Една осъзната реалност

Тази вечер погледнах нагоре и знаеш ли какво видях. Небето беше по-красиво от всякога. Тъмният небосвод над мене бе осеян с безброй звезди, някои гаснещи - показващи на света колко тъжно може да бъде красивото, други греещи ярко, отразявайки нечие щастие по света, трети пък, които просто стоят сгушени в “памуковите облаци над нас, застилат плътно одеяло” -  те ни казват, че има и неща, които са толкова много, толкова хубави и стоят скрити, не се виждат с просто око, а трябва да се вгледаш внимателно, за да ги разграничиш от мнозинството и да намериш най-красивата звезда - твоята половинка, която с нетърпение очаква да бъде открита и оценена. Гледах тази чудна природна картина и си помислих дали и ти не правиш същото в този момент. В следващия момент осъзнах, че никога не сме гледали на нещата по един и същ начин, винаги се разминаваме, дори с малко. Разбира се, че в този момент ти не стоиш сама навън и да гледаш глупавото небе. Отново и отново изскачаш в главата  ми, а жалкото е, че не мога да те спра.

                В следващия момент тези мисли са в ума ми и не намирам същото опиянение, което небето ми носеше само преди минута. Сега се чувствам някак празен, защото няма какво да ми даде онази искра, която ти запали в мене съвсем несъзнателно и после я изгаси толкова лесно, само с няколко думи и действия. Чудя се дали скоро отново някой ще ме накара да се почувствам жив и дали отново някой ще накара в стомаха ми да запърхат пеперуди. Разбира се, че ще се случи, но кога... Тези и още доста въпроси ме измъчват тази вечер и затова не спя. Понякога ме е страх, дори от съня, защото зная, че ти ще бъдеш там,  а когато те сънувам, всичко е толкова хубаво и когато се събудя на сутринта, се обръщам в леглото, с надежда да усетя миризмата на косата ти и галя възглавницата, надявайки се тя да има същия допир както кожата ти - оставам разочарован, разбира се. Примирявам се, нямам друг избор. Дърпам завесите и пред мене се разкрива един нов свят, пълен с какви ли не предизвикателства, които чакат да бъдат приети. Слънчевите лъчи бавно галят кожата ми, постепенно се вдигат от ръцете през тялото ми и стигат до лицето и когато ме заслепят, се чувствам сякаш ти стоиш пред мене, защото присъствието ти също ме заслепяваше, но това беше преди… Тези два вида заслепяване си приличат само по едно нещо обаче - ти си отиваш, слънчевите лъчи просто се спират за момент на лицето ми и след това ме отминават, като продължават напред по своя път. Дните се нижат както пясъка между шепите на човек, никога не можеш да ги задържиш, още повече да ги спреш. Времето е безспирно, като течаща река,  не можеш да построиш бенд, за да предотвратиш вечното ù течение…

„Outside the dreaming you are alone

Six billion people and you are alone

Now I thinking about you and I hope so you did the same

How many times you wish a moment like this

Feeling it and surprise me with that decision „ (OTH)

                                                                                                                                                                            E-S