Есен, 2018

Да, беше точно по това време на годината. Студът навлизаше с тихи стъпки в душите на хората. Листата на дърветата танцуваха последния си танц - живот, падайки на земята. Тяхната "смърт" правеше есента по-красива, отколкото я виждахме ние.

Беше захладняло, стъмваше се. Разхождах се по широките улици в центъра на града. Разминавах се с непознати лица, които никога не бях срещала, а може би никога няма да срещна отново. Усещаше се само лекият полъх на вятъра, който галеше бузите ми. 

Както обикновено, уличните музиканти не бяха мръднали от местата си през целия ден. Свиреха и пееха без да спират само за да изкарат някой лев. За жалост - нямах в мен. Дори стотинка нямах да дам, за да видя усмивките на техните лица.

Когато чух песента, която изпълняват, се спрях и се заслушах. Знаех я! Преди време това беше песента, която аз пеех на своя любим. Стоях пред тях безмълвна, с насълзени очи. Те едва ли разбираха какво се случваше вътре в мен точно в този момент.

Несъзнателно отворих уста и запях с тях. Запях толкова силно, че тези, които минаваха покрай мен, се обръщаха. Навярно са се чудели на акъла ми. Но тогава това не ме вълнуваше. Несъзнателно душата ми запя. Тялото не помръдваше, думите се лееха от устата ми, а очите се пълнеха със сълзи.

Но не се предадох. Не си мислете, че съм оставила чувствата си да се излеят пред студените и непознати хора. Тръгнах си преди солените реки да потекат по бузите ми.

Отдалечавах се с бавни стъпки. С всяка крачка музиката стихваше. Сякаш колкото по-малко я чувах, толкова по-пусто ставаше и в моята душа. Забравени чувства се събуждаха. Спомени за щастие, за близост... за споделеност. Спомени за чиста любов.

Скоро вече нищо не се чуваше. Спрях да обръщам внимание на това кой минава покрай мен, кой ме гледа. Не забелязвах красивата картина, която падащите есенни листа рисуваха.

Сега всичко беше сиво, беше студено, беше самотно. Мислех само за него. Чудех се дали и той мисли за мен. Не знаех дали не ме забравя с всеки изминал ден. Чувството за празнота вече беше превзело дори и ума ми. Отново усещах тази нужда от него -не от друг - от него. С надеждата да върне лятото!