Марионела Тафраджийска тръшна вратата след себе си и се запъти към гарата. Пусто не видело се, защо трябва да ползвам мотрисата, като може да се метна на Форда, стар, но запазен, и да стигна до Университета. Ама на, да угодя на родителите. Това си мислеше Марионела и тътрузеше телесата си към мотрисата, която щеше да я докара по-близо до родната Алма Матер, където освен диплом за висше образование, към нея трябваше да прикачи и свидетелство за брак. С някой по-така!

  Можеше да пърпори с колата, за стотен път продължаваше да мрънка под нос, ама пусти родители! И тук е мястото да обясним тази ситуация, подкарала нашата мома към гарата в Перник, вместо да врътне ключа на семейното возило, макар и старо, но запазено. Марионела, кръстена на баба си Мария и на другата – Недялка, та получило се това благозвучно и помиряващо двете фамилии име, беше малко въздебеличка. Всъщност, зависи кой от къде я гледа. Ако би попаднала след манекенки, онези кльощавици щяха да изпопадат от ужас. Но ако, примерно, попаднеше сред средностатистически американки, нагъвали храна с гемеота десетки години и придобили вид на хипопотами, би се почувствала сравнително елегантна. Освен това и двата рода си бяха якички. Всъщност, направо дебели. Тук всички бяха единодушни и успокоително каканижеха, че генът, генът мама, баба и зависи кой й го казва, та генът е виновен. Въздух да дишат, филтрират  през носа полезните съставки и ги лепят на мощните си телеса. Какво да говорим за мръвките, кебапите и всякаквите манджи, с които се славеха и двете роди. Там състезанието беше люто и самоотвержено. При всеки повод или само заради това, че всички са се събудили живи и здрави, се правеше угощение. А да апнем тия мръвки, да ги полеем с вино и ракия, па нека ни е зле! Така се чукаха на масата и се готвеха да посрещнат с радост всеки ден в обсъждане на кулинарни чудеса двете фамилии, чийто връх беше увенчан с въпросната Марионела, наричана от едната баба Мара, а от другата – Нели.

  Та, вървеше Мара или Нели към гарата и нещо пиперижеше под сърцето ù. Може пък днес да се случи, сумтеше под нос, дояждайки си баничката. За какво става въпрос ли? Елементарно, както би възкликнал един прочут детектив от английски произход пред партньора си с докторска титла. Марионела пътуваше с мотрисата до София, с надеждата да се омеша с много народ, да държи отворени очите си на четири, белким фиксира някое момче като за нея. Студенти дал бог! Перничани пътуват най-редовно, защото така хем пестят от квартири, хем не се лишават от гозбите на майки и баби. За съжаление Марионела я бяха приели в типично женската специалност Библиотекарство, където мъжете хем ги нямаше, хем хич ги нямаше, ако се сещате какво имаме предвид на това „хич ги нямаше”. По тази причина кръгозорът ù трябваше да бъде максимално разширен чрез пътуване с въпросната мотриса.

  Щом стъпи на перона, Марионела разтърси коси, имаше хубави черни и дълги коси, и тръгна към трамвая. Можеше пък днес да го срещне… надяваше се тя. Писна ù да ù опяват как не държала очите си отворени на четири. И на осем да ги разчекна, пак в ония тояги слабочите гледат, обясняваше тя, ама кой да чуе!

  И точно прехвърляше през ума си няколкото дебелани, които ù бяха приятелки, но се бяха уредили с гаджета, някой я подхвана за лакътя и нежно я подбутна в трамвая. Първата реакция на Марионела беше да му отвърти един, но като се обърна… за малко да припадне. Зад гърба ù стоеше един красавец, сложен по най-добрите мерки, при това почти  влизащи и в нейните габарити.

