Замръзнали корени преплитат тела сред небитието от спомени. Алените ми мисли треперят от студ и страх. Прегръщам парцалената си кукла и вълшебни сънища зашепват девически песни. Изстраданите ми кукленски очи срамежливо се засмяха на слънчевото петънце, погалило сърцето ми. Пухът по крилете, изплетени от сняг, затрептя под звуците на митична арфа, пееща за големия приказен свят на малките феи, танцуващи сред Пролетната гора. Омара от блестящи капчици-мечти обгръща осакатените дървета, положили изморени клони върху влажната земя и оставили старовековните си дънери самотно стърчащи пред изгрева на Фебус - Богът на Слънцето.

         Той пристигаше винаги с целия блясък на физическата си красота. Силното му тяло приканваше всичките митични обитатели на Приказната гора към поклон изпълнен с обожание и копнеж по нещо, което никога не биха могли да бъдат...

          Богът-Слънце пристъпваше бавно, осъзнавайки покоряващото излъчване на своето величие... Очите му - пълни със страст, попиваха всеки атом от красивото. След това любеше до забрава малките феи, които с нетърпение очакваха мига на отдаването... Пренасяше ги в света на сладострастието и тихото спокойствие на платоничната любов... Нито веднъж Той не нарани въздушните им тела. Целувките му оставяха светла диря по нежните им гърди. Докосваше с дъх на ваятел ухаещите им на амброзия коси и ги вплиташе в плитки, свързващи феите в цяло...

          После се разтваряше в омарата на утрото и попиваше в телата им, отдали се на сладката умора след преживяното вълшебство...

          Малките слуги пренасяха своите феи-Кралици върху носилки изтъкани от блаженство и обтривайки телата им с миро, събирано от плачещи лози, довеждаха при тях илюзията за завърналия се Фебус...

          Всяка сутрин този ритуал изпълнен с мистицизъм даряваше обитателите на Пролетната гора с желание за близост и топлина... Учейки се да обичат и не познали порочното зачатие, те живеят заедно с нас, но в свят толкова далечен от нашия... Техните послания, достигащи до света на големите човеци, остават незабелязани и се разтварят в пространството девствени... Сребърните лъчи, които ни изпращат губят блясъка си и се превръщат в олово - сиво и грозно, в самия миг на докосване до отровените ни гърди.

         Превърнахме Гората, в която живеем, в осиротяло сечище. Свити на кълбо си припомняме как ние отдавна станахме убийци на нашите феи-кралици. Крием премръзналите си души и се вслушваме в тежките стъпки на Самотата - очакваща своята поредна девица...