Един непораснал романтик (9)

- Е, как си? Настояваше да се видим.

- Не съм добре. Не мога да спя. Нямам настроение. Не знам какво ми става.

- Ти пак си влюбен! – трапчинките по бузите на жената, с която сме имали „луда фиеста”, играят закачливо, но не мога да разбера дали ми се присмива или ме съжалява – Секс?

Това ми идва в повече и под тежестта на думите ù се свивам на фотьойла и се изчервявам. Зоя стои права пред мен и ме гледа изпитателно, а аз съм смазан - не мога да кажа нищо повече. Наистина ли ми личи, та само с един поглед ù е ясно как се чувствам.

Вчера вечерта не издържах и казах на жена си думи, които трябваше да премълча. Днес не ме свърта на едно място. Търся си някакво занимание, залъгвам се, че това ще ме разсее. Хрумва ми да отида да си платя данъците. Пеша ще отида до данъчното, ще изчакам опашката и докато се върна, ще минат няколко часа. Посреща ме табела - „Започваме от утре - първи април”. Утешителната ми програма пропадна. Тръгвам да се прибирам. И с всичкия си акъл, докато се чудех какво да правя в останалите свободни часове, звъннах на Зоя, тя живее наблизо, само през две улици. Не сме се срещали повече от шест месеца, откакто ù занесох снимките от сватбата на дъщеря си.

Сега, свит на фотьойла, като че се опитвам да се скрия и се червя като малко дете, направило беля. „Ти пак си влюбен” – думи, казани с тон като че ли това ми се случва по три пъти на ден и да го чуеш от жената, с която някога бяхме толкова близки. Може би за нея сега съм само приятел, но аз не мога да я нарека бившата – нали често ù звъня и на всяка наша среща, макар да са много рядко, протягам ръка да я погаля. Сутринта излязох от къщи с мисълта да се поразсея, а докъде докарах нещата. Дете да беше на мое място, щеше да е по-разумно, а не да дава воля на емоциите си. Остава ми само едно – да проговоря.

- Ами... нали ме познаваш добре... какъв секс...

Явно съм разкрит и освен да си призная не ми остава нищо друго. Разказвам с няколко думи какви емоции са ми се стоварили на главата. Опитвам се да спестя подробностите за Елена, дори не казвам името ù, а просто я нарекох „Сините очи”. По-подробно споделям за жена ми, как реагира на откровенията ми предната вечер.

- Намери си някакво занимание. Това ще те разсее и ще ти мине по-бързо.

Чувствам се неудобно от всичко, което сам забърках. В мислите ми е една жена, а стоя пред друга и споделям чувствата си. Помощ ли очаквам, или утеха. Струва ми се, че се държа като малко дете, което не може да проумее какво трябва да прави. Бързо се измъквам от темата за „Сините очи”. Ако някой ме наблюдава отстрани, какво ли ще си помисли: „Абе, тоя с колко жени се занимава едновременно? Колко са му в мислите – две, три или четири? Широко му е сърцето, но ли има място за всички? Колкото и да е голямо това сърце, не им ли е малко тесничко и се блъскат една друга?” Смешен съм и пред Зоя, щом ме съветва как да се отърся от тези емоции – всъщност какво ли друго би могла да каже.

Преди няколко дни колегата ми подхвърли идеята да опиша историите си и да ги публикувам. Нали и пред Елена казах, че пиша книга. В няколко разказа ще споделя преживяванията си, които са оставили най-ярка следа през последните четиридесет години. За първото, което започвам да пиша, вече съм избрал заглавието – „Горчиво кафе”. Тъй като компютърът е в ъгъла до канапето, нямам място за клавиатурата и за да не я държа на коленете си, завъртам холската масичка и успявам да се подредя, за да печатам. В началото писането върви много бавно, на втория ден се залисах, закъснях да върна масичката обратно и жена ми ме свари - дори не успях да затворя файла.

- Какво пишеш? – не можа да сдържи любопитството си.

- Пиша книга – бързам да скрия текста – Ако някога я завърша и я намериш на масата, аз вече ще съм си тръгнал.

Казвам го съвсем сериозно, минали са едва няколко дни от откровеното ми признание. Жена ми приема съвсем хладнокръвно думите ми, спокойно, без емоции.

- Къде ще ходиш. Нали къщата е твоя.

Изненадах се от спокойствието, с което ми отвърна. Предния път тя нарече откровението ми шега, а сега приема думите ми съвсем сериозно. Явно усеща, че „шегата” не е съвсем измислена. А сега, кое да спасява първо - и двамата си даваме сметка, че става дума за заплатата ми. Тръгна ли си, повече няма да оставям всичките си пари на масата, просто няма да има нищо... Прекалих с откровенията си. Все пак жена ми не заслужава такова отношение – имаме две големи деца и близо трийсет и две години брак, това ни обвързва, каквото и да е минало през главите ни. Трябва да обуздая емоциите си и да не ги стоварвам на хората около себе си...