  - Госпожице, да ви помогна! – гласът му беше съвършен! Олицетворение на най-добрите музикални трели, можещи да излязат от простосмъртно гърло. Какво ти, разля се около нея като парфюм Булгари. Скоро Марионела се беше фъшнала с такъв, притежание на колежка от Червен бряг, но израснала в заможна земеделска фамилия.

  - Ах! -  простена тя  – Добре, че бяхте вие, иначе щях да се подхлъзна и да се пребия като едното нищо!

  Марионела взе да ръси глупости с едничката надежда да задържи по-дълго тоя неземен красавец до себе си: - То, можеше и да не се пребия зле, но със сигурност щях да счупя ръка или крак, после гипс, ще изпусна лекции… – Последното го каза, за да насочи красавеца към високообразованата й особа, която по-късно щеше да заеме добър библиотекарски пост в Градската библиотека.

   - А, така ли? – отново звъннаха божествените камбани в гърлото на хубавеца. Към него се прибавиха и фреоните на Булгарито, та омаята стана повече от пълна. Момата беше окъпана като с душ, без пестене на вода!

  - Така, така, а как да е иначе, спасителю на живота ми? Можеше направо под релсите да попадна и тогава, ах тогава, родителите и цялата рода щеше да потъна в безутешна скръб! Пък аз съм единствено дете… знаете как е… - простена тя и сведе засрамено очи.

  - Е, не знам как е, ние сме пет вкъщи! – гласът му прозвуча като космическа песен. Близнак на Валя Балканска, че и повече, простена вътрешно Марионела.

  - Не мога да ви пусна току така, та вие ме спасихте от осакатяване, а може би и от смърт! Не ми отказвайте едно кафе!

  Така се почна. Красавецът се казваше Красимир и беше от Тутракан. Тутракан, повтаряше Марионела и в душата ù се разливаше топлина, какво име, каква симфония само! И що за гласни струни притежаваше това красило на света, що за настройка беше, та така я омаяха? Що за вълшебство имаше в тях, та я окъпаха като пролетен пороен дъжд… Още такива поетични мисли напираха под буйната ù коса, та чак към поема я изби. Какъв глас, какво чудо, боже мой, дивеше се и се питаше вътрешно откъде ли се е взел.

  Не издържа и открехна смело по темата за това на третия път, когато му благодареше за спасения си живот.

  - А, гласните ми струни са нещо специално! С тях ще изкарвам прехраната си, пеех тук там по кръчми и заведения, ама сега ще уча сериозно пеене! Стига чалга, стига съм съсипвал тези божествени гласни струни сред мирис на скара и бира, сред подвиквания на пияници и  кикот на разюздени девици.

  - Ама в Тутракан има ли такива? – питаше Марионела и не сваляше очи от Красимир.

  - В Тутракан всички са скромни, но аз пея по големите кръчми из големите градове. В Тутракан не дават такива бакшиши, пък и няма да хабя гласните си струни там!

  - А… в Перник ще пееш ли? – с надежда го попита Мара. – Е, не е София, ама има много баровци, богати хора, хубави заведения… Тия гласни струни са ти злато!

  - Може – отсече след кратък размисъл Краси - но пеенето е до късно, а как ще се прибирам до София. Ще затворят общежитието…

  - Е, обиждаш ме, ти спаси живота ми, можеше да остана без крак или ръка, а говориш за такива дреболии. В нас ще спиш, естествено!

  Така в обширната къща на Марионела се настани певецът от Тутракан, притежаващ най-божествените гласни струни в гърлото си и украсяващ света по най-достоен начин.

  От този момент в дома на Марионела всичко се въртеше около опазването на скъпоценните гласни струни на певеца. Било му противопоказно да пие студена бира – Марионела я забрани!

  - Бе мама, нали той не я пие, защо ние да не пием? – питаше загрижената Тафраджийска-старша и се чудеше на кого да угоди.

