Фентъзи от мъглата на вековете

Четиристотин шейсет и втора година след Христа. Слабите слънчеви лъчи на септемврийското слънце едва преборили се със скупчените сиво – синкави облаци, хвърляха меката си и бледа светлина върху обширните поля на глухата провинция на Източната Римска империя, някъде на север от Балкана. Промушиха се през листака и огряха широкия гръб на самотен пътник, който уморено вървеше по тясната горска пътека. Той беше облечен с широка бяла риза от ленено платно, фино изтъкана с червеникави бродерии стигаща до бедрото му, а черните му панталони широко се развяваха около мускулестия му прасец. В дясната си ръка  здраво стискаше голем и масивен дървен лък, а отзад на дясното му рамо висеше колчан със стрели.

Славянинът Братомир беше тръгнал още на зазоряване от бащината му землянка и се бе отправил на лов на изток към голямата дъбова гора. Отпреди няколко дена беше обещал на Милица, най – малката дъщеря на старейшината Драгота, че ще й улови най - червената лисица и ще й направи най – хубавата яка, такава каквато няма никоя друга по цялото необятно протежение на Византия.

За миг си представи красивото нежно лице на Милица, светлите й зеленикави очи, гъстата черна коса ухаеща на лавандула, красивата трапчинка, която се появяваше на дясната й буза всеки път когато тя се усмихне.

Така умислен и дал широта на сърцето си, забленувало по Милица, Братомир нямаше как да чуе как в този миг тихо изскърцаха тетивата на лък, как стоманеното острие на стрелата сочеше в гърба му, как нечие черно око злобно се прицелваше в него. Чу се тих съсък, Братомир едва успя да изохка, залюля се и едрото му тяло тежко тупна в меката горска постилка от червена дъбова шума.

След няколко мига от храстите се показа високата и едра фигура на Ратибор, който все още държеше лъка в дясната си ръка. Злобна усмивка разтегли скулестото му лице.

 - Лисица на Милица ще ловиш а?  Недостоен си ти за нейната любов и красота. Единственият достоен мъж за нея съм аз, а ти гний завинаги в този забравен от Бога листак. След това фигурата му безшумно потъна в гъсталака.

Същата сутрин Милица стана много рано със смътни вълнения, които тревожно се блъскаха в душата й. Главата я болеше, а сърцето й тръпнеше. Облече си набързо дългата и бяла с недовършени червени шевици конопена риза, която стигаше почти до глезените й, среса дългата си черна коса и излезе от землянката.

Отвън стоеше баща й Драгота, който заедно с още няколко беловласи старци разискваха някакъв важен въпрос.

- Здравей татко! Виждал ли си днес Братомир? Тревожа се за него. От няколко дни не съм го срещала.

- Не се тревожи дъще. Вчера го срещнах когато ходих към гората за дърва. Каза ми, че ти обещал лисица да ти улови и по цял ден се скита из горите.

Баща й весело се усмихна, но сърцето на Милица не се успокои, а продължи тревожно да тупка в гърдите й.

                                                          ***

Изминаха се няколко месеца от нелепата смърт на Братомир в гората. Много ридания се изтръгнаха от братомировите родители, много сълзи се изтъркаляха и по нежните бузи на Милица. Всички искаха бързо да се разпъне на кръст подлият убиец.

 За момент като, че ли всичко се уталожи, но един ден плъзна слух, че византийски гарнизони наближават славянските землянки. Никой не го интересуваше защо идват насам, интересуваха се само как да ги отблъснат и прогонят.

С един отряд отбрани левенти юнаци Ратибор посрещна първите кохорти на южните хълмове. Шлемовете на византийците блестяха на слънцето, а ризниците им отразяваха слънчевата светлина в златни и червени нюанси. Завърза се тежко сражение. Зазвънтяха мечове, засъскаха облаци стрели. От всички страни се чуваха предсмъртни викове и стенания. Звучаха дивите нападателни славянски викове.

В един момент лявата фаланга на византийците успя да изолира отряда на единия от синовете на старейшината по име Енравота, но славяните привидно отстъпили, успяха да примамят византийците в близост до един тинест поток, обградиха ги в полукръг и започнаха да ги изтласкват към водата като сечаха  византийските войници, които бяха по края на обръча. Тези, които бяха по – навътре нямаше как да се сражават и само изчакваха да дойде техния ред – удавени или съсечени от славянските мечове.

 По мръкнало боя се прекрати и византийците  временно се укротиха и отстъпиха назад.

Ненадейно при Ратибор пристъпи старейшината Драгота, който с ням уплах в очите тихо му продума:

- Синко, получих донесение, че един гарнизон византийци правят обграждащ маньовър на землянките от север. Моля те, спасете селото ми!

Ратибор за кратко време събра няколко стотина мъже и бързо се отправиха към северните покрайнини. Решиха да се разделят и да ги нападнат от няколко страни.

Стискайки здраво лъка в ръката си Ратибор прехвърли едно малко ручейче и се шмугна в гъсто избуяла акациева горичка. Бързаше, препъваше се в коренищата, на няколко пъти падаше, ожули си ръцете и лицето, удари си коляното.

Измъкна се от адския гъсталак на акациевите издънки и тъкмо излезе на тесния горски път, когато с периферното си зрение улови леко движение в ляво от себе си. Той бавно завъртя главата си и едновременно с това  приповдигна лъка си.

На средата на пътя застанал в цялата си величествена осанка стоеше великолепен едър сив вълк. С големите си и влажни очи той наблюдаваше Ратибор.

След няколко дълги и мъчителни мига вълкът се извъртя и вместо да се отдалечи от човека, той тръгна направо към него. Славянинът се стъписа. Не знаеше какво да стори.

Вълкът приближи, на няколко крачки от Ратибор  изправи се на задните си крака, погледна го с големите си, кучешки, жълто – червеникави очи и му продума с човешки глас:

- Не ме ли позна Ратиборе? Аз съм Братомир. Този, който преди няколко месеца ти подло уби. Явих се аз при бог Перун и той като ме видя, погледна в миналото ми, разгледа ми постъпките и ми рече:

- Ти Братомире си бил подло убит поради любов от твой племенен брат. Затова аз ще те върна в света на живите като вълк, защото така можеш да отмъстиш за смъртта си. Вълкът е умен и интелигентен, смел и невероятно ловък хищник. Пращам те да убиеш своя убиец.

Ратибор изтръпна. Ледени тръпки полазиха по гърба му. Сълзи се стекоха по лицето му и стон на отчаяние и мъка се изтръгна от гърдите му Той падна в краката на вълка, но силен удар на мощната му лапа го отхвърли на няколко метра встрани. Изпусна лъка, стрелите се разпиляха по тревата. С ловък скок вълкът се метна върху падналото тяло и с едно движение прегриза гърлото му. Хъркащ звук се дочу сякаш от дълбините на душата на Ратибор, а кръвта се стичаше по ризата му.

Няколко конвулсии и той се отпусна завинаги. Вълкът слезе от него, застана отново на четирите се лапи, заслуша се в приближаването на славянските войници и рече:

-Отмъстих за себе си, отмъстих и за любовта си. Сега е време да отмъстя и за племето си. Слава на Перун!

Едрият сив вълк за миг се превърна във висок млад мъж с широк гръб, руса коса и сини очи. Той грабна лъка и стрелите на убития Ратибор и се спусна срещу византийците