Колко бързо лети времето! Месецът ми тук отвори криле и изхвърча! Неприятно връщане... Свръхбагаж... Сълзи. Сополи... Липсва една думичка: “Благодарим!“ Само плочката ще ми остане... Познато, нали?

   Напрежението ме прави tonta (глупава - исп.). Слагам сандалите в кошницата да премина през митницата и от бързане да се радвам на нови ютии и прахосмукачки, ги забравям на лентата и навлизам в другата територия – с изпразнено портмоне и боса хуквам към самолета за втората ми родина Испания. Вметвам, че бабичките на моята възраст трябва да си стоят вкъщи, за да не се загубят или да забравят накъде са тръгнали. Орисия!!! А този терминал 4 - лабиринт! Опасно е за по-слабо ориентираните, дето гонят 60. Въртиш се в кръг и накрая пак на влакчето. За нас, новоизлюпените европейки, е полезно да тренираме въртене на едно място, да не ни се схващат колената и ставите!...

                                                   В Испания

   Жива и здрава(?) се “метнах“ в ежедневието. Минах да ме видят, че вече плувам в “чужди води“ и да разбера дали не ме чукнала кризата в някои от къщите ми.

   Сеньората от събота ме посрещна с радост. Изгорели  ù бяха част от крушките и се беше задръстила тръбата за мръсната вода. Няколко мравчици  се бяха наредили в редици под масата, за което я уведомих, без да ме е грижа, че тя изпитва ужас от тях. Мислех си, че като ù кажа, че у нас , в България, си щъкат спокойно навсякъде и аз им правя път, ще се успокои, но тя скочи срещу мен и извика:

   - Ти си ги донесла от там!

   Ядосах се и категорично отговорих:

   - Ами, да! Причината да си ходя два пъти в годината е да нося български мравки, за да се подобри нацията на испанските индивиди! Пренасям ги в найлонови пликове и бурканчета в големия куфар, да не ми ги намерят в ръчния багаж! После ги пускам по домовете, където работя!

   Освен кризата, тия тук май ги е налегнало и още нещо...

   Изненадите не свършиха.

   След обяд имах консултация със специалист-травматолог. Мислех, че като съм чакала 6 месеца, той ще ми “погали“ левия крак, който ме тормози денем и нощем и ще приключи болката. Човекът разгледа едно-друго на компютъра и деликатно ми намекна да си събера партушините и обратно “за мравки“ в България.

   Наум си казах:

   - Тоя не ме познава! Аз от тук не мърдам, докато съм на самоход! В края на краищата защо плащам толкоз години осигуровка към MAPFRE-REPATRIACION, да ме придвижат  до моята България, в случай, че... А и как да оставя този цирк тук?

   Специалистът ми обясни, че кръстът ми се нуждае от подкрепа, защото гръбнакът се е износил и не ще да го държи. Трябва да се сложат плакетили, и аз не разбрах точно какво, но се вмъкват в тялото.

   - Няма да стане! - отсякох. - Не по друга причина, ами като си ходя в България за нова пратка мравки, как ще минавам през пискалото? За една тока на сандалите щях да се кача боса на самолета, а с тези метални неща, ако не мога да убедя полицаите какво им е предназначението, току виж се наложило спешно да ме нарежат на парчета, че алармата на вратата със сигурност няма да ме пусне да мина!... Ще търпя болката, няма как.

   Най-големите изненади бяха на края.

   Плакатът на входната врата на Емилио и Мари гласеше: “Добре дошла! Липсваше ни много. На децата също.“ Имали са предвид котаците. Те нямат рожби, защото не обичат деца. Четирите котки са достатъчни, за да изпитат семейните отговорности на папа Емилио и мама Мари.

   В един от холовете стърчаха небостъргачи от дрехи. Мина ми мисълта, че ще се местят, но версията отпадна, като видях листчето до купчините. Чатнах какво трябва да правя. Хукнах да взема новата маркова ютия, която мислех, че Емилио ми е купил и се срещнах с очи в очи със старата, без пара, която ти мие и краката, като тече. Извиних ù се за това, че законите за пенсиониране са се променили. Увеличила се е възрастта - 63 години за гладачките и 20 години за ютиите. Така че я помолих да се поти повече, за да навлажнява малко дрехите, щом не иска да пуска пара!

   Същия номер ми погодиха Фелипе и Сусана, както и другите с “гумената метла“. На тяхната бележка пишеше, че било много топло времето в Мадрид (докато аз съм се излежавала на нашето черноморие на хладинка!) и те не са гладили.

   Чак след десет години намерих отговор на един въпрос, който през цялото това време гризеше съзнанието ми. Затова, значи, пращят гардеробите им от дрехи! Прави са хората! Слугинята може да си отиде за месец и да реши да си удължи ваканцията и те  използуват резервите си до дупка. Олекна ми на душата, че вече имам отговор на фундаменталния въпрос за дрехите в гардеробите им.

   Горните редове са извадка от дневника ми, който си водя години наред. Една молба към читателите: да нахвъллят от време на време случки и да ги споделят с вас. Не е нужно само да работим! Трябва  да остане нещо за поколенията! В противен случай откъде ще знаят децата ни колко горчиви са понякога дните? Аз пиша и плача, но се радвам, защото все повече хора ме срещат и ми казват: “Да знаеш как се смях на статията ти за кризата и твоя градинар Фелипе!, или със сълзи на очите ми доверяват:„Как плаках на стихчето за внука ти: „Никога, никога да не научи какво е от екран да се радваш на внуче!“

                         БЛАГОДАРЯ НА РЕДАКТОРИТЕ И НА ВСИЧКИ, КОИТО ПРОЧЕТОХА!

                                                      С обич: Елена Нинова

                                                         край