Един непораснал романтик (4)

Отминал е празникът на жената и днес отново сме в ритъма на смените – нощна. Странно, но мъжете в автобуса са много малко - дали не ги гони махмурлукът от вчерашния празник. Жените са се скупчили на групичка и си бърборят. Не мога да преодолея емоциите си и избирам място близо до Елена. Опитвам се да се включа в разговорите, но вниманието ми е насочено нея. Днес тя изглежда по-различно. Такава не съм я виждал досега – гримирана. Нали исках да я видя така - но такава ли я очаквах? С ярко червило и синкави сенки от грим около очите – извинявам се на себе си – не мога да я възприема такава. Яркото червило не подхожда на лицето ù, гримът около очите погубва красотата им. За мен си е по-красива без грим – това, което виждам днес, ще приема просто като един експеримент и не ще му обърна повече внимание.

Смяната е започнала. Минава двадесет часа. В момента е спокойно и решавам да навестя Елена. Наясно съм, че е неудобно по време на нощната смяна, затова решавам първо да звънна по телефона. Наближавам по пътеката. Лампите светят ярко, но вътре няма никой. Знам, че телефон има само в служебното помещение. Ако са отзад в стаичката, при позвъняване трябва да се покажат, за да отговорят. Звъня. Странно, никой не се доближава до телефона. А отсреща някой ми отговаря. Поздравявам, питам за Елена, кратка пауза, докато ù подадат слушалката. ”Елена, здравей, искате ли компания?” “Ние в момента гледаме телевизия” - тези думи ги каза спокойно, но последва кратка пауза, тонът ù рязко се смени – ядосано, назидателно: ”И никаква компания не ни е нужна!” - и затвори телефона.

Силна и звучна плесница, та чак ушите ми писнаха. Едва сега разгадах загадката, защо не успявах да видя Елена по време на нощните смени. Просто са се събирали при колежката си в офиса отсреща, пренасочвали телефона и хем не могат да бъдат изненадани от началниците, хем компанията се е събрала. Не успях да предвидя и това, че там има телевизор - навън не се вижда никаква антена. След конфузната ситуация остава само едно - да си подвия опашката. Тръгвам да се прибирам. На другия край на сградата е офисът, където е Елена заедно с колежките си. От тази страна щорите са спуснати и нищо не се вижда Бавно се влача по пътя, но когато подминавам ъгъла, не издържам и се обръщам. Сега виждам прозорците от другата страна на офиса. Трите колежки са насочили поглед в една посока – към телевизора. Елена бе обърната встрани и видях само профила ù. Втрещих се от гледката – тя бе с вдигната коса, вързана на малка опашчица. Такава исках да я видя – с вдигната коса, с открито лице. Далече е, но ми се струва, че е на една ръка разстояние. Изумен съм от промяната – толкова е чаровна с тази прическа. Нямам сили да откъсна погледа си от нея. Не мога да преценя колко време съм стоял така, може би само секунда или минута. Все пак се усещам, че видят ли ме, ще стане скандално и бързам да се отдалеча.

Трябва да призная пред себе си, че съм обсебен от тази жена. Ето сега не мога да откъсна поглед от нея. Исках да я видя с открито лице - видях я по-чаровна от всякога. Преди два часа в автобуса не приемах неумелия ù грим, но тръгнах към нея. Иска ми се да съм до нея, както и да изглежда, нуждая се от компанията ù. “Не се нуждаем от никаква компания” – а това е нейният отговор. Тези думи не ми дават мира. Минават часове, а мен не ме свърта на едно място.

