Днес е 29 февруари. Топъл слънчев ден. Наближава обед и служебната суматоха е утихнала. Преодолявам притеснението си и тръгвам към Елена. До вратата на офиса води тясна пътека, която се отклонява от главния път и свършва точно пред вратата. Оттук не минават случайни минувачи, тръгнеш ли по пътеката, това издава целта ти. Моята цел е да се срещна с Елена. Докато извървя двайсетината метра, ми се струва, че минава цяла вечност. Наближавам, но не виждам никой. Не спирам, продължавам, няма връщане от тук. До вратата са останали няколко метра. Изведнъж на прозореца се показва силует - Елена. Вижда ме и ми махва с ръка. Всъщност само поздрав ли е това, или е покана за гостуване – каквото и да означава, не се замислих нито за миг. Важното е, че жестът е към мен. В автобуса винаги аз съм я поздравявал първи, а сега съм обект на вниманието ú. Нали съм тръгнал към нея и вече нищо ме може да ме спре. Докато измина последните крачки, тя ме посреща на вратата и ме кани да вляза.

Оглеждам се плахо и с притеснение следвам Елена. Преминавам през малко антре и влизам в предното помещение, където е служебният компютър. Явно не са пестили пари за ремонта – нови мебели в стил, като в кабинетите на началниците. Модерно, чисто, а не като при нас. Подредено е, личи си, че тук работят само жени.

- Уютно е тук. А при нас не се трае от вонята от пушачите.

Елена леко се усмихва, но не коментира думите ми.

- Заповядай – посочва ми стол да седна. – С какво да те почерпя – кафе или чай?

Избирам чай. Елена влиза в страничната стаичка, вероятно там е кухненският им ъгъл и след малко ми сервира чай с резенче лимон. Това ме кара да се чувствам като почетен гост. Докато отпивам от чая, заговаряме на различни теми. Споделям по няколко думи за себе си, за децата си. В този момент иззвънява джиесемът на Елена. Чувствам се неудобно, че неволно слушам личния ú разговор, но без да се притеснява от мен, тя спокойно разговаря, все едно е сама в стаята. Приключила с разговора, отново ú звънят, след малко - още едно звънене. Чувствам се съвсем неудобно. Опитвам се да гледам встрани, за да не я притеснявам, но все пак докато говореше по телефона, я наблюдавах крадешком Досега нито за миг не бях се замислял за това – на колко години е? Явно е много по-млада от мен. Около очите има леки бръчици – това издава възрастта на жените и трудно се прикрива. Бих казал, че е на около 36–38 години. Господи, та тя може да ми е дъщеря – повече от двадесет години по-млада.

Но все пак, телефонът е странно изобретение, ако седиш край някого и често му звънят, а ти неволно слушаш разговорите му, научаваш много, без да задаваш въпроси. Ето сега чух подробности за семейството й. А и тя сама ми обясни, това което не ми стана ясно от репликите на разговорите. Дъщеря й е в пети клас и се уговаряха със свекърва си, а след това и с майка си, която живее наблизо, кой да посрещне детето от училище. И накрая последното обаждане е от мъжа ú, който преди да тръгне за кораба си за двумесечен рейс, имал около час свободно време и той щял да посрещне детето. Интересно, как може това да е проблем – дете в пети клас и някой трябва да го придружи, за да пресече оживения булевард. Не попитах къде точно живее и кой е булеварда. А това дете, как ще се оправя само в живота след няколко години – баби ли ще търчат до него или мама и тати. Но нещата могат да се погледнат и по друг начин – това дете е център на внимание на цялата фамилия и всички са загрижени за него.

Слушам за семейството й, и в съзнанието ми се натрапват въпроси: „Какво правя тук? Какво търся? Не направих ли грешка като дойдох неканен? Какво ще стане след това?”

Обажданията по телефона са свършили и сега вниманието ú е насочено към мен. Разговорът скача от тема на тема. Впечатлен съм от прямотата ú, лекотата, с която разговаря по различните теми, отстоява своето мнение и не се бои да спори със събеседника си. Любопитен съм да науча подробности за нея, но за да не изглеждам нахално, не смея да задавам открито въпросите си. Постепенно се събират факти, които потвърждават мнението ми за възрастта ú – през 1990 година е работила в Германия. Пресмятам на ум, че наистина е с около двадесет години по-млада от мен. Сега Елена седи срещу мен и мога спокойно да я гледам. Първите ми впечатленията за нея са изключително приятни – жена, която да е пряма и да знае какво иска, за мен са идеалната комбинация, а тя се среща много рядко. А погледна ли я в очите – и всички тягостни въпроси изчезват. Иска ми се този разговор да няма край.

