* * *
Заспах тихо на прозореца, но после изведнъж се събудих.
Беше студено и някак екливо-безмълвно. Не беше точно ти. Може би споменът, несъществуващото минало, наситено с нюансите ти, ме изтръгна от съня. Обърнах глава, очаквайки да зърна прелестните ти стоманени очи, но там беше само едно смътно отражение.
Останах на прозореца, да чакам. Нощта нямаше край. Малахитови багри се смесваха с ониксови мечти и се разбиваха в единствената причина да съм будна. В теб.
Угасналите ти отдавна за мен ириси мъчително грееха в съзнанието ми. Не беше точно копнеж. По-скоро носталгия. Равна, тиха, непрестанна носталгична горчиво-сладостна мъка, предизвикана от моментите, в които бях така близо до теб, макар и на разстояние.
Утрото ме стресна. Сякаш изведнъж се издигна над хоризонта и плисна пастелни шарки по небето. Не помръднах. Тръпчивата нишка в гърдите ми поразхлаби хватката си. Повече не заспах.
Още съм на прозореца и чакам миналото да се сбъдне...
06.12.2015
© Teddy Daniel K. All rights reserved.
