Есен в парка
Ноемврийското слънце тази година e силно. На небето няма и следа от облаци. Безкрайната синева се простира далеч на север. А на юг летят ята от диви патици. Подухва лек ветрец и подмята разноцветните есенни листа не само по зелената все още трева, по асфалтираните пътеки, но и в петролено-зелените води на езерото.
Дърветата обрулени почти до голо, леко поклащат върховете си и се отразяват във водата. Почти всички пейки по крайбрежната алея са заети от хора дошли да се възползват от последните лъчи на милостивото ноемврийско слънце. Пред тях красив бял лебед плува грациозно в студената вода, сякаш за да демонстрира пред другите птици около нея, своето изящество и красота. Проточва напред шията си, спуска я ниско във водата и сякаш търси храна. Когато плавно изважда дългата си шия от водата, по нея се наблюдава движение по вътрешността. Явно гмуркането дава резултат. Около нея красиви диви патици с тъмно зелени нагръдници, правят странни плонжове с главата надолу, и на водната повърхност остават само перестите им задници. Лебеда горд с изяществото си плува бавно от единия бряг до другия, като да не забялязва около себе си малкото пъстро лебедче, което от известно време се старае да привлече вниманието на красивата си сродница.
На огрятата от залязващото слънце полянка, се препичат 3-4 патици, отдалечени една от друга, сякаш събират топлина за закъснялите тази година зимни студове.
По тясната пътечка водеща към малката ферма, върви възрастна двойка хванали се за ръка, сякаш търсят опора един в друг. В силно прошарените им коси, гори огънят на паднали кленови листа, а в очите им някакъв особен блясък прикрива закъснялите им чуства. Около тях витае спокойствие и щастлива старост, движенията им, макар и бавни, са уверени и изразяват готовноста им да вървят така до края на жизнения си път.
Брезите лишени от листата си, накланят голите си клони и ги преплитат със съседните борове и кленови дървета. Гората се готви за дългата зима, а падналата шума тихо шепне нежни слова на дечицата тичащи по свежата морава на парка.
В дъното на алеята, самотна пейка е приютила друга двойка, чиито образи се отразяват във водата и при всяко движение, се доближават или отдалечават от плаващите птици. Късна есен е, но тази година зимата закъснява и индианското лято е изключително топло и красиво. Тук там, все още има дървета с огнено червени листа, които блестят като рубини на фона на зелените храсти в горния край на парка, където пустеещото сега кафене. По това време на годината то е затворено, но празните маси, подредени край стената говорят за живота кипял тук само преди месец.
Край заграждението на малката кошара на козите, малко момиченце с къси коси храни сиво козле с остри рогца. То поема храната което му дава детето, хрупа апетитно и в очите на момиченцето святкат сякаш радостни звездички. Кръглото му личице грее, очичките му се смеят щастливо, и пухкавата ръчичка пълна с храна за козлето е промушена през почернялата от времето дървена ограда. Можеби това е последната разходка на момиченцето в парка тази есен. Утре дълбок сняг ще затрупа алеите, пътеките и слънчевите поляни, козлето ще се прибере в къщичката си да прекара зимата и следващата пролет, когато пресна, зелена тревичка прокара по полянките, козичката ще чака момиченцето с щастливата усмивка. Нима козлето може да забрави детето с очички като звездички? Детето, което ще му подава през преградата вкусна пресна тревичка. А може би след години , порасналото момиченце с очи като звезди, ще се разхожда ръка за ръка със своя другар и ще си спомня за малкото сиво козленце с острите и красиви рогца.
Есента е в залеза си. Зимата чука на вратата. Слънцето ще се скрие, сняг ще покрие тучните поляни на парка. Алеите ще заглъхнат, природата ще потъне в дълбок зимен сън, мраз ще скове водите на езерото, дърветата ще размахват голите си клони, в парка ще бъде пусто и тъжно. Само няколко снимки ще напомнят за веселите летни дни и за последните слънчеви часове на късната есен.
© Крикор Асланян All rights reserved.
Поздрав, Крикор!