Шията й дали ще може да го носи? Толкова е нежна, белотата й ще отстъпва на силно червеното и дали няма да се загуби. Сокът от напуканите плодове ще оцвети ръбчето на деколтето и дали ще се изчисти после? Ами тънките клонки няма ли да одраскат кожата й. Как не можа да купи  подарък, времето не достига в това бързане… А няма ли да повехне, докато пътува, срещата е чак привечер…

       Паркира колата на отбивката и нагази в зеленото, без дори да забележи спрелия по-горе камион. Трябваше да го види, все пак главният път бе на стотина метра. Не му направи впечатление.

      Наоколо бе отрупано с клони. Циганите пак бяха взели своето. Бели, хрущялки, розови, къснозрейки. Преди няколко години му върнаха  дядовата черешова градина. Като малък обичаше да идва с братовчедите си тук. Качен на малката каруца беше вълнуващо да диша конското задъхано пръхтене и да държи прав юздите. Горещият вятър обгръщаше изгорелите му рамене, устата пресъхваше от жегата и после  утоляваше жаждата в студеното кайначе  на дерето. Откъде се взима тази бистра вода, винаги се чудеше, че я има и през най-жежкото лято. И как така тревата около него оставаше винаги синьо-зелена. Мириса на това място не го беше забравил.

      Изправи се пред най-узрялото дърво и тогава го видя. Едър, леко брадясал мъж на средна възраст. Помисли, че е от селото. Отдавна не беше минавал там и колко време беше изтекло.

       -     Аз съм израснал наблизо, добър ден – побърза да се представи, стана му неловко да не го помисли за някакъв крадец.

      -     Дядо ми живееше в центъра на селото, до каменната чешма. Имаше две дъщери, ама те бяха женени от млади  в града. Не го ли знаете?

            Мъжът кимна с глава, не се подразбра дали в знак на съгласие.

      -     Минах да пообиколя, ще набера малко череши. И колко са родили, никой не се грижи за тях, а какъв плод.

            Слънцето му премрежи погледа и не разбра как особено го гледа другия.

      -     Е , хайде – сбогува се набързо той и се отдалечи достатъчно, за да не смущава непознатия.

            Дали пък това бе мястото, си мислеше докато късаше плодовете. Няма кой да му каже, братовчедите отдавна са в града. Все пак ще внимава с клоните, нали и другата година ще трябва да цъфтят отново.

            Герданът се изви в ръцете му, бяло и червено. Зеленото на клонките е като очите й. Не, по-светли са, дори малко сини. Мислеше си дали да не откъсне и някое цвете. Няма, ще увехне по пътя, още стотина километра го чакат. Полските цветя са нетрайни, нека да е само герданът.

            На отбивката мъжът се качваше на камиона. Това ли било, видял е градината и влязъл да си набере, засмя се колко е наивен. Череши много, какво пък толкова.

             Отдалеч я видя. Косата беше пръсната покрай лицето, не можеше да скрие усмивката й. Ръката й се вдигна, ето ме, това съм аз. Вече крачеше към него, походката бе почти момчешка. Вятърът гънеше блузата, стори му се бяла на червени точки.

             Прегърнаха се.

       -     Когато пресичах улицата, все още не те познавах – очите й сияеха.

       -     Това е за теб – Вече й подаваше гердана.

             Вятърът изведнъж стихна, блузата й се изпъна свободно и той видя, че червените точки са едни големи узрели череши.