... Покрай павилиона за закуски  беше пълно с пластмасови чашки от кафе, празни бутилки от боза  и куп  мазни хартийки.

- Виж ги ти, гражданите - рече си дядо Стойчо - не може така.

Остави торбичката и събра чашките и другите боклуци, като ги изхвърли в циментовия кош, който беше на две крачки от павилиона.

- Е, сигурно в София не е така, там са културни - помисли си дядото. Той си припомни своята малка къщичка на село, където всяко нещо си имаше място. Седна на една пейка, за да си почине. До пейката стояха трима младежи, пушеха цигари и си говореха. Изведнъж хвърлиха цигарите на земята и се качиха в  автомобила, който беше паркиран до тях. Огледа се дядо Стойчо, около пейката беше пълно с угарки. Той се наведе, събра фасовете, но нямаше наблизо кошче за боклук, уви ги в един вестник, пъхна ги в торбата, като смяташе да ги изхвърли в някой кош. Тръгна пеша, вървя, вървя и седна да си почине. Покрай него профучаваха автомобили, автобуси и никой не го покани да се качи. Трябваше да стигне до разклона за магистралата, там имаше спирка на  автобусите. Тъкмо беше станал отново да върви, когато нещо го удари по главата, та шапката му отхвръкна настрани. Не го заболя, но нещо се размаза по лицето му. Оказа се, че е кофичка от недоизпито кисело мляко. Пообърса се дядо Стойчо с носната си кърпа и пак тръгна, а кофичката прибра в торбата при фасовете. Стигна дядо Стойчо  до спирката и зачака. Не след дълго спря един автобус, който пътуваше за София и той се качи. Имаше една свободна седалка отзад, настани се там. Дядо Стойчо се зачете в надписите, които бяха надраскани върху седалката. Засрами се човекът, изчерви се и отклони поглед настрани. До нея - другата седалка беше изтърбушена и стърчеше парче дунапрен. Обърна се дядо Стойчо към прозореца и реши да подремне, но като че ли нещо го мушна  от страни. Когато се огледа, видя  замушена празна бутилка от водка и кутия от цигари, пълна с фасове. Не можеше да ги остави там, щяха да помислят, че той ги е оставил и отново ги прибра в торбата. Минаха бързо двата часа и ето, че трябваше да слезе на автогарата в София. Трябваше да се обади на сина си, за да го посрещне, нямаше да се оправи сам в столицата. Питаше се къде има наблизо телефон, но когато отиде до телефонната будка, разбра, че му трябват специални монети, т.н. жетони. Попита дядо Стойчо наоколо къде може да си намери жетон, но никъде нямаше. Най-после един мъж го съжали, извади от джоба си един жетон и му го подаде. Зарадва се дядото, но когато влезе и пое слушалката, разбра, че кабелът на телефона беше отрязан. Така дядо Стойчо не можа да се обади на сина си, а вече почти се стъмваше. Ами сега! Не можеше да се обади на сина си, нямаше автобус за връщане. Какво да прави? Реши да вземе такси и да намери адреса на сина си. Качи се в една жълта кола с надпис "Такси" и каза на шофьора улицата. Въртяха се около час, но не можеха да намерят тази улица. Сигурно беше преименувана, но шофьорчето беше младо и не знаеше старите  имена на улиците. Върнаха се на автогарата, когато спряха и трябваше да плати, шофьорът му поиска тридесет лева.

- Чакай бе, човек! Какви тридесет лева! Та това ми е половината пенсия - завайка  се дядо Стойчо.

- Така е, дядка, като искаш да се возиш, плащаш или ще викна братята да ти видят сметката - отговори шофьорът.

Дядо Стойчо нямаше какво да прави. Извади кесията си, отброи тридесет лева и ги подаде на таксиджията. Останаха му дребни стотинки. Той слезе от таксито и отиде да чака автобуса за връщане в градчето, откъдето идваше, но за негово нещастие такъв щеше да има чак на другата сутрин...

Следва продължение...