Ето ги...

Ето ги!!! Отново са тук ;( ... Двамата рицари на смъртта и тяхната неизменна, вечна и безпощадна приятелка... Отново са тук... Ето ги - отново на освирепен от глад лов... Ето ги... Хапещият сняг, който на хапки си взема от душата ми... Пронизващият вятър, който отнася и трохите... И най-злата зестра на смъртта - самотата... По-студена от леда... По-изгаряща от лавата... И по-безлюдна от пустинята... Това са те... Моите убийци... Моите изтезатели... И все пак - единствените ми приятели в тези, водещи до агония времена без теб... Отново са тук... Този път още по-безпощадни, по-силни и все пак... Болката не е както преди... Тялото ми сякаш е привикнало към това свое състояние... Вече ми остава само като куха обвивка на... на какво... на пясък! Нямам душа - тя е твоя! Нямам сърце - не бие без теб! Нямам и живот - без теб, моето съществуване е по-скоро смърт... Безкрайна... И все пак има ли нещо, което да ми помага да я преодолея... Може би да... или пък не? Но как бих могъл да продължа... Нали без теб очите ми не искат да виждат... Нали без теб тялото ми не ще помръдне... Вкочанено, сковано... парализирано от тази бавна смърт... Може би трябва да съм по-мазохистичен... Но какъв е смисълът - нали само едно чувство ме вълнува... А без теб ми остава само да се отделя от тялото и да потърся душата ти... Може би благодарение точно на това лепкаво нещо ще оживея... Но колко още трябва да боли от тази любов... Защо дните ми са изпълнени с мъка, а нощите с терзания? ИСКАМ ТЕ ДО МЕН!!! ЛИПСВАШ МИ!!! Но, най-важното - ОБИЧАМ ТЕ!!!