Наближава полунощ, Смяната се случи спокойна, без аварии и аз реших да направя, както го наричах “инспекция” на подчинените си - да ги проверя. Тези от смяната, които са свободни, са се събрали и са решили да се почерпят. Появата ми ги смущава в първия момент, но скоро се отпускат и ме канят на масата. “Шефе, какво предпочиташ? Домашно вино или водка? Виното се оказа превъзходно и както ми беше криво, прехвърлих многократно собствената си мярка. Изпих повече от литър. След около час се надигнах и усетих, че ще се строполя. “Шефе, да извикаме ли колата.” Само това ми липсваше, че се изложих пред хората си, а след това да се излагам и пред шофьора. Подпирайки се на стената си тръгнах, а и студеният въздух навън ме поосвежи. От много години не бях се напивал така. А сега се напих от мъка и безпомощност, но дали се отърсих от чувството за болка. Прибрах се пеша по главния път, който минава край офисите на Елена и на колежките ù. От едната страна, там, където бе телевизорът, светеше и едната колежка, както съм я виждал всяка нощна смяна, работеше сама. В другия офис, Елена и другата ù колежка, както винаги, просто не ги виждам - може би са си легнали... Е, това е друга тема. Щом се сещам за това, значи съм започнал да изтрезнявам... Изкарах късмет, че до края на смяната нямаше аварии.

Приготвил съм малък подарък за Елена. Търся повод да изразя вниманието си към нея, дори това да е чрез някоя дреболия. Как ли е приела розата, която ù подарих? Дали я е отнесла у дома си? Мисля, че не. Но това сега няма значение. Приготвил съм ù нов подарък и отивам да ù го поднеса. Може би вниманието, с което я обсипвам, е вниманието, което аз очаквам, но не съм получил.

 Колежките разговарят прави и преди да почукам, и двете ме посрещат на вратата. Елена ме поглежда въпросително - колежката ù остава на крачка зад нея.

- Аз излизам, нямам време.

- Дойдох само за малко. Донесох ти диск с интересни клипове - подавам ù кутийката.

Елена оглежда диска, повъртя го в ръцете си и ми го връща.

- Бързам, нямам време. Трябва да отида до администрацията и да подпиша едни документи.

- Не е ли възможно да го оставиш вътре и след това да излезеш. Отново ли да идвам, за да ти донеса клиповете? – нейното упорство ми прозвуча като отрицание - Моля те.

Елена взе диска, остави го на бюрото и бързо излезе.

- Може ли да те придружа за малко, за да ти кажа какво съм ти донесъл.

- Моля те. Бързам - гласът на Елена звучи с притеснение като че ли моето присъствие е неудобно и компрометиращо. Пред кого ли – колежката ù е на крачка зад нея.

- До портала са няколко минути път, това време ще ми е достатъчно.

Тръгвам заедно с Елена. Обяснявам ù какво съм записал на диска. Клиповете наистина бяха интересни и оригинални. В един терариум две костенурки се сбиват помежду си, когато там е пусната трета костенурка - бой между костенурки.

Елена като че ли се е успокоила и ме слуша с интерес, дори забавя крачка.

- Нормално е да се сбият за женската - това вече го казва с усмивка.

- На диска съм сложил и снимки от изложбата на Леонардо Да Винчи в София. Сам съм ги снимал миналата година, но може би трябва да ти обясня кое какво е.

- Аз също исках да разгледам изложбата. Ще ми е интересно да ги видя.

Почти сме достигнали портала. Пропускът ми не е у мен и не мога да продължа по-нататък, въпреки че администрацията е на не повече от стотина метра. Елена се обръща и тръгва към изхода.

- Накрая съм записал и две песни. Те са поздрав за теб – докато успея да изрека тези думи, тя се е отдалечила вече на няколко крачки.

Елена се извръща за миг към мен с усмивка и продължава. Аз я проследявам с поглед. Денят е топъл и тя е тръгнала без връхна дреха. Сега мога да я огледам по-спокойно и в гръб. Стройна е, само задните ù части са като че ли по-заоблени и са опънали джинсите – нали не е в първа младост. Каквото и да си мисля за нея, все пак е жена и не мога да гледам на нея по друг начин, а и е красива. Тя се отдалечава със същата походка както всякога – припряна и забързана, раменете леко приведени напред, погледът сведен надолу. В такт с всяка крачка черните ù коси се люлеят с рязък ритъм и от това движенията ù изглеждат още по-припряни и като че ли нервни.