  - Като няма никой, пийте скришом! Не може Краси да гледа, а вие да къркате! Ще му се припие и на него, ще пийне и… гласните струни заминават! А ако не пие и само гледа, може от психическото напрежение съвсем да се повредят. – Марионела каканижеше куп доводи за опазване на гласните струни и налагаше нови възбрани. Вече не можеше да се отварят прозорците кога им скимне. Беше абсурд да се появи и най-малкото течение. Освен това трябваше да се говори тихо, за да не се изнерви Краси, да ходят с чехли с платнени подметки, да се къпят само по време, когато той не е там, да приготвят сухи пържоли, че мразел мазното, картофите само варени, боб и леща – никога ( издували му корема). При това обяснение от фамилията Тафраджийски питаха Марионела, че какво пречи като на тях им се изуват коремите, а тя отговори:

  - Може да пърдите, а това е крайно неприемливо.

  - И пречи на гласните му струни! – язвително попита бащата.

  - Може да не пречи пряко, ама косвено! Ще го стресира някак си.

  - То, в Тутракан не пърдят, така ли? – роптаеше баща ù.

  - Сега е тук и не искам нещо да повреди тези невероятни гласни струни, дар от самия господ директно.

  Свикна Краси от Тутракан да живее у Марионела, тя от своя страна търчеше на лекции, да му търси участия из престижните пернишки кръчми, а той все ги отхвърляше. Аз, казваше той, с тия гласни струни, да пея там! Марионела му напомняше, че със същите гласни струни е пеел дори чалга и в къде къде по-малки градове и какво му е примерно на ресторант Струма? Ремонтиран, лъскав, да отиде там да отпусне пустите му гласни струни, малко пари да изкара, че то, само разходи по тях. Тук е мястото да отбележим, че Красимир изискваше все повече грижи около божествените си гласни струни. Трябваха му нови дрехи, които да обгръщат нежно талантливото му тяло, да му създават чувство за комфорт, което неминуемо щяло да се отрази и на качеството на звуците, възпроизведени от гласните му струни. И ужким не пиеше студена бира, ама не отказваше на скъпо уиски. Имало особено благоприятен ефект върху божествените му струни. Ходеше на фитнес, на масажи, на маникюр и педикюр, на модни фризьори и то не в Перник, ами в столицата.  Това пък защо, питаха целокупно от двете фамилии, които се бяха включили солидарно в поддръжката на гласните струни на Красимир, а той отвръщаше, че всичко се отразявало на гласа. Да бъде задоволен, обгрижен, да почувства любов и внимание не само от собственика на този глас, но и от заобикалящата го среда в лицето на ококорилите се насреща му фамилии.

  - Че пусни го някога тоя глас, де! Да видим как пееш! За говорене – говориш сладко, омайно, ама как пееш? – подканяха го спонсорите на гласните струни и му бутаха в ръцете една раздрънкана китара.

  - О, аз на китара не свиря! На нищо не свиря, впрочем! Господ е дал обилно количество талант само на гласните ми струни – отбиваше атаките Краси и се навеждаше над поредната порция храна, към която вече не беше толкова придирчив. Марионела пърхаше около него и очите и придобиваха формата на пържено яйце, щом Краси отпуснеше нежната мембрана от звуци. Очите, както вече казахме, ставаха като пльоснати  яйца, а душата й се разтваряше до най-отдалечената част на Космоса. Примираше блажено и се отпускаше в омаята, създадени от гласните струни на тутраканския славей. А той говореше ли, говореше:

  - Мари, моя сладка принцесо, сочно и уханно кюфтенце, бифтече ароматно и кръгла зелчице, как ти се струва да се разходим малко из Европа, да подишаме културен въздух и най-после да отпусна пълната мощ на гласа си?

  - Че какво му е на въздухът в Перник, красавецо мой? Мина онова време, когато беше мръсен от заводите! Сега фалираха, чисто е, дишай си и тук, волно и достатъчно!

