О, Мелампус – не дишаше сърцето на Белла, – когато будна в света закрача, мисълта без свян и пречка, и с устрем най-голям при теб отлита, а щом ресници неусетно склопя и в съня отворя си очите, образът ти мигом отпреде ми изниква, най-мил, най-близък, тъй светъл и любим. Умолявам те, кажи, има ли как да отвлека душата си от твоя свят и как отново себе си да стана? За да свърши теглото на този мъчен пробег от мен към теб и мир в сърцето ми да дойде – блажен туптеж, възпрян само тук, а не обзет от погубен полет, там, при теб…
Първи се подаде Хайви, гладък и причесан, само с тук-таме пробягваща в невидното ту плът, ту дреха. Пъстрите му очи подскачаха върху всеки жаден поглед, отправен към него. Изкуственият мъж за сетен път се порадва скришом, в “руденото” си сърце, на нестихващия интерес, който беше обзел Земята и нейната орбита към работата на двамата “превръщащи” мъже. И разбира се, към нейните резултати.
На няколко крачки зад Хайви вървеше той – Амитаон Мелампус!
Белла притвори очи. ...