Една съдба

 Вървях по прашните алеи на града, отрупани със смачкани отпадъци, изхвърлени от терасите на кооперациите и чух яростния крясък на една разярена жена от мазите на една от сградите. Тя преживяваше отново и отново случилото се с нея. Мъжът й я беше изоставил, навярно й е изневерил много пъти и то пред очите й. Крещеше и крещеше. Риташе и чупеше мебелите в оскъдната стая или поне така ми се виждаше - беше тъмно. Минувачите бързо отминаваха прозорчето, откъдето се чуваха виковете й. Други пък се споглеждаха и се молеха да не ги стигне нещо подобно тях или близките им. Аз? Аз й съчувствах, сякаш усещах болката й, макар че въобще не я познавах. Тъжно ми бе за нея, искаше ми се да я прегърна и да си поговорим, но... майка ми ме дръпна и потеглихме нанякъде.