След три дни лутане, в търсене на буквите по клавиатурата, първият ми разказ е завършен. Това е началото на щурата ми идея да напиша биографична книга. Докато щраках с един пръст по клавишите, си мислех и за следващите истории, които ще разкажа, какви ще са заглавията им. Намерил съм с какво да ангажирам вниманието си и се опитвам да се съсредоточа единствено в писането - такъв беше и съветът на Зоя, да си намеря занимание. Естествено, тя е първият ми читател – „Въпреки че ми е познато, прочетох го на един дъх и ми хареса. Пиши следващите разкази!”

Но да опиша преживяванията, които са оставили ярка следа в съзнанието ми - май не е най-подходящото, което можех да направя. Както се казва: „От трън, та на глог”. Исках да се отърся от мислите си за една жена, а разбудих духа на други спомени. „С гръб, подпрян на стената, едва стоях прав, гласът ми трепереше, струваше ми се, че ще припадна. Илина ме гледаше изпитателно...” – може да не съм успял да предам чувствата си в току-що завършения си разказ, но докато пишех тези редове, се разплаках, тихо без глас, само сълзите ми капеха върху клавиатурата. Е, да плача, това ми се е случвало и друг път – преди повече от двайсет години, но това е една от следващите истории, която ще включа в книжката си. „Ревльо! Женчо такъв!” – може би заслужавам да ме нарекат така, то и името ми е такова. А когато те попитат: „Какво ще ти допринесе това, че ме обичаш?” – да се смееш ли, да плачеш ли, или да бягаш презглава? Докато си мисля какво и как да напиша, правя още една беля като малко дете, което не се замисля за последиците от постъпките си. Регистрирах се в литературните сайтове с истинското си име, а някои от героите в моите разкази едва ли биха се съгласили с това. В момента не осъзнавам, че това може да е проблем. Но стореното, сторено.

Няколко дни вече съм във вихъра на еуфорията от първата ми творба. След като Зоя изказа мнението си, веднага публикувах разказа си в интернет, а дали щях да имам самочувствие на писател, чаках да решат читателите. Признавам, че първите коментари и увеличаващият се брой четения погъделичкаха самолюбието ми – а това ангажираше вниманието ми.

Не смея да отида отново при Елена. А ми се искам да науча всичко за нея, интересува ме всяка подробност - мисля си, че така ще съм по-близо до нея. Ще мога ли поне да узная фамилията ù, рождената ù дата. Нина ми обясни къде живее, но каза само „блока зад аптеките”. Аптеките ги знам, но в блока са много апартаменти. Отново съм по следите ù, но този път отивам в администрацията. Там имам познат, младо момче, което преди няколко години работеше при мен, но се премести в градския филиал, явно на мнозина не им е приятно да се друсат с автобуса, докато отидат на работа. „Не вярвам да успея да намеря информация за твоята позната. Трябва да се ровя в архив, в който нямам достъп и ще се вдигне много шум”. След няколко дни съм отново при него, но не е успял да направи нищо. Повече не настоявах, за да си няма неприятности заради мен. Но при това лутане по следите на Елена ме споходи идеята и аз да се преместя. Уж се опитвам да се съсредоточа в работата си, а не успявам. Шефът ми ме следи зорко – нали преди около половин година ми беше вдигнал мерника и ме наказа и сега отново започват конфликтите и то за дреболии. Ако работим с нея на едно място, макар и в различни смени, има някаква възможност да се срещаме, по-точно да се разминаваме на портала – това все пак е начин да я виждам.

Елена е пред очите ми със своята прихлупена прическа. А ми се иска да е с вдигната коса и открито лице. Не може ли да имам поне нейна фотография така, както мечтая да изглежда. Ако успея да я срещна и да я помоля за снимка, или още по-добре да я заведа във фотоателие, където ще ù направят портрет. В мислите си я виждам как ще изглежда и за да има малко еротика в портрета, си я представям с вдигнати ръце как подрежда косите си. Но кой ще направи качествена фотография? Оказва се, че вече няма фотографи художници. Питам на няколко места – навсякъде правят само снимки за документи, а аз търся майстор на художествена фотография. Изредих десетина ателиета и накрая ми посочиха къде да отида, дори бе близо до блока, където живее Елена. Мечтая си как ще ù направят портрет и ще мога винаги да си я гледам.

