А нощта жадува за кръв. Нейните страхове се сливат със ужаса на писъците прознизващи я. Тя е нежна, но тъмна, невярна.
Нейната жестока мрачна сянка покрива земята. Никой не е в силите си да отрече нейното величие и да понечи да я спре.
Идването й е очаквано. Винаги е.
Той стоеше точно там, на хълма, и гледаше към звездите. По бледото му лице беше изписана невиждана болка, страдание и какво ли не. Той беше сам, знаеше го.
А силата на духа бе мощ. Мощта бе надежда... А надеждата беше всичко. Борбата за правото беше чест. Честта... беше, и занапред ще остане величие.
Той не пророни нито дума, а просто се обърна и отклони поглед от звездите. Безпорно не беше ангел, но и демон не беше. Колкото зло, толкова и добро беше извършил. Прошка за нищо няма.
- Аз владея всичко. - Пророни той в миг и замахна с ръка към небето. Луната се скри, а слънцето изгря с цялото си величие.
- Над мен няма никой - Промълви и докосна с пръсти земята. Снегът покриващ я се изпари за миг и по нея поникна красива зел ...