Еленът на Дядо Коледа

Вековните борове бяха отрупани със сняг. Бели сипкави преспи бяха покрили цялото село и изглеждаха като огромно пухкаво одеяло, а храстите покрай тясната пътека сякаш бяха захаросани. Дим излизаше от коминчетата на къщите, носеше със себе си топлината на празника и разпръскваше аромата на коледни сладкиши.

Малки снежинки падаха върху личицето на Боян, който стискаше здраво писмото в ръка и бързаше към къщичката в края на селото.

Той знаеше тайната. Чудатият старец там, когото всички смятаха за малко смахнат и когото почти никой никога не виждаше, беше в действителност Дядо Коледа. Беше го разбрал съвсем случайно. Един ден, докато играеха и се гонеха с приятели, Боян бе решил да се скрие в дървената постройка на стареца, в която той отглеждаше кравите си. Но щом открехна скърцащата врата и надникна вътре, ахна от изненада. Животните бяха невероятно грациозни и имаха огромни разклонени рога. Това бяха елени, а най-едрият от тях размърда червения си нос. В ъгъла пък се намираше една огромна лъскава шейна.

В съседство до Боян живееше малкият Стефчо. Той никога не играеше с другите деца, никога не присъстваше на празненства и виждаше околния свят единствено от тесния прозорец на стаята си. Стефчо страдаше от някаква тайнствена болест от няколко години и не познаваше радостите на детството. Боян често го посещаваше и му носеше лакомства.

Тази сутрин взе от кекса на баба си и отиде право в дома на болното момче.

-         Написал ли си писмо до Дядо Коледа? – попита Боян.

-         Всяка година пиша едно и също, искам да оздравея, но Дядо Коледа не изпълнява моите желания. Тази година не съм, няма смисъл.

-         А не искаш ли някаква играчка като всички деца?

-         Е, никога не съм се пързалял с шейна, а много бих искал, но не мога да излизам.

-         Може пък писмата ти да не са стигнали до него. Хайде, напиши пак и ми дай писмото, аз лично ще го изпратя – подкани го Боян.

С треперещи ръчички Стефчо бе написал на листа:

„Мили Дядо Коледа,

Много те моля, донеси ми здраве! Тогава и мама ще е щастлива и няма да плаче повече.

Ако все пак ми помогнеш да оздравея, може да ми донесеш и една малка шейничка, някаква съвсем обикновена.

С много обич,

Стефчо“

………

И ето че час по-късно, хванал писмото на Стефчо, Боян бързаше да го предаде лично на стареца. Оставаха само два дни до Коледа.

Изкачи се по криволичещата пътека и след миг се озова пред вратата. Почука няколко пъти и се заоглежда наоколо. Никой не отваряше.

Реши да потърси добрия старец при елените. Надникна през процепа на вратата и го съзря, но той изглеждаше някак тъжен и умислен.

Детето отвори вратата и се намъкна вътре.

-         Какво търсиш тук, момче?

-         Дядо Коледа…..

-         Знаеш кой съм? – повдигна вежди възрастният мъж.

-         Да, знам от известно време. Дойдох да ти донеса едно закъсняло писмо. То е от Стефчо, но той е много болен. Много те моля, вземи го!

Старецът сведе очи и въздъхна.

-         Боя се, че тази година никое дете няма да получи подарък – тъжно промълви той.

-         Как така? – възкликна Боян.

-         Огледай се наоколо. Еленът с червения нос го няма, някой го е откраднал, а без него и останалите не могат да летят. Няма как да раздам подаръците….

……..

Боян извика приятелите си Антон и Ели и им разказа какво се беше случило. С тях беше и котето на Боян - обикновен котарак, но с петниста окраска и доста едро за вида си, затова се наричаше Рис.

-         Следователно имаме два дни да открием елена, иначе всички деца ще бъдат разочаровани! – завърши разказа си момчето.

-         На кого му е притрябвал елен? – зачуди се Ели. – И как ще го направим?

-         Вижте, това е професор Вихров. Той е най-умният човек в селото. Хайде да му разкажем и да поискаме съвет от него! – предложи Антон.

-         Добре, може би ще имаме нужда от помощта на възрастен – съгласи се Боян.

Децата изтичаха към мъжа и се надпреварваха да го засипват с информация.

Професор Вихров някога бе работил за най-престижните научни институти, но от години вече бе пенсионер и живееше на село. Беше си построил домашна лаборатория, в която продължаваше да прави опити и да поддържа духа си.

-         И знаете ли кога точно е изчезнал еленът? – попита той.

-         Да – потвърди Боян. – Тази нощ. Вчера късно Дядо Коледа е нахранил животните и всички са били там, а тази сутрин отишъл да им сложи прясна вода и този с червения нос липсвал.

