Всичко започна в едни най-обикновен ден. За пореден път отидох на училище, но още с отварянето на очите си разбрах, че ще ми се случи нещо необикновено. Първият звънец удари... Ходех, както винаги, бавно, скапано, но въпреки това с високо вдигната глава. Случайно, с периферното си зрение, видях едно добро детско лице. Това беше момиче. Лицето й беше супер измъчено. Бях сигурен, че в нея се крие дълбока болка. Продължих по коридора на мъченията и се заврях в класната стая. Първият час отмина в мислене за това детско лице. Щастливият звън прозвуча в цялото училище. Всички се раздвижиха. Аз също отлепих от стола си и се отправих навън. По дългият коридор на мъченията, на същото място, срещнах същото детско лице. Замислих се: "Но какво всъщност може да мъчи това момиче? Та тя е още дете...". Естествено продължих и излязох от даскалото. Чу се отново камбанения звън за влизане в час. Вървях по коридора отпуснат и небрежен. Погледите ни, с това дете, се срещнаха. Очите й излъчваха голяма тъга. Усетих някакво странно чувство. Чувството на омраза към целия свят. Заболя ме много... Мислих... Мислих... Но въпреки това не можех да проумея каква болка може да се крие в това невинно дете. Целият ми ден отмина в мислене за нея. С какво тя е заслужила тази болка и това страдание?
      И така ден след ден наблюдавах това момиче незабелязано. Нямаше никаква промяна в изражението й. Тя нямаше причина за радост. Съдбата реши да ни срещне. Говорейки с нея, аз осъзнах, че тя е много, много нещастна. Учуди ме фактът, че тя е надживала доста връсниците си. Детето беше твърде интелигентно, за да се ядосва за дребни работи. Тя обичаше да бъде изслушвана. Притежаваше много положителни качества. Мислите й бяха много ясни и точни. Усетих, че тя е момиче с амбиции и цели. Спазваше личните си принципи. Мечтите й за живота бяха твъде прости. Усетих някакво силно чувство. Това не беше любов. Много по-красиво от нея беше -  една силна привъзаност. Нямаше нищо по-красиво от това. Това беше човекът, с когото можех да споделя всичко, да си изплача мъката и да помечтая заедно с него. За мен тя беше най-ценното нещо, след родителите.
      Човек колкото и добре да живее все някога умира. Заради това се равам на малките неща. За мен е много по-важно да имам човек до себе си, отколкото пари в джоба си. Може би никой няма да изпита това силно чувство към момиче, което аз изпитах. Всичко беше като една красива бяла приказка. Нямаше нищо по-хубаво... Това беше една магическа реалност. Красиво беше като във филм, но въпреки това беше истина. Няма да го забравя цял живот.

                                                                                                                                                                             / KisskilleRcHe/