  Марионела, колкото и да беше захласната, нали учеше за висша библиотекарка и следователно беше изчела куп разнообразна литература,  усещаше, че с тия дрънкащи трели и намеци за екскурзии, Краси ще иска да пътува за сметка на спонсориращите го фамилии. Така си беше…

  - Да речем, Венеция… Италия, Ренесанс, певци, гондоли, ех, как би укрепнал гласът ми сред този разкош, как би поел от силата на венецианските певци-гондолиери. Как бих се радвал, да гледам как някой напъва греблата! А? – попита той и погледна към момата.

  - Че кой ти пречи и на Струма да опънеш лодката? Валяха дъждове, изпуснаха вода от язовира, ще вземем лодка от чичо и давай да гребем. Ще мобилизирам братовчеда да ти свири. Укрепи ги тия гласни струни най-после и да пееш. В ресторант Струма всичко съм ти уредила. Братовчедката Мича е управителка, няма да има фалове. Айде бе, Краси! Изчаках се, аз, родата, градът се изчака.

  - Не знам, пиле, не знам дали няма да се изложа! Не са достатъчно обгрижени всички атрибути за хубаво пеене. Не може най-престижния ресторант да се оглася от неподготвени гласове. Да отидем до Венеция, а?

  При повторната оферта за такова пътуване Марионела наостри сетива. Макар и да напираше за работа в Градската библиотека,  момата не беше зле в аритметиката и набързо сметна - тия гласни струни изсмукаха  толкова средства, колкото за поддръжка на три раздрънкани автомобила. Фамилията на баба Мария пропищя от разходи, след нея писна и тази на баба Недялка. Тоя Краси разплака родата, мигаше влюбената мома и беше на кръстопът – любовта или спасение от тотална бедност, при която няма мръвки, няма бира, няма нищо…

  Следващите дни минаха в тихо дебнене, плахи и не дотам плахи подмятания за последните грижи към гласните струни на бъдещото музикално светило на Пернишкия засега, но по-късно и на световния небосклон.  По своя инициатива Марионела отвори ледена бира и я изля в гърлото си. После метна една тлъста пържола в чинията и я омете така, както тя си знаеше. Към нея добави голяма порция пържени картофи и накрая удари още една студена бира. На бъдещия триумфатор на сцената му потекоха лигите. Щеше да се удави направо! И той ги обичаше тия работи, ама пусти гласни струни, ако не бяха те и грижите по тях, щеше ли да омайва жените, за какво да му угаждат, ако не за гласът, събрал в себе си най-сексапилните и мъжествени нотки, способни да се съчетаят в едно? Знаеше тази сила Тутраканския славей и никога не беше бъркал. Нямаше жена, която да не пощурее по този глас. А както е известно, гласът се възпроизвежда от гласни струни. Значи те са ценното! Дали можеше да пее, от тази история не се разбра.

  След още няколко дни Краси си тръгна тихо и без да каже довиждане на самоотвержените и всеотдайни до преди дни спонсори на божествените му златни гласни струни, в случая оказали се много полезни за битуването му.

  А след още няколко дни, Марионела отново дояждаше баничката си на трамвайната спирка. На другата врата чу познат глас: ”Да ви помогна…” Беше Краси от Тутракан. Стоеше зад гърба на също толкова дебела мацка като Марионела. Онази се обърна и за малко да стовари туловището си пред спасителя на животи. Наклони глава към него, усмихна се и двамата хлътнаха в трамвая. Марионела не се качи. В душата ù се разля блаженство. Носителят на скъпите гласни струни се беше присламчил към други баламурници – бъдещи спонсори на хипотетичния му талант. Ех, ако знае тая сиромашката какво обгрижване на гласни струни я чака, няма да се хили толкова. Ама… да си мине по реда, заключи философски тя и преглътна с удоволствие последния залък. Сега вече беше напълно свободна – и за нови приключения, и за нов трамвай, пък кой знае, може и някой пак да ù помогне. Но да се омайва само от един глас – ни-ко-га! Никога повече!

Латинка МИНКОВА