Един пореден ден...

                                                 Един пореден ден...

  Един пореден ден, а може би последен... Странно, нали? Веждаш истината и... пак, не можеш да я приемеш. Трудно е... То, реално, на теория е по-лесно. Но на практика...

  Петър стоеше на терасата, засмуквайки последния фас. Дробовете вече го боляха, но той палеше един след друг. Не знаеше откъде дойде тази страст към цигарите... пак имаше някаква жена замесена.

  Тези жени... винаги беше така. Първо впечатление – отрицателно. Опознават го малко – изведнъж става „свестен”, „готин” и т.н. Опознават го още повече (обикновено след преминаване на някаква граница) – изведнъж се превръща във всичко гадно, всичко жалко на този свят. Изведнъж получава един отрезвяващ „шамар”. Мислеше за последната си „голяма любов”. Наистина беше открил нещо повече в нея. Някакъв особен потенциал. Но за жалост – само потенциал. Дали пък тя не беше още дете? Въпреки възрастта си? Осемнадесет години са и много, и малко...

  Има осемнадесетгодишни хора, които са по-мъдри и от 80- годишен човек, видял, препатил, с една дума - мъдрец. А има и 18-годишни бебета. Поне така си мислеше той... не знаеше. Знаеше само едно нещо- за пореден път... за пореден път изживяваше това чувство- че е жалък. Не приемаше нейната вина – тя нямаше. Поне не за него. И все пак, един мъж, ако не може да задържи някаква ... при себе си, какъв мъж е тогава? И пак си спомни срещите по кафенетата, нейните дълбоки, сини очи, разкриващи нещо повече от общоприетото мнение, разкривайки една красива душа... Нейната усмивка, която е някак особена, изникна пред него. И той усети болка в гърдите. И все пак, запали поредния фас...

София,                                                                                              Никола

01.06.2008                                                                                        Кондов