглеждам се плахо и ...