На бюрото пред компютъра е разгънат вестникът, който е чела Елена. Отдалече мога да прочета само заглавието с най-едър шрифт: „Какво ли не прави любовта?” – след няколко дни е осми март и статията вероятно е по този повод. Това ми припомня една история, повече поучителна отколкото весела. Разказах я на Елена. През пролетта на 1995 година работех във фирма за кабелна телевизия. Така се завъртяха нещата, че работех в екип с един дисководещ, около 35 годишен. Парите от бакшишите ги давахме за бензин за колата ми, с която обикаляхме клиентите си. Сутрин около осем и половина го вземах от тях и продължавахме към фирмата. Никога не беше готов и трябваше да го изчаквам. А в тях бе ад всяка сутрин. Едното дете, две или тригодишно – реве, второто около девет месечно – врещи. Жена му, твърде напълняла след двете раждания, се опитва да сложи ред в дома си и непрекъснато го упреква - какво не е направил, че хич не си поглежда къщата и не й помага. А той се смее и пуснал високо музиката, просто нехае за всичко. Един ден поиска от мен да взема инструменти и с колата пренесохме плоскости за мебели до дома на... любовницата му. И с какво старание и как доизпипваше до най малките подробности стелажите и обзавеждането в дома й. А тя бе около 25 годишна, стройна, красива – и той се старае. Контраст – как се държи пред жена си и как пред любовницата си. Явно младата жена го използваше и той го осъзнаваше. Защо и разказах тази история – просто си мисля, че ако цената да бъда близо до Елена, е да бъда използван по всички възможни начини, съм готов да я платя.

Отпуснал съм се и като че ли аз говоря повече – споделям за своите интереси, хобита, как се ровя из интернет за нови открития, патенти.

- А аз го ползвам основно за болести – болката, с която произнесе тези думи, ме стресна.

Едва сега забелязах обривите по ръцете й. Това обясняваше защо, дори и в сравнително топлите дни, в автобуса я виждах с ръкавици на ръцете, което ме учудваше. Явно тази тема бе болезнена и заговорих за нещо по-приятно - моите командировки и екскурзии в чужбина.

- Не съм ходила в чужбина - работата в Германия не я броя, а ми се иска ми се да се разходя по света. Намерих интересно предложение за екскурзия до Прага, за дните на пролетната ученическа ваканция и исках да отидем с дъщеря ми. Имаме спестени пари, но не мога да изтегля, защото е изтекъл срока на пълномощното, оставено от мъжа ми.

 - Щом се върне, го хващаш за ушите, завеждаш го при нотариуса и на пълномощното отдолу написвате “Безсрочно”.

Елена посреща с усмивка предложението ми. Така, съвсем непринудено достигнахме до темата за професията на мъжа й. Винаги съм имал особено мнение за хората изкарващи прехраната си в морето. Преди няколко години работех в корабостроителницата и по време на изпитанията на кораба, изкарвахме в морето от една до две седмици. Тези няколко дни бяха ад за мен. Прекланям се пред всички работещи в морето – те са в ада, за да изхранят семействата си. А тези, които ги чакат в къщи, как им се отблагодаряват за трудностите, които са изтърпели? Позволих си да споделя това свое мнение пред Елена. Докато ме слушаше, забелязах как се променя изражението й, накрая ме гледаше с учудване като че ли говоря за нещо, което е много далече от нея.

- Моят никога не се е оплаквал – с тези думи тя сложи край на темата.

Останах изненадан от реакцията й, от учудването й, че за някого това може да е проблем. А как се чувства мъжа и в морето? „Моят” тези думи съм чувал не веднъж, когато жени говорят за съпрузите си - като за някаква вещ, нужна за домакинството. А сещала ли се е да го попита? И какъв отговор би чула?

Започва обедната почивка и е неудобно да се задържам повече. Кога ли ще мога отново да дойда? Каквито и да са впечатленията ми от разговора с Елена, над всичко остава само едно, иска ми се да съм до нея, дори и само да я гледам и да ú се радвам.

Минава полунощ. До мен жена ми отдавна е заспала, чувам равномерното й дишане. А аз се въртя в полусън. Опитвам се да заспя, за миг ме унася дрямката, но усещам как ме подхваща вихър от мисли и ме понася и върти. Върти ме в собствените ми впечатления и емоции от последния разговор с Елена. “Моят никога не се е оплаквал.” Тези думи ме блъскат и не мога да заспя. Кънтят в ушите ми, а пред очите ми, както съм в полусън е картина, която от толкова години виждам всеки ден.

