Ес` Таре́л: Сърцето на стихиите- част 16

Иренвейл потръпна. Земетръсът беше мощен. Разцепването на земята бе като душевна рана за нея.  Усети пронизващ студ. Ледена пот покри кожата ѝ. Въздухът не ѝ достигаше, сърцето ѝ блъскаше като полудяло в гърдите.

Нещо лошо се случваше наблизо и злото приближаваше все повече. А тя нямаше сили да се изправи срещу него. Да му устои.

Пред очите ѝ тъмнееше, виеше ѝ се свят. Затова и когато стражът на Ледената канцелария, влязъл в килията ѝ заговори, тя замалко не се разрида от ядно безсилие:

— Пазителко на вътрешната тишина,  Иренвейл Керелин!  По заповед на Негово Величество и с благословията на Хармониарх Орвион Лет` Саал, твоят престой в Ледената канцелария приключи. 

Внезапна болка без видима причина прониза Иренвейл . Значеше ли това, че е осъдена на смърт? Или че ѝ предстои нещо още по-страшно и от разпитите на инквизиторите? 

Надянаха качулка на главата ѝ и я поведоха нанякъде. Дълго или кратко беше ходенето, нямаше как да каже, но когато я махнаха, тя видя пред себе си Орвион. А до него, с типичния за него непроницаемо-невъзмутим маниер, Вирон бе застинал в очакване. 

Високите сводове на една от многото разкошни зали на Л`Ернатис приглушаваха звука на гласовете на велможите и слугите, пъплещи по коридорите на Двореца, превръщайки всяка дума в почти тържествено ехо. Навън, през витражите, утрото се опитваше да пробие през воала на нощта, но облаците над столицата бяха тежки, почти оловни.

— Добре дошла, Иренвейл! Надявам се не ни се сърдиш заради предприетите от нас мерки за сигурност? —  започна тактично Орвион. 

— Странен избор на изразни средства. И похвати на действие. — отвърна Иренвейл. Но да— да кажем, че ви прощавам. 

— Това е добре. Дано си готова за път! Защото още утре заминаваш за Монт'Талонис. 

— По какви дела, Ваше Равновесие?— поинтересува се тя

 — Време е да започнеш обучението си в земна и въздушна майа. 

—  Нима? И висшите стихийници са съгласни? 

—  Аз и кралят сме. Това е достатъчно.

Категоричността в гласа на хармониарха наведе Иренвейл на мисълта, че Бащата на Баланса е използвал някои не особено приятни и законни методи за убеждаване на майите да го подкрепят в решението му. Това ѝ се стори забавно и тя се засмя, но двамата мъже срещу ѝ не споделяха доброто ѝ настроение. Напротив— и Орвион,  и Вирон бяха плашещо мрачни и напрегнати. Като че им предстоеше да изпълнят нечия смъртна присъда всеки момент. Дали пък изпращането ѝ в средището на въздуха и земята не представляваше точно това?

— А Тарелин? Задачата ми спрямо него отменена ли е?

Орвион само се намръщи и се обърна към Вирон, чийто ледено-син поглед отвърна мълчаливо на въпроса му с потвърждение. 

— Тарелин ще почака. Нужно е час по-скоро да бъдеш посветена, Ира. А доколкото те познавам, това въобще няма да представлява проблем за теб. Вярвам, че нетърпението от срещата с наставниците ти е взаимно. Все пак ще те обучават лично  Езерил и Белариен.

Иренвейл премига бързо. Сърцето ѝ още се опитваше да догони мисълта. Монт’Талонис… крепостта, издълбана в недрата на планината, извисяваща се сред облаците, вечно огласяна от вятъра, където се преплитаха дисциплината на земята и непокорството на небето. Там, където живееха най-скъпите ѝ същества в цял Еквалис…

Но защо вместо да предвкусва радостта, тревога стягаше гърлото ѝ?

— И все пак… Какво ще се случи с него? Не е ли опасно да бъде оставен без контрол…

— Не е оставен… Кателана е с него. — включи се най-сетне и Вирон.
Каза го без да се усмихва и в съсредоточеността му, Иренвейл  долови лек изпитателен нюанс. Опита се да проникне отвъд, но Пречистителят не ѝ позволи. Не и този път.

— Така значи. Много непостоянен е нашият Първи в изборите си. Но не съм изненадана. Това е отличителен белег на стихията. Хубаво! Нямам против. А ти, Пречистителю? Какво е твоето мнение по въпроса за усвояването на още и неограничена стихийност от мен?

Беше си чиста проба провокация. Вирон го знаеше. Иренвейл се обръщаше към него като към съперник, неприятел, но всъщност подлагаше на проверка  верността му към каузата. И към самия него.

