Емилия и Анна

Глава единадесета

      Дните минаваха монотонно. В болницата липсваха средства и трябваше да се правят икономии от всичко. Министерството настояваше за мероприятия за намаляване на персонала.  Главната лекарка, д-р Игнатова, отказа да прави предложения  за уволнение. Мотивът- в Гериатрията имаше нужда от много персонал. Възрастните имаха нужда от много грижи и помощ. Повечето не можеха да се обслужват сами, непрекъснато имаха нужда от санитарки и медсестри. Да не говорим, че  между болните имаше много случаи на тежък Алцхаймер, а също така и старчески  психически отклонения.  И.....

Една сутрин неочаквано  пред болницата в град Банкя спряха няколко Мерцедеса. Беше дошла лично  новата Министърка за да представи новия Главен лекар на Гериатричната болница.  Злите езици говореха, че Премиерът се запознал  с нея на едно кръстовище, харесал я и  поканил да заеме Министерския пост. Пепеляшка срещнала  приказния Принц е се превърнала в Министър. Какво  ли не говорят хората.

Д-р Игнатова беше  изненадана,  докато останалите членове на персонала бяха направо шокирани от безцеремонните действия на новоизлюпената Министърка. Игнатова напусна болницата с гордо вдигната глава, като не забрави да отиде да  се сбогува с д-р Анна Симеонова.

Новият началник на болницата  идваше от Хасково, където дълги години беше  лекар  на  пожарникарите в града.  

Още на следващата сутрин, д-р Дерибеев покани заместничката  в  своя кабинет , за да обсъдят “въпроси от особена важност”, както се изрази той. 

След като я разпита подробно за личния й живот- женена, разведена, има ли деца, къде живее, с кого живее и т.н., поиска от д-р Ангелова списък на приближените на бившата шефка. Емилия го слушаше и не вярваше на ушите си, дали пък не сънуваше? Събеседването  продължаваше повече от час, а  не бяха обсъдили нито един въпрос свързан с болните и тяхното лечение.

-Ангелова, след работа ще те закарам с колата си. Ела в кабинета ми и ще тръгнем заедно,- каза Дерибеев и съзаклятнически намигна на чаровната си заместничка. Не си губеше времето новият началник, беше  първата мисъл която  мина през главата й. 

Точна като винаги, в 18,30 Емилия почука на кабинета на новото началство.

-Влез, влез,- се чу от вътрешноста на кабинета. 

-Ние сме готови да тръгваме, -усмихната каза д-р Ангелова, влизайки в кабинета с  малкия Борис.

             Лицето на Дерибеев се беше удължило като преварени макарони. Гледаше ту заместничката си, ту детето и никак не можеше да асимилира присъствието на малкия в кабинета си.

-Ама, нали казахте, че нямате деца? Чие е това дете? Какво търси тук в болницата? – като картечница  изстреля едновремено множество въпроси Главният лекар – д-р Дерибеев. 

-Внук е на една пациентка. Докато тя се лекува при нас, аз се грижа за малкия. Казва се Борис. И обръщайки се към детето добави “Кажи добър ден на чичко доктор” .  Ние сме готови да  тръгваме, 

д-р Дерибеев. Още веднъж Ви благодаря за любезната покана. Борис също Ви благодари, много обичал да се вози на  хубава кола.- В гласа на Емилия се чувстваше тънка ирония. 

-Много  съжалявам Ангелова, непредвидени обстоятелства ми налагат да остана тук поне още два часа.  Трябва да поработя. 

-Не се притеснявайте, в този час има много автобуси. Ще се повозим друг път.- и Емилия поведе малкия Борис към спирката.

     В средата на Октомври времето неочаквано застудя. Вятърът носеше окапалите есенни листа по полето и по неочаквано опустялите улици на малкото градче. Местните се бяха прибрали на топло в домовете си, виладжиите бяха потеглили за София, а многобройните, през лятото, почиващи по санаториуми и почивни станции, бяха сериозно намаляли. Въпреки мекият микроклимат на Банкя, тази есен започваше със студен северен вятър. Хората бяха облекли топли якета, вдигнали бяха яките и походката им беше станала  по-забързана. На пазара сергиите обикновено отрупани с пресни плодове и зеленчуци пустееха. Само най-закоравелите сергиджии, стояха на работните си места и  все по- честичко надигаха плоските шишета, скрити във вътрешните им джобове.

Лошото време се беше пренесло и в Гериатричната болница. Част от  персонала беше уволнен по целесъобразност, други бяха преместени. Новите попълнения нямаха опит с толкова възрастни болни и  оплакванията и скандалите бяха станали ежедневие.  Емилия  също  би напуснала, но  я задържаше   задължението да се грижи за малкия Борис. 

За един месец, детето беше така свикнало с леля Еми,  че  за нищо на света не се отделяше от нея. Когато бяха в къщи Бобо ходеше по петите й из апартамента, в кухнята, в хола или в спалнята и  не изпускаше от очи Емилия.  На улицата  се държаха за ръце като влюбени и все повече и по-често говореха на български. Детето бързо напредваше, но все още смесваше  така двата езика, че понякога  тя се смееше на неимоверните комбинации  които може да измисли само едно  дете.

        В болницата Борис прекарваше времето в рисуване, игра на “Лего” за най- малките, и естествено с Анна, която разказвайки  приказки го учеше на български.  От друга страна, общуването  с внука  се беше оказала най-добрата терапия за Анна. С всеки изминат ден силите й се възвръщаха и д-р Герасимова, се надяваше до края на месеца да я изпишат, за  да се прибере в дома си.