Жена ми, в свободното си време, след като е приключила с домакинската работа, се е настанила на дивана. Това е „нейната” територия. По облегалката на дивана са натрупани всякакви нейни вещи – книгата, която чете, несесери за козметика, тефтерче, химикалка и... не знам какво още. Завила се е с одеяло. В краката и друга купчина – дамската и чанта, друго одеяло, някакви дрехи. И тя е в „своята” територия. А за мен какво остава. Аз съм в другия край на стаята, на канапето. В ъгъла, на пода на ниска поставка е компютърът, върху него - монитора. Това е „моята” територия – „зимния ми кабинет”. През лятото компютърът е в стаята на сина ми на втория етаж. Къщата е като мезонет, но двете стаи горе са празни. Те бяха за сина и дъщеря ми, но сега те са със своите семейства. Зиме, за да не топлим отделна стая, аз се свивам долу с компютъра. Всеки в своя ъгъл. Вярно, че компютърът е там от последните няколко години, но и преди това, аз пак бях в същия този ъгъл, а жена ми в „своята” територия. И колко години е така – двайсет, двайсет и пет или повече... „Нейната” територия - и нищо не може да я помръдне от там. Нищо... Опитвам да се промъкна, да се доближа до нея, но трябва да разместя всички тези вещи, за да я достигна, да се сгуша до нея. И каквото и да си мислиш в момента, когато усещаш, че зад гърба ти има нещо, което ти пречи да се отпуснеш, ти иде да станеш, да събереш всичко, да го махнеш и да останете само двамата на дивана. И тогава започва разправията. „Това ми трябва, това толкова ли ти пречи, защо го махаш?”. Иди обяснявай, че искаш около теб и жена ти да няма нищо, просто да сте само двамата. Но не – започнал си да разчистваш купчината, ти си мислиш едно, а тя ти мърмори. И колко пъти, просто вече не ги броиш – банални сцени, които се повтарят с години и накрая всеки си остава в „своята” територия – и пак са минали години. Сещаш се за една разходка в парка и посягаш към телефона. Отговаря ти женски глас, следва лъжата, за да оправдаеш няколкото часа... Отдавна извървян, приключен път.... Останала е само рутината в отношенията у дома и нищо повече...

„Моят никога не се е оплаквал” – това не е ли затваряне в своя територия, не е ли същото – останала е само рутината в отношенията между двама души. Единият не се сеща да попита, а другият не смее да каже. Иска ми се да подтикна Елена да промени отношението си към труда на мъжа си. Говоря с нея, така както се въртя в леглото, до жена си. Говоря ú, а не мога да проумея – сънувам ли, или съм буден. Елена е пред мен, в мислите ми. Като че ли е на тъмна сцена, наоколо е непрогледна тъмнина – само тя е едва осветена. Облечена е с тънък анцуг от материя като блузата, с която я видях на днешната ни среща – на цвят нещо средно между светло резедаво и сиво. Явно не спя, защото съм наясно, че така облечена не съм я виждал. Пред мен е, но вниманието ú не е към мене, а някъде другаде. „Доближи се до мъжа си - не стой толкова далече! – моля я – Послушай ме – иди при него!” Елена се обръща и тръгва към другия край на сцената. „Протегни ръце към него! Погали го!” След няколко крачки, тя се спира, протяга ръце - усещам как докосва някого, но не го виждам - невидим е. “Седни в скута на мъжа си, сгуши се като малко дете в него и го погали! Никой мъж не може да устои на тези ласки! Погали го!” Елена се подчинява на молбите ми. Виждам я как се сгушва в скута на невидимия, свита на топка, коленете ú почти докосват гърдите ú, гали го по лицето. За невидимия – мъжа ú, знам само, че го нарече ”Вальо” в разговора по телефона и че в момента е много далече - в морето, на кораба си. А тук, в мислите си я тласкам в обятията на мъжа ú. „ Елена, гали го - не спирай! Попитай го: „Вальо, добре ли ти е в морето?” Не спирай да го галиш! И ако ти отговори: „ Добре ми е в морето.” – прокълни ме! Прокълни ме с най тежката клетва!” Елена му шепне, не чувам думите ú. Не чувам какво ú отговори невидимият.

Въртя се в леглото. Надигам се леко да погледна часовника със светещи цифри - наближава два часа. Буден съм, а пред очите ми е Елена, сгушена в скута на невидимия - мъжа си. Не мога да се отърся от виденията си. Защо ли я видях точно така? Винаги съм очаквал жена ми да дойде при мен и да ме погали по този начин. Нали именно това ми се е искало – за всичките, повече от трийсет години семеен живот. А случило ли се е?... Елена се яви пред мен - облечена и в прегръдките на мъжа си. Означава ли това, че съм осъзнал, че може да ми е дъщеря. Все едно, ако живеем в едно жилище заедно със семейството на дъщеря ми, да отворя вратата на стаята им и да я сваря в прегръдките на мъжа й. Не мога да мигна от тази вихрушка от мисли. Пред мен се появява отново Елена – усмихната и се чувствам като удавник в бездната на погледа ú... И така до сутринта...

Следва продължение...