 — Моето одобрение не е нужно. Имаш думата ми, че не ще попреча на обучението ти обаче. Стига да се придържаш към Баланса. — Произнесе го спокойно, почти любезно. — Но ще следя какво правиш там. Въздухът и земята могат да те издигнат и пречистят… или да те смачкат.

Орвион го стрелна с поглед, но не каза нищо. Вместо това се обърна отново към Иренвейл:
— Ще имаш приятелите си за наставници, но ще бъдеш и наблюдавана. Вятърът ще ти покаже пътя, земята ще те научи на търпение. И ако успееш да ги овладееш навреме, ще получим шанс да се справим с онова, което неминуемо ще ни връхлети.

— А ако не успея? — попита тя, макар вече да знаеше отговора.

Вирон се приведе леко напред, очите му проблеснаха в синьо-сивата утринна заря, която се прокрадваше през високия прозорец на залата.
— Тогава няма да се наложи да се тревожиш за бъдещето си. Защото такова просто няма да има.

Тишината, която последва, бе по-тежка и от най-дълбокия мрак в килията ѝ.

— Подготви се — рече Орвион, този път по-меко. — Монт’Талонис те очаква.

Иренвейл кимна, но в мислите ѝ вече бушуваше друго — студът, който бе усетила при земетръса. Нещо ѝ подсказваше, че Монт’Талонис няма да е място само на обучение…а порталът към ново и опасно бойно поле.

Далечен шум се прокрадна през тежките врати на залата — първо като глухо бучене, после като надигаща се вълна от гласове. Орвион замълча и погледна към Вирон. Иренвейл леко се наведе напред, прислушвайки се.

Шумът се превърна в скандирания, които изпълниха двореца с напрегнато ехо. Орвион отмести поглед към високия прозорец и видя как от улицата към главния двор се стичат хора, с лица озарени не от пламъци, а от възторг.

— Какво, в името на чистото равновесие… — прошепна Вирон, докато бързите стъпки на стражата отекваха из коридорите.

Тримата излязоха на балкона. В долния двор тълпата се бе струпала около две фигури. Кателана — сияеща в огнено червено, с коси, сплетени като пламъци, и очи, блестящи като разтопен кехлибар. А до нея… Тарелин. Първичният Огън, в цялата си непринудена мощ, с кожа като жива магма, светкавици по жилите му, ореол от топлина, който разсичаше сутрешната мъгла.

Хората се тълпяха, ръцете им се протягаха, сякаш искаха да докоснат самата стихия. Някои коленичиха. Други шепнеха молитви. Имаше и такива, чиито очи блестяха от обожание, смесено със страх.

— Боготворят  го… — прошепна Иренвейл, като че ли и тя самата бе във властта на онзи необясним магнетизъм.

Вирон стисна перилото. 

— Това не е на добро. Нито за кралството, нито за равновесието.

—Но е неизбежно — отвърна Орвион, без да отмества поглед от сцената. — И, опасявам се, именно така ще се разрази истинската буря.

В този миг Тарелин вдигна глава и очите му — тъмни като бездна, но горящи отвътре — срещнаха тези на хармониарха. Леката усмивка, която се плъзна по устните му, не бе нито приятелска, нито враждебна. Тя бе просто обещание.

Скандиранията отвън внезапно се превърнаха в пронизителни писъци. Вратите на двора се разтресоха, а в следващия миг тълпата се раздвои с хаотичен рев. От сенките на уличките около двореца се втурнаха маскирани нападатели — бързи, координирани, въоръжени със стоманени копия и къси арбалети.

Сантирон, който бе излязъл да приветства Тарелин, вдигна ръка за тишина, но първата стрела профуча опасно близо до лицето му. Ейриен, стоящ от дясната му страна, моментално реагира — въздухът около него се сгъсти и завихри, отблъсквайки следващата вълна стрели. Но нападателите бяха твърде много и защитата му започна да пропуска.

— В името на Баланса! Къде са стихийниците-стражи? — извика той, докато пантите на южната порта се огъваха под напора.

Орвион не се нуждаеше от специална покана. Хармониархът, затваряйки очи, се остави на четирите стихии да го подемат и понесат леко, внимателно, както само един върховен повелител на елементите може да бъде подхванат. В следващият миг, Сърцевезникът вече стоеше до канцелариста, опрял гръб в неговия. С един жест вятърът на Ейриен се сля с неговата земна сила — паветата под краката на нападателите се разтресоха и разцепиха, издигайки се като каменни вълни. 

 Иренвейл, успяла да слезе по най-бързия възможен начин, макар още слаба след принудителния си престой в Ледената канцелария, изправи гръб и вдигна ръце. Поток от нагорещен въздух изригна напред, запалвайки и разтапяйки оръжия и хора в бяла пара.