През деня си имам някакви ангажименти. Заради смените имам повече свободно време от жена ми и редовно ù помагам в домакинската работа, единствено не посягах да готвя. Чистенето с прахосмукачката и миенето на чиниите върша основно аз – а за типично мъжките дейности по поддръжката на къщата и всички ремонти, за тях не казвам нищо, те са си естествено мое задължение и никога не съм ги отбягвал. Преди осемнайсет години сам построих втори етаж на къщата, за да има отделни стаи за всяко дете. А сега ми трябва многократно подканяне, за да измия няколко чинии – из къщи не ми се подхваща нищо и така е вече няколко месеца.

Уж се опитвам да се занимавам с нещо, което да отдалечи мислите ми от Елена, а каквото и да подхвана става така, че отново в центъра на всичко е тази жена – търся кой да ми даде информация за нея, фотоателие, където да ù направят портрет – като че ли нищо друго не съществува. А писането, то трябваше да ме разсее, но основната причина да се захвана с него, е казаните думи пред Елена: „Пиша книга и искам ти да си първият ми читател”. А това, което исках да напиша, е всичко останало неизказано пред Елена. И какво точно ще напиша за нея? Попаднах в омагьосан кръг. Досега съм написал само един разказ, но изоставих литературните си занимания. Денем все пак има моменти, когато мога да откъсна мислите си от нея – но вечерите стават непоносими.

 Близо месец е изминал, откакто Елена се премести. Всяка нощ тя е пред очите ми и се опитвам да разговарям с нея. Искам да получа отговор на въпросите си, но няма на кого да ги задам. Като че ли играя някакъв спектакъл и се чува само моят глас – като в монолог. Задавам и въпроси, а не чувам думите ù, само аз си представям как би ми отговорила. Отново същият въпрос, а сам си давам друг отговор, все едно, че Елена е изразила друго мнение и още един отговор, и още един. Как да разпозная истината? Безброй въпроси и за никой от тях не съм наясно какво мисли тя. Безкраен монолог, от който се въртя в леглото, без да мигна.

Всяка вечер изнасям моно спектакъл пред Елена. Аз с моите въпроси - всеки път едно и също. Всичко, което не съм успял да ù кажа, сега изричам пред нея. „Не искам да ти давам никакви надежди” - не мога да намеря обяснение на тези нейни думи. Исках да говоря с нея и очаквах отговор, би ли ме приела сред познатите си. А сега как ли се чувства, ако знае, че е в мислите на някого? Ще приеме ли спокойно някой да е влюбен в нея. Или това ще я притеснява – погледите, жестовете, стремежа му да е близо до нея. И това е под зорките погледи на колегите, копнеещи за клюки, готови да се намесят във всичко, само и само да се забавляват. Искам да съм до Елена, макар и само като познат, но мога ли да скрия чувствата си, да останат незабелязани от околните. Едва заговорих със Зоя и тя ми каза: „Ти си влюбен”. Явно ми личи и това не е останало скрито и от колежките на Елена и сигурно сега я одумват: „Той е влюбен в теб, а ти приемаш компанията му!”.

Въртя се в леглото, не мога да мигна. От всички въпроси е останал един: „Притеснява ли те? Някой се е влюбил в теб, личи му, поглед, жест.” Та това ми прозвуча като стихотворение. Не мога сам да си отговоря. Не мигвам до сутринта...

Докато жена ми се приготвя за работа, с клавиатура на коленете пиша... първото си стихотворение. През нощта видях само първия стих, а сега продължавам да пиша, не мога да проумея откъде извират тези думи, никога не съм си мислил това, никога по този начин не съм виждал отношението си към Елена. Странно ми звучи последния стих:

„Презрение за него,

 така ще е далеч.

 Различен е - и повече не ще те изкушава.”

 Това е като проклятие. Сам произнасям проклятие над себе си! Не мога да проумея това ли съм искал да кажа. Написано е вече, оставям го така, каквото и да изразява. Преди жена ми да излезе от къщи, стихотворението ми е публикувано в интернет.

Тези стихове са за Елена – родени са в огъня, който ме гори. Ще ù ги занеса, както и да ме посрещне, както и да реагира. Обещах ù книга, а до момента имам готови само един разказ и едно стихотворение. Подготвил съм и съдържанието на бъдещата си книга – сборник разкази, имам идея за сюжетите им. Не е ли по-добре да напиша още един разказ, при Елена мога да отида най-рано вдруги ден, едва тогава ще съм свободен между смените. Набързо написвам и втория си разказ „Внимавайте с улова”. Това, че бързах, не бе добре, стана някак си безлично, сухо. Но сега това няма значение, с нетърпение очаквам деня, когато ще видя отново Елена...

Следва продължение...