Емилия беше дежурна нощта срещу сряда.  Малкият Борис беше спал  на походно легло, в стаята  на баба си. Сутринта към 10 часа тръгнаха за София. 

Към обяд излезе силен вятър, небето почерня сякаш наближаваше нощта.  Едри капки заудряха по тенекиените первази на прозорците. Дъждът образуваше  такава плътна стена  пред прозорците, че дърветата в парка бяха изчезнали зад водната завеса.  Светкавици разкъсаха небето и след броени секунди  се  чу страхотен  трясък на гръмотевици. Хората имаха чувството, че е настъпило Второто произшествие.  Нали предсказваха, че  краят на света ще  настъпи на 21 декември 2012 година. Но за сега тази дата беше далече.

Анна се беше зачела в  нашумялия сатиричен роман   на Алек Попов – “Мисия в Лондон” .  Изведнъж в стаята стана толкова тъмно, че беше невъзможно да се чете.  Анна остави книгата до себе си. Затвори очи и се отпусна.  Не й се спеше, след обяд беше спала достатъчно дълго. Детето беше в София и тя нямаше друго занимание. Присъствието на малкото дяволче я изпълваше с необикновена радост, макар в определени моменти  я изморяваше. Но това беше сладка умора и Анна с нетърпение очакваше момента когато ръка за ръка ще се разхождат в Борисовата градина, край езерото “Ариана”,  край езерото с лилиите и Борис ще се люлее на  детската площадка с други дечица. Въднъж у дома, животът им щеше да стане по-спокоен, по-интересен и Борис бързо щеше да си намери другарчета, за да изживее детството си под нейните грижи,  да забрави сполетялото ги нещастие. Децата бързо забравят, утешаваше се Анна, мечтаейки  в тъмното с затворени очи.

Изведнъж вратата се отвори шумно и на прага застана мъж на средна възраст. Невисок  на ръст,  със  закръглено коремче, и начало на оплешивяване. Анна никога до сега не беше виждала в болницата този човек. Сигурно е посетител,  който в тъмното беше сбъркал стаята търсейки близък на лечение тук. Анна мълчеше в очакване мъжът да се извини и затвори вратата. Той стори именно това, само че от вътрешната страна и се доближи до Анна.

-Какво искате, кого търсите?- с известен страх попита тя.

-Никого не търся,  влязох случайно г-жо. Аз съм д-р Дерибеев, новият главен лекар на болницата. А ти коя си?

       Анна знаеше  за смяната на д-р Игнатова, беше подочула това онова за новото началство, но не беше го виждала, както и много други болни. Д-р Дерибеев не бързаше да се запознава с болните.

Тя се понадигна в леглото си, впери очите си в него, сякаш  щеше да го изследва под микроскоп,  разходи погледа си от оплешивяващата му глава до долния край на измачканите му пантолони, върна се към очите му и със спокоен тон каза:

-Аз съм д-р Анна Симеонова.

-Извинете колежке, чувах за Вас и нещастието което Ви е настигнало. Моля да ме извините. Тонът му беше коренно променен. И побърза да добави:

-Искренно Ви съчувствам,  загубата на три най-скъпи същества едновременно наистина е голямо нещастие.

-Защо три, загинаха дъщеря ми и съпругът й,- с тон изпълнен със скръб  каза Анна.

-Казаха ми, че след няколко дни, вследствие на раните,  е починала и внучката Ви. Така е нещастието никога не идва само, колежке. Съдба. И главният напусна стаята.

Анна се чувстваше смазана от тонове каменни блокове, стаята изведнъж се завъртя  пред очите й вертикално, след това хоризонтално и стените се стовариха с пълна сила върху гърдите й. Не можеше да диша, сякаш една стоманена ръка стискаше гърлото й. Почувства остра болка в лявата половина на гърба и светът около нея потъна в тъмнина.

Анна се опитваше да плува в някакво езеро, в което вместо вода имаше някаква гъста, мазна течност подобна на петрол, но цветът беше тъмно червен като сок от вишни.  Анна се опитваше да плува към брега, но ръцете й не загребваха нищо друго освен въздух. В далечината просветна и далече от нея се появи Борис, мъжът когото беше обичала цял живот. Той беше протегнал ръка, но въпреки  нечовешките усилия, Анна не успяваше да се хване за подадената  ръка. Колкото и да се приближаваше до нея,  спасителната ръка сякаш се отдалечаваше, оставайки все така протегната към нея. Анна направи едно последно свръхчовешко усилие за да хване ръката на Борис, но в последния момент той я отдръпна и Анна потъна в тъмната течност.

В 18 часа дежурната сестра донесе лекарствата, но Анна беше в безсъзнание.  Предупредена дежурната лекарка дотича с екипа за бърза помощ, закараха болната в интензивното отделение, предприеха всички възможни действия за да върнат Анна към живота, но болната беше изпаднала в кома. Поставиха я на апаратно дишане и приложиха широка гама медикаментозни приоми, но без резултат.  Информираха лекуващата лекарка,  и д-р Герасимова пристигна със собствената си кола точно в 23 часа. Придружаваше я  Емилия. 

      Три дни екипът се бори за спасяването на д-р Анна Симеонова, 72 часа Емилия стоя неотлъчно до нея,  но съдбата беше решила друго. И в този случай лекарите се оказаха безпомощни. Д-р Анна Симеонова се прости със земния си живот.  И така,  никой не разбра  причината за втория и фатален масиран инфаркт  на Анна. Малкият Борис оставаше съвсем сам на този свят.