В суматохата Кателана бе изчезнала в тълпата, но Тарелин остана — неподвижен, като пламтящ монолит сред хаоса. Очите му пробиха пространството… и срещнаха тези на Иренвейл.

Болката от онзи поглед бе като разтваряне на стара, незараснала рана. Тя усети същото у него — колебание, неизречено желание да протегне ръка… но за не повече от миг. После чертите му се изостриха.

Орвион се завъртя, за да спре група нападатели, които пробиваха защитата, а зад него Вирон се спусна с деструктивно-покоряващия си вихър, без да отделя поглед от Тарелин. Въздухът между тях се сгъсти от неизреченото. Преди следващата буря.

Сред хаоса на тълпата, виковете започнаха постепенно да заглъхват в ушите на Иренвейл, когато Тарелин се насочи към нея. Пламъците около него горяха приглушено, но лавата във вените му пулсираше в ритъм, който тя усещаше в собствените си кости. Без да се оглежда и интересува от случващото се около него, той напредваше към единственото важно в момента. Към нея.

— Не можеш да заставаш срещу мен и да се преструваш на равнодушна — каза той тихо, заставайки на една ръка разстояние, но думите му пронизаха шума като острие. — Ти беше моя. Обеща да ме поведеш към разбирането на собствената ми стихия. Вместо това… ме изостави.

Иренвейл изправи гордо гръбнак и вдигна глава, въпреки слабостта, която мравучкаше по крайниците ѝ.
— Забравяш защо го сторих. — Гласът ѝ бе леден. — Искаше да ме пречупиш. Да ме превърнеш в свое отражение. Използва силата си, магнетизма си, уязвимостта ми в онази килия, за да ме свържеш със себе си.

Пламъците по раменете му избухнаха по-ярко, но той не извърна поглед.
— Аз ти предложих място до мен. Да владеем света заедно. Това не бяха окови, Иренвейл… това беше избор.

— Избор? — изсъска тя. — Когато някой е в затвор, гладен, изтощен и уплашен, няма избор. Има единствено инстинкт за оцеляване.

Зад тях Орвион и Ейриен, с помощта на властната унищожителна воля на Вирон, успяха да отведат краля в безопасност. Дворцовите порти се затръшнаха, изолирайки владетеля от разярената тълпа.

Тарелин премигна, сякаш осъзнал, че Иренвейл няма да отстъпи. Неговата стихия зашумя в него  като буря в разпален кратер.
— Упорита до самоунищожение… — прошепна той, но в гласа му нямаше възхищение, а гняв. — Добре. Тогава ще те принудя да ме приемеш.

С един жест огнената му аура се разшири и въздухът между тях се нажежи до бяло. Земята под краката им се напука, а пламъци, примесени със светкавици, се изстреляха към нея.

Иренвейл не отстъпи. Очите ѝ заблестяха със стоманен блясък, докато вдигаше ръце, събирайки ледено-огнен вихър, който да прореже нажежения въздух. Двамата се впуснаха в сблъсък, чиято сила разтърси двора така, че каменните колони изскърцаха от напрежението.

Водовъртежът на Иренвейл се разрасна, като гибелни ножове от замръзнала вода, които накълцваха мъглата и обливаха пламъците на Тарелин. Всеки неин жест бе прецизен — тя не разхищаваше сила, насочваше я като хирургично острие.

— Ти си неудържим, Тарелин. Имаш правото да бъдеш. — извика тя, докато отстъпваше назад, за да избегне струя разтопена магма. — Но за съжаление си напълно сляп за последиците от силата си!

Той се усмихна с онзи опасен полумрак в погледа, който предвещава необратимото .
— А ти си много умела в словата си. Но думите не предотвратяват изригването на вулкан, Иренвейл. 

Тялото му се обви в скална броня, по която проблясваха зигзаговидни линии от светкавици. С едно движение се стрелна напред, ударът му раздроби ледената ѝ бариера и я тласна назад.

Тя падна на коляно, дъхът ѝ излезе като облак бяла пара. Но вместо да се уплаши, очите ѝ пламнаха със синкав лед.
— А вулканът без разум  превръща в пепел самия себе си. — отвърна спокойно тя.

С едно движение извика виелица от снежни кристали, които се завъртяха в спирала и го обгърнаха.

Пламъците му изсъскаха при контакта със студа, но той не отстъпи. Вместо това я погледна така, сякаш ѝ отправяше предизвикателство.
— Дори сега, когато ме спираш, ти признаваш, че сме едно цяло. Огънят и водата ти… се нуждаят от мен, за да бъдат завършени.

Тя изсумтя и завъртя ръце, извиквайки струя вода, която го избута назад, вплитайки се в пламъците му, за да ги разкъса.
— Не. Моите сили са независими. Не съм длъжна да горя заради теб.

