Филм

            Тъмнината бе толкова наситена и завладяваща, толкова мека и уютна, толкова скъпа..., Тя бе пуснала поредния романтичен филм и потопила се в мечтите на другите, за сетен път не се интересуваше от нищо, за пореден път бе избягала от всичко и всички и се чувстваше щастлива. И както всяка „дрога” в живота, филмът свърши и я завладя Самота. Връщаше кадри толкова пъти, че сякаш го изгледа отново, но това не потуши усещането за празнота, което с всяка минута се разрастваше. Тя живееше чрез тези герои, чрез техните емоции и жестове, чрез тяхната любов. Колко фалшиво беше всичко, но това не я интересуваше. Искаше просто да бъде там.

Изслуша и последната хубава песен на филма и го изгаси. Отново усети тъмнината, но този път не бе приятел. Седеше на твърдия стол в Общежитието си и съпреживяваше отново всичко, но... реалността се завръщаше по-бързо отколкото и се искаше. Светна лампата! Голите и изподрани стени озъбиха истината в очите и. Само хлебарките, които извикваха някакъв живот в стаята, „разкрасяваха” интерьора.

Трябваше да учи. Часът минаваше полонощ, а ентусиязмът и бе отдавна заспал. Най-добрият и приятел просто и кликна за Лека нощ, и тя се усмихна. Това по странен начин засили усещането и за самота. За какво и бе това учене? Защо цял живот се криеше зад него, защо търсеше щастието там, където го няма. Защо не вярваше на никого...? Добре, че имаше поне приятели, хора за които да мисли, макар и далеч от нея. Но те бяха истински, не като теоремите в учебника, за неща, които не съществуват, които си измисляме и доказваме, които създават поредния свят на лъжи. Те чувстваха и се усмихваха, те я обичаха,... те бяха реални..., както нищо друго в нейния самотен живот! Тя сама се бе обрекла на това и за това толкова често се мразеше. За всичко, което бе и искаше да бъде, за неблагодарната си съшност, за дните, в които расъждаваше така!!!

Тя протегна ръка, бавно, сякаш искаше да докосне ангел и... изгаси конпютъра.

Сама ще създаде живота си. Бе го решила вече. Само се надяваше да има късмета да намери подходящите хора, и достатъчно търпение, смелост и увереност, за да ги задържи! Но смелостта я нямаше... Бе издигнала стената, която не можеше да махне от дете. Живееше с нея толкова дълго, че се превърна в нейна неделима част. Жалко! Само героите на онзи глупав филм минаваха през нея, само тези които не можеха да сторят нищо. И стояха там, докато на видеше и последните субтитри. А хората в живота и, които минаваха през нейната стена,... оставаха там до края!!!

„По-добре да спя! Поне ще избягам в следващия глупав и изкуствен свят, на мечти и фалшиви емоции, поне ще избягам в съня си, а когато се събудя, може би ще бъда по-щастлива!!! Може би! Може би ще се събудя в някой филм!”

Няколко часа по-късно, когато тя се събуди,... голите и изподрани стени озъбиха истината в очите и и тя затвори клепачи, за да потърси Тъмнината!