-         Спомняте ли си миналата година, когато направихме коледни венци и с тях украсихме всички къщи в селото? – каза Антон. – Тогава господин Мърваков излезе, свали венеца от неговата врата и го стъпка. Той не обича Коледа. Живее си сам в онази стара тъмнозелена къща и мрази всички и всичко наоколо. Възможно е той да е отмъкнал елена.

-         Може и да си прав – каза Боян. – Но аз си помислих и за госпожа Чакърова от магазина за играчки. Представете си, че Дядо Коледа не успее да раздаде подаръците в коледната нощ. На сутринта всички родители ще хукнат панически да купуват играчки от магазина ѝ. Тя определено има интерес.

-         Умни деца сте вие – засмя се професорът. - Но все пак не прибързвайте! Госпожа Чакърова е мила дама, обича децата и не ми се вярва да е способна на това. А може да има някаква причина господин Мърваков да е махнал венеца. Възможно е да е алергичен, например към борови връхчета. Някои хора са алергични към морски дарове, други - към цитрусови плодове, аз пък – към моркови и така нататък. А и дори да мрази Коледа, това не го прави задължително крадец.

-         Какво предлагате да направим? – попита Ели.

-         Всичко е покрито със сняг, а в снега остават следи. Тези от елен са ясно различими. Разгледайте около мястото на кражбата. Ако откриете някакви следи, проследете ги. Освен това можете да проучите всеки от заподозрените какво е правил тази нощ.

-         Благодарим Ви, професоре!

Децата решиха да се разделят - Боян щеше да огледа за следи, Ели щеше да отиде в магазина за играчки и да се опита да разбере къде е била госпожа Чакърова през изминалата нощ, а Антон щеше да навести господин Мърваков. Разбраха се да се срещнат отново на същото място след два часа.

…………….

-         Хайде, докладвайте! – обърна се Боян към приятелите си.

-         Госпожа Чакърова отпада – с недоволство каза Ели. – Вчера по обяд цялото семейство са заминали за празниците, а магазинът е затворен.

-         Господин Мърваков пък бил в болница от три дни, явно не е и той. Ти откри ли някакви следи?

-         Не, няма никакви! Всичко е заличено, сякаш нарочно.

-         И какво ще правим сега? – промълви Ели.

-         Хайде да отидем до лабораторията на професор Вихров и да се посъветваме с него! – предложи Антон.

Нетипично за това време на годината, слънцето напичаше и снегът започваше да се топи. Децата се отправиха към дома на учения с надеждата, че четири глави мислят по-добре от три. Откриха професора в градината му, цепеше дърва за камината си.

-         Хайде да влезем вътре и да го обсъдим! Тук е студено, чак ръцете ми почервеняха – каза мъжът.

-         Чакайте! – извика Боян.

-         Какво има? – запитаха останалите в един глас.

-         Професоре, отворете вратата на онази барака за инструменти!

-         Какви ги говориш, дете?

-         Отворете я!

Всички стояха като вцепенени.

-         Сега! – настоя момчето.

Професор Вихров бавно пристъпи към бараката и отключи вратата. Тя се отвори, а вътре весело хрупаше един елен с червен нос.

-         Знаех си, че си много умен – промърмори професорът. – Как се досети?

-         Преди няколко часа споменахте, че сте алергичен към моркови. А ръцете Ви са много зачервени. Твърдите, че е от студа, но в момента е доста топло. Предположих, че дланите Ви са били в контакт именно с моркови. А защо са Ви, ако не можете да ги ядете? Сетих се, че елените обичат такава храна. Огледах се наоколо и се спрях на бараката за инструменти – това е едно чудесно скривалище!

…….

Беше денят след Коледа. На площадчето между бакалията и пощата цареше празнично оживление. Весели деца се гонеха и се замеряха със снежни топки. Боян, Ели и Антон се въргаляха в снега, а котето Рис палаво подскачаше около тях. Най-щастлив от всички беше малкият Стефчо, който гордо стискаше с ръчички въжето на новата си лъскава шейна с кормило. Бузките му бяха поруменели и смехът му бе звънлив и енергичен – той беше здрав.

Дядо Коледа бе сменил червения костюм и отново се бе превърнал в чудатия старец от края на селото. Стоеше отстрани и се радваше на детската глъчка. В далечината забеляза професор Вихров с огромна кутия в ръце.

-         Изпекох малко сладки и искам да се извиня на всички – гузно промърмори ученият, когато се приближи.

-         Щом си осъзнал грешката си, значи всичко е наред! – добродушно отвърна Дядо Коледа. – Но все пак, кажи ми какво те накара да вземеш елена ми?

-         Аз съм учен и не вярвам в магии. Исках да изследвам животното и да разбера как лети. Представяте ли си какво откритие щеше да е това! И щеше да бъде в полза на цялото човечество. Но за съжаление еленът така и не полетя, когато беше при мен.

-         Да ме беше попитал, щях да ти обясня. Коледната магия съществува, но тя е невидима за науката. Елените летят с енергия, създавана от вярата в детските сърца и добрите постъпки.