Двамата се сблъскаха отново, но този път ударите им бяха не само от стихии, а и от думи — като два гневни кинжала.

Тарелин се приближи толкова, че топлината от тялото му започна да топи леда по нейните рамене.
— Не можеш да отречеш, Иренвейл. Когато сме заедно, светът се променя. Чуваш го. Чувстваш го.

Тя задържа погледа си върху него, гърдите ѝ се повдигаха бързо.
— Може и да се променя… но не винаги към по-добро.

Това бе последната капка. Той вдигна ръка и изпрати ослепителен стълб от пламък, който тя едва успя да отклони с мълния, смесена с градушка. Взривът, който последва, разтресе града и накара тълпата да отстъпи в ужас.

Светът около тях се разтопи в ярко червено сияние. Тарелин, в миг на необяснимо безмълвие, усети познатата, но различна топлина — топлината на Кателана. Тя се появи като видение от пламъци, очите ѝ горяха с цвят на разтопено злато, косата ѝ се виеше във въздуха като главите на безброй дракони.

Без да губи време, тя се плъзна до него, а магията ѝ се вплете в неговата. Пламък и магма се сляха в единен, пулсиращ огнен дух, в който електрическите проблясъци на Тарелин се превръщаха в блестящи нишки от чисто злато. Вълната от сила се надигна и удари Иренвейл с чудовищна мощ.

Ударът я отхвърли назад като парче лед, блъснато от лавина. Въздухът ѝ бе изтръгнат, студът ѝ бе разкъсан, и тя падна на колене, едва поемайки дъх.

Но не болката от магията я парализира. А думите.
Кателана, обгърната в сиянието на слятата стихия, пристъпи напред, а гласът ѝ звънтеше с безпощадна повеля:

— Знай си мястото, нечиста! Коленичи пред първичната идеална стихия и признай властта ѝ над себе си… или изгори, за да бъдеш пречистена веднъж завинаги. 

 Очите ѝ проблеснаха с опасна усмивка.

 — Защото той беше твой… но вече е мой.

Тарелин не я прекъсна. Не я спря. Само стоеше до нея, висок, горящ, а мълчанието му бе по-тежко от всяка дума.

Иренвейл вдигна поглед към тях. Лицето ѝ бе бледо, но в дълбините на буреносните ѝ очи се появи онзи стар, непримирим блясък. Тя стисна зъби и, вместо да коленичи, бавно се изправи. Въздухът около нея отново зашумя, водни кристали започнаха да се въртят в полукръг.

— Ако мислите, че ще се преклоня… значи не ме познавате. 

 Гласът ѝ бе тих, но остър като нож, оставен дълго в замръзнала вода.

В този момент, стихиите отново се надигнаха,  но изведнъж дворът се разтресе от оглушителен тътен, прекъсвайки предстоящия сблъсък.

Орвион, елегантно приземил се до приемницата си, пристъпи напред. Погледът му бе решителен, дланите – разперени. От него се излъчи вълна на спокойствие, която сякаш се впи в самия въздух и земя.

— Достатъчно! — гласът му се разнесе, не като вик, а като тътена, роден в недрата на дълбока бездна.

В същия миг Вирон, излязъл от сенките на портата, се придвижи и положи длан на рамото на Иреинвейл. По вените му проблеснаха светли ивици – силата на пречистителя се разля по посока на Първичния огън и погълна част от огнената ярост на Кателана и Тарелин. Пламъците трепнаха, магмата се разтвори във въздуха, мълниите изгаснаха с рязък пукот.

— Тръгвай! — тихо, но настойчиво изрече Орвион към Иренвейл. — Сега!

Тя стисна устни. Всичко в нея крещеше да остане, да се бори, да не се отдръпва от пламъка, който някога бе неин… но разумът ѝ знаеше, че това би било равносилно на гибел.

С последен поглед към Тарелин — висок, горящ, неподвижен до Кателана, тя се завъртя и изчезна в лабиринта от коридори.

Миг по-късно вече бе в конюшнята, ръцете ѝ трепереха, докато впрягаше бързия черен жребец, предоставен ѝ от Негово Величество Сантирон Скавре. Тропотът на копитата скоро заглуши далечното боботене от Двореца.

Гората Ален`Тиен я погълна с утринната си мъгла, клоните шепнеха древни песни над главата ѝ. Студът на въздуха я шибаше по лицето, но вътре в гърдите ѝ гореше нещо друго — неизказан, задушаващ пламък.

„Прости ми! — прошепна тя на вятъра. — Прости ми, че не мога да предам себе си и да бъда твоя, мой съкровени пламъко!“

И с тези думи тя пришпори коня още по-настойчиво, устремена към Монт`Талонис.