Есен
Идва като дихание есента, студена, но и толкова желана. Не съм уморена от морето, то се умори, не тъжа за щъркелите, те поемат по своя път, не мисля за зелените листа, те поискаха размяна.
...По обед слънцето си играе с косите ми, намигва ласкаво на близкото самотно врабче. Какво знае то за света?
Колко трябва на тази птичка, за да почувства пълнотата на минутите, онази пространствена хармония на мислите?...
Пърха с крилете, чурулика напевно... и отлита в простора.
Пронизва далечината на вика, сърцето напомня за отминалата вечер. Щурчетата пееха и тъмнината не ме заслепяваше, не пречеше на прогонената обич...
Очите, твоите, обичаха духа ми и помагаха на надеждата... Ръцете нежно докосваха устните ми, врата, раменете, гърдите... Единение. Пълнота на духа...
Топло и съкровено. Истинско. Искрено. Ръцете обгръщаха топлината от красивото ти тяло и мечтаеха за вечност.
Детски вик разкъса покоя.
Едно момченце, падна, там, при пешеходната пътека и скимтеше като ранено цвете...
... Гласове, крясъци, плач и...писък на линейка...
Добротата се сви на кълбо, беше по-ниска и от тревата, осеяна с роса.
Нежното тяло, кафявите ми коси, сълзите, мъката иронизираха света.
Прах, пепел от горещи вълни. Огън, сърце, говорещо с Бог.
Красотата се разнесе, полъх на вятър, идващо кълбо от тегоба.
Есен...
Студена и невзрачна.
Покоят - мълчеше.
Врабчето - отлетя, никога не го видях....
Скреж и... буря от паднали криле, мечти, скъсани на две.
© Ана Янкова All rights reserved.