Гледам след нея и не подозирам къде отива и какво ще се случи. Ако знаех, на колене бих я молил да спре, да се откаже. Но сега нищо не предизвиква съмнение у мен и я наблюдавам, докато се скрие зад ъгъла. Защо ли бързах да ù донеса диска? Едва ли бяха клиповете с костенурките и снимките от изложбата – те са отдавна в компютъра ми и не са най-спешното нещо. Бързах за друго – исках да ù подаря песните. Харесвах ги, две песни на АББА, избрани не случайно измежду многото. Първата “Angel Eyes”, която със самото заглавие бе комплимент за красотата на Елена, за магията на усмивката ù. Това, което не бях казал на глас до сега, исках да кажа с песента. Кога ли ще събера смелост да ù го кажа – да я погледна в очите и да изрека на глас “Красива си”... Втората песен, която избрах - ”The Day Before You Came” е с много приятна мелодия. Представях си как танцувам с Елена, плътно притиснати един до друг, носим се в плавния ритъм на блуса, сами далече от всички и всичко и около нас да е само музиката... Видения...

Месеци по-късно намерих в интернет текстовете на двете песни и се убедих, че незнайна сила ме е накарала да избера точно тях. Символиката бе толкова ясна, че само слепец не би я забелязал – “... и ще трябва да платиш цената”. Тези думи се повтаряха много пъти в текста на “Ангелски очи”. А самото заглавието на втората песен “Денят преди твоето пристигане” – кой къде е отишъл и от къде ще пристигне? Но това е след месеци, а сега бавно се прибирам и звъненето на служебния телефон ме изтръгва от мечтания танц с Елена...

Следващата нощна смяна бе ад. Просто всичко си беше както трябва – точно като за тринайсти, е, не беше петък, но това не винаги е необходимо, за да е по традицията. Заредиха се авария след авария, през цялата смяна не спряхме заедно с колегата ми, нито за минутка. Не съм суеверен, но посрещам със страх датата тринайсти. Преди няколко години на тринайсти, петък, в двадесет и три часа, лумна най-големият пожар в нашата смяна. Докато пристигна, хората ми почти се бяха справили, но тичаха за още пожарогасители. Цял шкаф с оборудване бе овъглен, само в единия ъгъл все още гореше със слаб пламък. Докато чаках да донесат новите пожарогасители и се чудех с какво да помогна, духнах пламъка като свещ и той угасна. Останаха да светят зловещо в тъмнината само нажежените рамки и обгорени кабели. Наистина е зловещо! Защо разказвам това – за да покажа с какво настроение излизам от смяна на тринайсти...

Автобусът намалява пред спирката ми и тръгвам да слизам. Елена си бърбори с Нина, явно за тях смяната е била много по-спокойна и сега са бодри. На коленете си Елена крепи огромна торба с багаж. Приятно ми е да я видя в добро настроение, на мен това ми действа като допинг и на мига ми става весело на душата.

- Радвам се, явно при вас смяната не е била като моята, точно като на тринайсти.

Елена се обърна към мен, но преди да се срещнат погледите ни, почувствах как засиява усмивката ù. Само след миг срещу мен проблясват искриците по повърхността на синята бездна на очите ù. Тази усмивка, този поглед – чувствам се луд от безумно щастие, но автобусът вече е спрял и колегите ми ме изтикват към вратата. Кога ли отново ще се повтори този миг? Слизам като си мисля как ще дочакам следващата среща – нали пред мен са много смени. Кога ли ще видя отново тази сияйна сърдечна усмивка? Но нито за миг не се замислям какво означава огромната торба с багаж.

Следва продължение